Раят и Адът - това са ДРУГИТЕ !

Този пост е неделимо цяло от поредицата "Mindwalk" и "Щипка Парадокси"

Вътре и Вън се преплитат и си взаимодействат

Върхът на бастуна на слепеца ли е точката на докосването му до външния свят, или, дръжката, която държи в ръката си?
Може би точката на докосване се намира по средата между двата края на бастуна?

Къде принадлежи чукът на замахващия обущар, към вътрешния или към външния му свят?

От тези прости примери,
става ясно.
колко съмнително е нашето възприемане на индивида и неговите психични процеси.

Пространственото ориентиране на слепеца трябва да включва и самото пространство,
и неговият бастун е съединителният елемент между него и пространството.

Тези прости процеси,
не могат да бъдат обяснени с понятията на една цялостна статична неделима картина за човека.

Тук се касае за кръгово протичане на информацията,
която се състои от слепеца, бастуна, паважа, обратните връзки на множеството почуквания на бастуна и вероятно от още много други елементи.

Никой от тези елементи и процеси не е първичен;
те са необходими и неизбежни по еднакъв начин.

Заедно те образуват затворена верига, в която непрекъснато протича информация и в която и най-малкото количествено или качествено изменение в някоя точка се съобщава във всички останали точки на кръга и променя тяхната функция.

В картината за света на модерната наука,
тези кръгове са най-малките неделими части.

Ако се опитаме да ги разложим на "по-прости" съставни части,
ще ни е необходимо да приписваме на тези съставни части свойства, които те не притежават.

Всичко, което в минали времена, е смятано за целенасоченост,
вдъхната от Бога,
в "тъпата" ма­терия,
днес се разбира като необходима последица, от определе­ни, в широк смисъл, вътрешно присъщи на природата регулационни процеси.

Норберт Винер дава на това направление в мисленето и неговите технически приложения името "кибернетика".

В последствие всички тези идеи оформят "теорията на игрите", която пък става основа на "Транзакционния анализ" в психотерапията. Ако възникне интерес от ваша страна ще посветя една поредица постове по въпроса.

Но да се върнем на темата с един пример от ежедневието:

Термостатът

Тук ще си позволя този пример, който убеждава именно поради своята тривиалност:

Почти всеки знае как действа термостатът.
От гледна точка ма модерната електроника, това устройство е с най-банална простота.
Термостатът измерва температурата в къщата;
когато тя се повиши над определена стойност,
той изключва отоп­лението, а когато тя спадне под нагласената стойност,
това от­клонение от нормата,
задейства повторното включване на отопле­нието.

Това, което учудва,
при по-сериозен размисъл е,
че този смешно прост инструмент съумява да изравни колебанията във „времето”,
чието възникване е толкова нечувано сложно и ко­ето зависи от толкова многобройни и непредсказуеми фактори,че на метеорологията и до ден днешен не се е отдало да достиг­не до приложим математически модел, който да включва тези сложни причини и техните взаимодействия.

Обратно на това термостатът, който не е специалист по времето,
нито пък е чел последната прогноза за времето,
прави нещо,
на което, в областта на човешката физиологията му приписваме качества като "интелигентност" или дори "духовна" способност.

Как термостатът се справя с това?

Не като се опитва да схване астрономи­ческата сложност на участващите фактори по причинно следствен път, а като улавя едно единствено отклонение /това на температурата от желаната норма/ и както е направил Уат - поставя това отклонение в служба на собственото му коригиране.

Хомеостаза и саморегулация на човешките системи

Много процеси в телата ни, ограничени от кожата, правят същото,
така наречената саморегулация на жизнените процеси - хомеостазата на организма.

Модела на хомеостазата може да се използва също и за онагледяване на човешките отношения.

Защото хората, взаимодействайки си, съставляват системи и то САМОРЕГУЛИРАЩИ се -системи с обратна връзка.

Така погледнати отношенията, изискват собствена философия,
в която понятията модел и информация,
са също толкова съществени, колкото "материя" и "енергия", са били в началото на XX век.

Повечето от нас,
са готови да приемат всичко това, докато става дума за физиология, парни машини, хладилници, ютии и стотици други ежедневни приложения на този принцип, но щом за­почнем да навлизаме в представата за човека,това веднага става предмет на ожесточен спор.

Човекът не е център на вселената

Класическото възприемане на душата, както и психичните и душевни процеси в индивида трябва да отстъпят от позицията на универсална и единна истина /теория/.

Точно тук се ражда съпротивата!

Детронирането на индивида като център и последна инстанция на човешкото, е за нашето самочувствие,
поне толкова неприемливо,
както отстраняването на нашата планета от центъра на вселената и превръщането й в третокласен спътник на слънцето по време на хелиоцентричната революция.

Създава се неизбежното впечатление на оскверняване и механизиране на всичко онова, което в най-пряк смисъл сме считали за човешко.

