X. Стилове на живот и "Самоизпълняващите се предсказания"

Продължение на темата: "Конструиране на действителност и стилове на живот"

Целият цикъл "Кои сме? Къде сме ние?" започва от тук. , "Щипка парадокси"

Можем ли да си позволим да заключим,

че „стилът на живот”

не е нищо друго, освен една от безкрайното количество възможности,

според която аморфният материал на "действител­ността",

може да бъде подреден по един или друг начин?

Самият ред /стил на живот/,

който сме конструирали,

реагирайки на заобикалящата ни действителност,

превърнал се вече във вътрешна същност, е до голяма степен обусловен от един простичък принцип:

„опит – грешка-реакция-извод/мисловна конструкция/” или
„опит – печалба- реакция –извод/мисловна конструкция/”.

Това може да ни даде достатъчно основания да предполагаме,

че „стилът” ни на живот "е

" много повече действителност,

от действителните,

потенциални възможни паралелни действителности,

които ни заобикалят.

Което, от своя страна, означава също,

нещо простичко,

но на което обаче,

рядко вярваме и съвсем рядко прилагаме:

Ако променим поведението си /начина по който виждаме в момента действителността/ ,

то до голяма степен може да очакваме,

че и живота ни ще се промени.

В смисъла на понятието „стил” /онези типични начини на поведение, с които човек се опитва да се нагоди към отделните условия на живот, и преди всичко към промените в живота/,
което разискваме в момента,

това би означавало,

да установим,

че стилът, определя същността на сътвореното от него.

Т.е че поведението ни определя резултата – състоящ се в „живота който ни се случва”.

На никой няма да му дойде на ум,

да говори или мисли по този начин за стиловете в архитектурата например,

просто, защото освен заиграване с думите и повтарянето на една и съща фраза / тафтология/ , от пред - назад и отзад - напред, нищо друго няма да каже.

Не само това, но някак се усеща ясно, че няма никакво значение, поради което липсва и желание да търсим такова,
кое от двете е определящото – стилът или сътвореното посредством него.

Така е и в литературата.

Някак съвсем естествено приемаме,

че „неповторимият” стил на писане,

прави творбата на автора,

без изобщо да ни идва на ум да мислим,

доколко „творбата” прави авторът „неповторим”.

Надявам се че скоро , ще разберете на къде бия.

Ако кажем, че тази закономерност важи и за стила на живот, не изглежда толкова очевидно или поне на пръв поглед изглежда, че се разводнява понятието за стил.

Т.е стилът ни на живот ли определя живота ни, или животът ни /който ни се случва/ предопределя стилът ни на живот.

Всичко това изглежда като напразно философстване ако не беше феноменът на „самоизпълняващите се предсказания”.

Който ни кара да погледнем на въпроса от един друг и то съществен, в практичен план, смислов ъгъл.

Филмът „The secret” , нагледно илюстрира идеята на феноменът на „Самоизпълняващите се предсказания”. Струва си да го гледате, има го и преведен.

Val в поста "Чародейството" говори за собствените си преживявания със "самоизпълняващите се предсказания". Погледнете, и ще се сетите за много подобни случаи в живота ви.

Феномените на т.нар „самоизпълняващи се предсказа­ния”,

са всъщност едни изключително интересни прояви на най-ежедневни конструкции на действителността.

Термина е въведен от Пол Ватцлавик, 1981г., за да обрърне внимание на феномени на мисловни конструкции от ежедневието, които са специфични с това, че създават впечетлението, че конструират действителност. А може би наистина това и правят?!

Веднъж придобитото убеждение, че светът е такъв и такъв,

върви ръка за ръка с Възмездието от практическото създаване на точно „тази и тази” действителност.

"Най-често самото предсказание е главната причина за предсказаното събитие" - пише Томас Хобс в своята книга Бехемот.

С всичко това не бива да се създава впечатлението,

че при създаващите действителност последици на един стил на живот,

става дума за "магистрала" от линеарни зависимости между причина и следствие, а не за циркулярни взаимни въздействия.

Именно феноменът на самоизпълняващите се предсказания показва,

че създаващото действителност допуска­не,

може да дойде както "отвътре", така и "отвън".

Няма значение, дали пророчеството, произхожда от главата на един „Оракул” или от собствената ни глава, дали то е отражение на определена културна епоха или само "вярване" в него.

В момента, в който интеракционният КРЪГ се образува и се затваря,

причината започва да определя следствието и следствието - причината.

Слуховете за всяка предстояща оскъдица на някоя стока,

важна за много хора (например олио, захар, пшеница и бензин ако щете),

довеждат до повишено купуване и презапасяване, което за една нощ може да създаде недостиг,

даже и тогава,

когато слуховете нямат нищо общо "с действителността" или с "истинското" положение на нещата.
Достатъчно е достатъчно голям брой хора да възприемат идеята (че ще се свършиолиото, пшеницата, захарта или бензина) за чиста монета.

Ако някой, независимо поради каква причина, е убеден, че не го зачитат, това предположение, вече създава междуличностова действителност, която ежедневно ще "потвърждава" неговото убеждение.

Неговите недоверчиви, леснораними, враждебни маниери ще предизвикат у другите очакваното от него поведение, което отново ще му "докаже" че светът е „такъв и такъв”.

Като заключение искам да цитирам чилийския биолог и системен теоретик Варела (1981), чието изказване е валидно и за разбирането на стиловете на живот:

„ Това, че светът е изграден толкова пластично,
че е нито субективен,
нито обективен,
нито единен,
нито делим,
нито неделим,
е наистина забележително.
Това подсказва -и естеството на процеса, който ние можем да разберем и обхванем с неговата форма и материя, както и фундаментал­ните му граници, които можем да разберем за нас и света.
Той показва, че действителността не е конструирана просто по наша прищявка,
защото това би означавало да предположим, че отвътре навън можем да изберем изходна точка.
Той даказва също така, че действителността не може да бъде разбирана като нещо обективно дадено,
което ние възприемаме, защото това отново би означавало да приемем някакъв външен изходен пункт.
На практика той показва собствената несъсто­ятелност на нашия опит, в който са ни дадени определени закономерности и интерпретации, които са възникнали от общата ни история като биологични и социални същества.
Вътре в тези области на мълчаливо споразумение ние живеем в привидно безкрайна метаморфоза на интерпретации, които взаимно се изключват.”