VIII. Колко действителна е действителността?

Esher

VIII. част

Препоръчително е за по-голяма яснота на изложението, да се четат във възходящ ред:
VII. VI; V; IV; III; II; I части.

Действителността от „Втори ред”,
която обуславя нашия мироглед, мисли, чувства, решения и действия,
е резултат на съвсем определен ред,
който ние извличаме от калейдоскопичното,
фантасмагорично много­образие на света
и което следователно,
не е резултат на възприемането на "действителния" свят,
а в истински смисъл,
конструира съвсем определен свят.

Ние обаче не съзнаваме тази конструкция и наивно приемаме, че тя съществува независимо от нас.

Начините, по които се изграждат тези действителности представляват голям интерес както за изследователите, така и за психотерапевтите.

Ето една сентенция на Wittgenstein по тази тема:

„Дали на мен, или на всички ни нещо изглежда така, от това не следва, че то е така.”

И по-нататък:

„Аз имам своята представа за света,
не защото съм се убедил в нейната
правота,
не и защото съм убеден в нейната правота,
а защото тя е
открояващ се фон, на който мога да различа истинското от фалшивото.
Ние
изучаваме практиката на емпиричното решаване, не като научаваме
правила;
решенията ни се явяват във връзка с други решения.
Това, което
ни е полезно е комплек­са от решения /избори/.
Когато ние започнем да
вярваме в нещо, това не е някакво изолирано изречение, а цяла система от
изречения.
Светлина, която се движи и осветява всичко.
Просветлението
идва не от отделните аксиоми, а от система, в която резултатите и
предпоставките, взаимно се подкрепят.”

Проучването на тези системи,
в които постулати /аксиоми/ и резултати взаимно (т.е. с обратна връзка) се подкрепят и засилват,
е едно от най-важните неща за разбирането на това КАК ПРОТИЧА и КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА комуникацията като процес.

В смисъла на казаното до сега става ясно, че именно действителността от „Втори ред” е резултат на КОМУНИКАЦИЯ.

Нито едно „висше” живо същество,
не би могло да преживее,
ако схващаше света, отнесен така да се каже,
само като нещо „само за себе си”.
Подобна осъзната позиция, би довела до силно чувство на „безсмислие”.

По-низшите форми на живот получават, генетично "упътване” за начина на живот и безжалостно биват премахвани от големия пазител на реда - смъртта, ако генетичната им програма престане да „пасва" (да се адаптира).

При хората, както е известно,
заложеното,
отстъпва на заден план пред социализирането.

Социализирането обаче,
почива на комуникациите, т.е. послания - как трябва да бъде гледан света.

Всичко това в никакъв случай не се отнася само за действителността от „Втори ред”.
Можем да го твърдим и за отношението ни към действителността от „първи ред”.

Нека да си помислим…

Какво би станало ако и в областта на действител­ността от „Първи ред”,
разчитаме само на своите собствени, непосредствени възприятия,
без да я разглеждаме и чрез отношението и на Другите към нея,
без да се опираме на „Другата” гледна точка.

Мога ли да имам основания да съм сигурна, че „онова нещо”, чието съществуване, все още не съм установила сама,
действително съществува?

Аз при­емам, с абсолютна сигурност,
съществуването на непознат за мен град,
само защото той е обозначен на картите,
защото там са били други хора и са ми разказвали за него,
защото туристическата агенция ми е продала самолетен билет до там или защото получавам хиляди подобни, но напълно фиктивни "доказателства".

Доколко и как света, около нас, съществува в мозъците ни, като отражение на сетивата ни и доколко независимо от тях?

Това са въпроси, на които са се опи­тали да отговорят много хора.

Даоистът Dchuang Dsi в известния коан „Сънят на пеперудата” дава своя отговор:

Ето какво разказва учителят Соджи за един свой сън:
„ Веднъж спях и сънувах, че съм пеперуда. Истинска пеперуда, пърхаща с крилца насам-натам. В съня си знаех, че съм пеперуда и изобщо не се съзнавах като човек. Изведнъж се събудих и си казах, че отново съм аз. Но кой бях аз? Вече не зная дали съм човек, сънувал, че е пеперуда, или съм пеперуда, която сънува, че е човек... „

През 18-ти век епископ Беркели е задал прочутия си въпрос:
“Дали в самотна гора падането на едно дърво ще произведе шум, след като там няма никой, който да го чуе?”

Пиаже експериментално демонстрира,
че за детето "действително" съще­ствува само онова,
което се намира в зрителното му поле.
Вярата, че предметите, които вече не виждаме продължават да съществуват, не е ли една от най-важните тухли в конструкцията на действителността?

В тези привидно безполезни разсъжде­ния е важно едно:

Към предположението, че физическия свят /действителността от първи ред/,
продължава да съществува,
се прибавя допълнително и „комуникираната” действителност от „Втори ред”.