Само ОТНОШЕНИЯТА могат да бъдат възприемани

Какво знаем за отношенията между хората?
Все още много малко.

На психологията на възприятията дължим познанието,
че само отношения могат да бъдат възприемани.

Ние виждаме фигу­рата, само защото се откроява на фона.

Тон, който остава по­стоянен и непроменен не се чува -
това обяснява сирените на пожарната.

Ако попречим на движението на зениците и непрекъс­натата смяна на гледната точка, зрителното ни възприятие ста­ва трудно,
даже невъзможно - това обяснява защо фиксирането на погледа към блестящ предмет е традиционната техника за въ­веждане в транс.

Ако с опипване изследваме свойствата на една повърхност,
върховете на пръстите ни са в непрекъснато движе­ние.
Задържането на пръстите неподвижни няма да ни донесе ни­каква информация.

Ние възприемаме света само благодарение на разликите.

След това обявяваме тези разлики за статични свойства на възприеманото.
Докато разликата в големините, на които и да е предмети,
може да бъде измерена обективно,
в областта на човешкото не е възможна проста и разбираема дефиниция на отношенията.

Същността на човешките отношения,
е въпрос на виждане, мисловна /имагинерна/ конструкция,
което в най-добрия случай се споделя, повече или по-малко от партньора.

Това е основна тема на човешката комуникация и извор на повечето човешки конфликти.

Може би това твърдение звучи изненадващо, тъй като сме свикнали да разбираме комуникацията на първо място като обмен на обек­тивна, фактическа информация.

Но в привидно безличното споде­ляне,
е вплетено, скрито изразяването на онова,
как изпраща­щият посланието вижда своето отношение към приемащия посланието.

Защо обаче ние хората, пък и висшите животни,
инвести­раме толкова много време и усилия в дефинирането на нашите отношения към другите?
Именно защото не сме затворени в себе си единици.

Ние хората се чувстваме дотолкова действителни,
и в този смисъл "имаме" съзнание,
доколкото нашите дефиниции за отношенията ни към ключовите лица /хора/,
от нашето обкръжение,
се възприемат от тях,
и така да се каже,
биват отразени и утвърдени от тях.

Реалността е между мен и теб!

Моята действителност не е в моя череп /въпреки че аз я изживявам там, или да кажем в слънчевия си сплит/,
а вън - между мен и вас.

Във всички слоеве на обществото,
хората потвърждават взаимно,
своите човешки качества и способности.

Едно об­щество може да бъде назовано човешко,
в такава степен,
в как­вато ,
неговите членове се утвърждават взаимно.

Не може да се измисли по-нечовешко наказание от това, да си изоставен в общество, в което нито един човек не те зачита.

И колкото и интуитивно да знаем това,
непрекъснато възникват конфликти в чо­вешките системи -
преди всичко в семействата,
но и в по-разширени системи,
каквито са:
работната среда,
по-големи обществени или политически групи,
или международните отношения.

Ние зависим на живот и смърт,
от утвърждаването на нашата действителност,
от страна на другите,
които от своя стра­на,
изискват от нас утвърждаване на тяхната собствена дейст­вителност.

"Адът, това са другите" е вечното проклятие в драмата на Жан Пол Сартър.
"И Раят пак са Те?" - надеждата е от мен :)



.................



P.S
Надявам се до някъде давам насока,
как възприемам коментара на Le Grand Elf:
"Ако не съществуваме, няма да има живот (като махнем животните и другите "живи" същества)"

Мисля, че колкото и да боли, живота съществува и без нас.
И може би ще продължи да го прави и след нас, така както продължава 50-60 милиона години, след като динозаврите са изчезнали като вид.
И е добре да не се самозабравяме,
надявайки се,
че Господ, Природата, Съдбата - живота,
ще ни прощават вечно,
само защото се молим и каем,
пък после айде отново през просото,
защото си мислим, че ние сме живота и центъра на вселената!

...............

Бих искала да кажа и нещо на Славейко ,
който благодарение на това, че ме захапа,
стана градивната причина да премина към посланията.
Славейко,
нама по неясно нещо от простите истини.
Един добър пример е простата истина,
че земята се върти около слънцето, открита от Коперник.
Ярък пример за нежеланието да бъдат видяни и проумяни "простите" истини е жестоката смърт на Джордано Бруно, последовател и продължител на идеите на Коперникик и изгорен жив на кладата.
Съвсем простички неща казва "Дзен" и колко хора разбират какво им казва?
А пък Дзен сентенциите са кратки.
Простите истини болят!
Те включват мощни несъзнавани защити на отричане и за това е най-трудно да се намерят пътищата да бъдат поднесени, за да бъдат проумяни и осъзнати.
Така, че и тук парадоксалното е,
че за най-простичките неща не може да се говори простичко.

Ето две послания на Славейко, които се вписват в темата ми:

"Злото не съществува, сър!" и Вселената - това е гигантска холограма"