Мотивите които ни движат

През 80-те години Джоузеф Лихтенберг, обобщава и класифицира концепцията за човешките системи на мотивация.
Всяка една от постулираните от него 5 системи на мотивация има за цел да регулира или да удовлетвори основни потребности.

Петте системи на мотивация се състоят от основни потребности за
1)регулиране на физиологичните необходимости;
2) връзка и симпатия;
3) изследване и самоутвърждаване;
4) антипатия;
5) сетивна наслада и сексуална възбуда.

Той набляга на това, че мотивацията се задвижва и от външни дадености.
Когато например на едно леко унесено бебе се предложи дрънкалка, последващото хващане, разглеждане, слушане и желание да я пъхне в устата може да предизвика силна мотивация за изследване и самоутвърждаване.
Възникващите при това афекти разширяват опита на мотивацията и образуват нови цели за мотивациите.

От друга страна, психоанализата, още от началото, се обръща срещу разчленяването на човешкото преживяване на отделни умения като възприятие, мислене, воля, емоция и мотивация. Тя застъпва едно цялостно схващане на психичното.
Човешкото поведение не следва само рационални намерения, а се мотивира от сетивни желания и от емоции, които поради нашето социализиране, са достъпни за съзнаваното ни саморазбиране само в редуцирана форма.

Мислене без афект е по правило невъзможно, също както и чувства и страсти без допускане на лежаща в основата им когнитивна структура
В днешно време механично – енергетичната представа за динамиката на нагоните се ревизира в светлината на новите понятия.

Съвременни изследвания доказаха, че потребностите от „връзка” и „сигурност”, както и форми на сетивност, различни от изключително сексуалните, са също изключително важни за човешкото психично развитие.

Концепцията на Фройд за либидото и агресията като цяло в никакъв случай не е остаряла, просто се преразглежда във светлината на новите понятия, които налагат теориите за обектните отношения.

Човешкото поведение и преживяване, било то изпълнена със съчувствие и самопожертвувателност грижа за другите, смел откривателски дух, политическо мислене или художнически израз, са свързани с образи и метафори, които са изтъкани от сексуалност и агресия в най-широк смисъл.

Без страст няма творческо мислене, без съперничество няма способност за утвърждаване и налагане, без сетивни блянове няма щастие.

Сексуалността, в по-широкия смисъл, в който я разбира Фройд, е опит, който, не само поради преживяванията в детството ни и през по-късните години, е винаги около нас, а и защото заедно с агресията тя представлява най-дълбоката основа на нашата жизненост, която може да бъде схваната като постоянно редуване на съединяване и раздяла.

Психосексуалната детерминираност на човешкото поведение, ако се разгледа в общ план, се редуцира до две, наистина свързани помежду си, афективни състояния – сетивната наслада и сексуалната възбуда. Сетивната наслада се отнася до състояние на афект, което започва във възрастта на малкото дете, с утешаващите и изразяващи помощ активности на родителите. Когато се предоставя „достатъчно” адекватно и „достатъчно” интензивно от обгрижващия, „утешаването”, се превръща в основна способност „да се успокоиш”. Тази способност, в по-нататъшния живот, се превръща във важен елемент на самосцеплението. Поради това, трудно може да бъде разглеждана извън потребностите от регулиране на физиологичните необходимости, както и извън зависимостта от обгрижващия, т.е. извън физическата и психична връзка с него.

Агресията пък може да се разглежда като активно разширяване на възприятията, в област стигаща от инициатива до бездействие, обхващаща както всички дейности свързани със самоутвърждаването и изследването, така и всички свързани с болка и неприятни усещания.

Понятия като симпатия и антипатия не биха могли да се разглеждат извън връзката с обекта. “Симпатия” предразполага да се мисли за значения свързани с “приятен”, привлекателен”, “влечение”, “съчувствие”, “разположение”.
“Антипатия” ще е всичко обратно на “симпатия” и ще се свързва с “неприятен”, “отвращаващ”, “неприязън”, “враждебност”...

И двете понятия характеризират полярни състояния в афективната регулация и имплицират към понятие като “емпатията” и състояния свързани с нарушения в емпатината връзка. Емпатията като понятие определя афективното общуване, възможността за съпреживяване на другия и очертава най-пълно взаимосвързаността с обекта.

Наистина подрастващите деца не са непрекъснато заети със сексуални и агресивни импулси за действие, а регулират и физиологични потребности, изследват заобикалящия ги свят и изразяват потребности от контакт и връзка, но всичко това става в “семейна” среда. Със своята сетивност и сексуалност възрастните реагират различно на детските прояви на живот, изживяват привързаното дете напр. като разглезено или развиват агресивно-садистична фантазия за наказание спрямо налагащото волята си дете.

Тези схващания се потвърждават и от съвременната когнитивна психология, която смята също, че за разбирането на едно поведение не е достатъчно да се познава обективната ситуация, в която се намира личността, а трябва да се знае как и какво мисли самата личност за нея.

Когнитивната психология се занимава освен с класическия, ортодоксален бихейвиоризъм и с когнитивните процеси на регулацията на поведението.

Голямо значение за развитието на когнитивната психология има теорията на G.A.Kelly /1955г./, която е в много тясно понятийно сходство с психоаналитичната теория. Според Килли, поведението се влияе, не от дразнителите на средата, а от тяхното отражение в познанието на личността.

Характеристики на личността са нейните индивидуални конструкции, т.е. понятия, съответстващи на всички състояния и явления в средата. Всяка личност притежава система от понятия, които придават значение на възприятията, с които се мисли, оценява и категоризира.

Килли различава конструкции, които са централни за личността, периферни конструкции, които могат да се променят, пропускливи конструкции, които могат да се допълват и непропускливи конструкции, отхвърлящи нова информация.

Освен това различава вербални конструкции с постоянно значение и предвербални конструкции, възникнали преди усвояването на езика. Килли счита, че страхът възниква, когато някакви събития не могат да се обяснят с наличните конструкции и психопатологичните феномени възникват като смущения в използването на някаква конструкция по отношение на определена ситуация, предизвикваща страх.

Според него всяко разширяване на конструкциите води до преходна дезориентация, предизвикваща страх и нормалността се състои в способността на личността да допуска страха и постоянно да коригира конструкциите си. В тези си възгледи, психоанализата не си противоречи с когнитивната психология и е въпрос на малко време създаването на съвременна психология, на базата на интеграция на психодинамичните и когнитивните схващания, тъй като все повече се очертават понятийни сходства.

Всички тези теории, в областите на психоанализата, когнитивната и хуманистичната психология, са методологичната базата за лечение с психологични средства на психичните заболявания, поведенчески отклонения, психосоматични и соматопсихологични заболявания, които формират същността, особеностите и подходите в съвременната психотерапевтична практика.

Методите, които прилагаме в психотерапията имат индикация, която се поставя в зависимост от диагнозата на състоянието, в което се намира личността и имат строго индивидуален характер.

Проблемите на психотерапията в цял свят се свеждат до сравняването на лечебния ефект на различните методи при конкретните заболявания.