Това означава, че в нашия вътрешен свят, не само обектите, в широкия смисъл на думата, продължават да съществуват,
но и онова, което сме им приписали по отношение на смисъла, значе­нието и ценността на тези обекти.

Така погледнато, ние живеем в една имагинерна действителност,
която обаче, по учудващ начин, прави възможни решения и действия.

Това наистина учудващо ли е?

И да и не.

Да, когато имаме предвид необятната психологична, социална и поведенческа научна литература, която се опитва да внесе ред в халюцинаторната вселена на парадоксалните себе-отнасяния и имагинерни фрази и техните практически въздействия.

Не, когато установим в други клонове на науката,
че подобни предположения не са никакъв проблем,
защото техният, привидно нелогичен, фиктивен и имагинерен характер,
е включен в съответните разсъждения и въпреки това,
или точно поради това,
довеждат до конкретни резул­тати.

"Когато строим кораби и лодки",

установява полс­кият философ Колаковски (1977) в своето есе "Търсенето на сигурност",

"ние трябва да се държим така КАТО ЧЕ ЛИ законът на Архимед е верен, защото в противен случай ще потънем.
Днес обаче, в сравнение с по-рано,
имаме много по-малко основания да твърдим,
че светът носи в себе си нещо, каквото е законът на Архимед, като свое трайно качество".

Този цитат носи много важният за сми­съла израз "като че ли”, който и обуславя „Като че ли” философията на Вайхингер.

„Като че ли” не е просто изразяване на незнание, а позиция към света, която показва една „относителна” сигурност, в една „относителна” действителност, и именно поради което позволява, една постоянна промяна, без които животът и търсенето на смисъл, не може да се случват.

Всичко това има много общо с постоянния ни стремеж за усъвършенстване..

В рамките на представеното от мен до сега, традиционната представа за „луд”, става неиздържана, тъй като според нея пациентът страда от „недостатъчно нагаждане към действителността” и поради това, на него може да му се помогне чрез въвеждането на "правилен" поглед върху взаимозависимостите, погребани в миналото /детерминистичния подход/.

Противно на това, конструктивизмът предполага, че предиз­викващите страдания въздействия на определена настояща „Като-Че-Ли” фикция (която разбира се произхожда някъде от миналото), да бъде заместена с такова „Като-Че-Ли” Фикция, която създава поносима действителност.

На мястото на „нагаждането към действителността” в смисъла на по-добро нагаждане към предполагаемата "действителна" дей­ствителност,
се появява по-добро нагаждане към съответ­ната Фикция за действителността, чрез достигането на кон­кретни цели.

С други думи:
Изходна точка на промяната
е ситуа­ция, предизвикваща страдания, която в рамките на съответната Фикция за действителността, изглежда неразрешима.

Това е едната подпора на моста, за която говори младия Тьорлес.
Между тази подпора и следващата - на другия бряг, лежи ирационалният мост на „Като-Че-Ли” Фикцията, действителността от „Втори ред”.

В смисъла на Вайхин­гер,
това може да бъде, напълно недоказуемото допускане за личната свобода,
която бива привлечена и след свършване на работата "отпада";

В смисъла на „Парадоксът на Максуел, това може да е „Демонът”;

В смисъла на историята с камилите,
това е едната камила, използвана за една минута,
която след това не е необходима повече;

в смисъла на конструктивизма,
това е различна конструкция на действи­телността, която има точно толкова малко отношение към действителността, правилността и истината, колкото и всяка друга.

Тези разсъждения звучат просто, но за мнозина са объркващи, ако се премислят докрай техните последици.
Тогава ще стане ясно, че не става дума за обясненията като такива, че хипотезите и теориите имат значение само до толкова, доколкото прехвърлят, фиктивни мостове към практическите резултати.

Пол Вацлавик фантазира, че ако се появи един,
развит интелектуално Извънзамен,
за да изследва, тук на земята, класическите теории за тера­певтичната промяна,
би се хванал за главата (или нейния еквивалент)
питайки се „защо нашите големи терапевтични школи” са сътворили толкова най-сложни обяснителни системи и защитават тяхната правота с догматична закостенелост,
вместо конкретно,
да изследват как ежедневно хилядократно и спонтанно, настъпват човешките промени.

Той също смята, че ние се намираме едва в началото на развирането на възможностите, които предлага конструктивизма за жизнената практика.
Тези възможности излизат далеч извън психотерапията. Тяхната приложимост във все по-широки области, напр. в учението за мениджмънта, проблемите на големите организации и обществени системи.

От също толкова голямо значение е и възможността, един ден,
конструктивизмът,
да прехвърли мост между естествените науки и духовните науки.

Изключителния принос на Пол Вацлавик в психотерапията е,
че показва и практически демонстрира,
как конструктивизмът представлява за всеки от нас дълбоко личностова възможност.

Искам да завърша този пост с една екзистенциална сентенция на Wittgenstain /1917 г./ :
"В най-добрия случай ние се събуждаме дотолкова, че да разберем, че сънуваме".


Следва продължение...