Среднощна Софийска новела

Дзен:

„Ако гледаш само дървото, може изобщо да не видиш гората!”

Част I:

Една съвсем обикновена вечер

Оххх, най после сама!
Дълбока въздишка и побесняла радост,
като на кон, току що развързан от дерек,
около който е прекарал, със стегнато гърло, поне седмица.
От къде да я подхвана?!
Душ…?
Викнах си пица и докато дойде – един душ.
Колко е часът?22.00.Имам време. По-добре е да се появя към единайсет и половина. Вече всички, ще са с няколко градуса повече и няма да ме гледат като подвижна огнехвъргачка.
Влизам в банята, пускам душа и с удоволствие се отпускам. Докато рисувам спирали с душ-гела върху гъбата, разхвърляно, преобличам наум дрехи. Всъщност по-важно е какво ще обуя! Задължително златистите мокасини. Ще танцувам като луда и не мога да понеса мисълта за иглотерапия посред нощ. А на тях какво най-добре им се връзва? Мразя нещо да ме души и да се впива в тялото ми. Ако ми стане студено и зърната ми щръкнат, все ще се намери някой да ми метне нещо, та да не съм неприлична. Винаги се намират доброжелатели, които следят да не се излагам /най вероятно на показ/, но това е друга тема. Пак се отплесвам… Все така наум, мятам потниче и онези приятни, много тънки дънки, със широки крачоли, които се държат за ластика на мъжки слип, а той за мен и …….
Май се звъни?
Добре че отмих сапуна:
-Момеееееент!-провиквам се в коридора:
-Секуууундаааааа!
Вмъквам се в халата и изтичвам боса, внимавайки да не се плъзна и пребия, точно сега, върху теракота. Отварям …..– пицата. Първо виждам пицата, та нали нея чакам.
Усмихвам се мило, на милото момче, пристъпвам, като гледам да улуча постелката пред вратата, изпъвам кокетно тяло изпод халата, за да го наместя, та да не шавне в някоя неподходяща посока и както се хиля дружелюбно чувам – Тряс.
Съвсем кратко, тъпо и красноречиво. Оставам усмихната от инерцията. Поглеждам назад и разбирам, че не харесвам вече топката, която автоматично заключва вратата. После ще разчиствам сметки с нея! Извръщам се към момчето, което държи пицата. В очите му светят, черни и лъскави, оголемените му от учудване зеници, в които оглеждам косата си и установявам, че и с прическата съм се справила, досущ като "Нивея" - изправя косата и я прави видимо по-гладка!
- Затвори се! - казва младежът и едва чува гласа си.
- От течението е!– опитвам се да не изглеждам панирана.
- Ама ти имаш ли ключ?
- Не, защо ще ми е да си нося ключ в халата?
- Ами пицата?
- Не знам, чакай! - казвам, а си мисля: "Тоя луд ли е! Каква пица?! Какви пет лева?!Пребърквам се съвсем безсмислено, по-скоро театрално, вдигам ръце като за разстрел и си признавам, че и пари не тикам в джобовете на халата.
- Не се притеснявай, и на мен ми се е случвало!
- Какво!?Да се затвориш пред дома си! Гол, в полунощ, без пукнат лев, без телефон, в единствената, от сто години насам, свободна вечер, в която можеш да пърхаш волно като птичка! Знам, че искаш да покажеш, че си ми съпричастен, но айде не ме занасяй, някои неща, са изключително мой, и само мой приоритет!– говоря вече на доста висок тон,
почти викам сопнато на момчето и го карам горчиво да съжалява, че работи точно тази нощ.
– Вместо да се опитваш да ме успокоиш, ми дай телефона си!
Подава ми, изпълнително, мобилния. Грабвам го от ръцете му и уверено правя оная специфична стойка - „чупка в кръста, докато набираш някой, за да го напсуваш” и …… Не знам нито един номер на изуст! Мамка му!
За да не падна духом, връщам апарата с кисела физиономия и казвам :
– Та той няма батерия!
Младежът, все така смутено, го пъхва в джоба си, гледа ме и очаква следващата ми стъпка. Като запленен е, пардон вцепенен. Аз крача, напред – назад по постелката пред вратата и подръпвам халата си, загръщащо, за да не нажежавам допълнително обстановката. Което явно не ми се отдава, тъй като събеседникът ми нежно ме избутва и със засилка вкарва един шут във врата - баммм ... !!!
- Интересно решение!- си помислям, докато трясъкът ме удря в лицето и присвивам физиономия, като настъпила гвоздей. Картини на изскачащи бесни съседи, реторично крещящи: „Коко е часът!!!”, започват да стряскат мисълта ми.
-Колко всъшност е часът?!
-Ами към 11; 11 и нещо.
-Мооляяя!- аха ..., да се възпротивя категорично и… - втори шут - баааммм...!!!
Врата не помръдва.
Момчето се осъзнава. Преценява, че няма да изглежда много мъжествено, ако подбие пръсти, вратата - все така не помръдне, а съседи започнат да записват трите му имена , с големи червени букви в дебелите си тефтери и окопитено промълвява:
- Дръж пицата, аз ще те нося! - трогателно, признавам, как да не се подчиня?
Подхваща ме, подреждайки халата, та да не се притесним излишно, и в и без това, изпотяващата обстановка и ме понася по стълбите. Пет етажа - без асансьор - достатъчно време, за да се опознаем! Има нещо чаровно в старите централни софийски кооперации.
По пътя му споделям, че обикновено в пощенските кутии пъхат реклами за ключяри, които спасяват такива като мен. Той изглежда обнадежден, че се вижда развръзката и му ставам по-лека в ръцете. Всички претарашени пощенски кутии обаче, категорично отказват, да дадат информация за каквито и да е било ключяри. Събеседникът ми, незнайно защо се развеселява видимо. Може би нервното напрежение му избива. Аз също, когато виждам колата, към която ме носи - "Фиат - Панда". По-малка не съм виждала през живота си! Не се заглеждам по малки коли!
Отзовавам се, сбутана задушевно в интимна обстановка. Аз - само по халат, той - с надежда за една по-различна нощ.

Достатъчно пици, както и салати, че и два крем карамела.


.....................................

Дзен:

„Прах, излитаща изпод копитата на дивите коне,това е животът изпълващ всички земни твари. Синьото на небето – истинско ли е? Или е толкова синьо, защото е недостижимо високо? А ако оттам погледнем надолу, дали ще видим същото?”

Част:II

Диалози между Пениса и Вагината

- „И купиха двамата една стара кола и смело поеха – пам-пам-пам – по шосето…И ето…” -
запвам тихо, почти наум.
- Каза ли нещо? – завърта ключа и стартера заглушава мислите ми, които и без друго се чудят кой ще им затвори устата.
- Така и така, вече половин час ни се налага да общуваме, извън графика ти, извън моята нощна програма, в случай че ти потрябва, обръщай се към мен със Светла - поглеждам го.

- Ооо, Светла…

- Знаеш ли къде отиваш?

- В Хаджидимитър и после в пицарията. Пак трябва да измислям филми, за да не ми напишат черни точки на тефтерчето. - тук сигурно ми е казал, любезно, името си, но аз често не си спомням моето, та за чуждите ми трябват, далеч повече вълнения.

- Значи имам около 20 - тина минути да реша на къде ще поема?

- Още не знам как да говоря с теб! – усмихва се, после се разсмива и леко се изчервява, опитва се да овладее устните си, но те упорито се чупят в краищата , за да блеснат зъбите му.

- Споко, няма да ти се наложи дълго да се чудиш какво да ме правиш, защото мен - "нощ ме чака"! Пък и знам къде отивам. Возиш ме малко..., за да ми поизсъхне косата, след което ме стоварваш у един приятел, който има рожден ден. После аз ти благодаря много и ти си поемаш службата! - сега вече го заглеждам - симпатичен профил и ясно изразен, приятно крив нос. Обичам характерни носове. Жилав и строен, с безоблачност в очите, видимо 23-24 годишен. Толкова светло небе в ирисите, няма начин да е на повече!.

- Изразяваш се някак странно. Така ли си говориш по принцип или е от стреса?

Сега аз вече избухвам в гръмогласен смях и крехката „Пандичка” потреперва:-Това е любимият ми въпрос! Провеждам конкурс, кой на коя минута ще го включи. Ти си от нетърпеливите. – пак се смея… - Нямам сестра и съм омъжена, благодаря!
- Извинявай, не се обиждай, аз просто…, не всеки ден ми се случва…, както и да е... Та къде е този твой приятел?

-Кой приятел?
- Ами тоя, с рождения ден?

- Това вече е правилен въпрос ! На Парчевич , ще ти кажа, близо е до „Апартамента”.
- Омъжена значи, че защо толкова рано?
- Колко още трябваше да почакам? Да стана на 77 , да седна на някоя пейка в парка до шадравана и ако успея да чуя въпроса на милата възрасна женица, приятелката, с която шетаме по тия места от години: „Кога най-накрая възнамеряваш да се омъжиш?”, да отговоря, размислено, сериозно и без колебание, с тихи старчески глас:„Брака, госпожа е сериозна работа! Не бива да се пребързва с важните решения в живота!”-Рано ли каза?
- На колко години си?
- Втори любим въпрос! Ей, вярвай, в първата тройка си за най-бързо покриване на норматива! За сега ще си мисля, че е от излишната голота и липсата на обувки.
Пожелай си! - поглежда ме объркан и смутен, сякаш иска да разчете в очите ми какво го питам. По лицето му преминават различни отговори и след секунди, малко преди да изпуснем знак „Стоп”, той промърморва:

- Ами 25-26? Обърква ме начинът, по който се изразяваш…
- 31 – съвсем гордо! - заявявам високо.
- Браво!
- Заслугата не е моя, благодари на майка ми и на баща ми. Поне за това нека да не съм аз виновната! Въпреки че, казват - духа сам избирал кога и при кого да се роди… Е добре – мерси! И за възрастта си ще си поема последствията и за това, че изглеждам далеч по-млада. Така и не разбрах как по дяволите да го превърна в предимство! Но това е друга тема... Не минавай по Симеон, малко по надолу е затворена, някаква тръба се е спукала, завий по Раковски - Дондуков - моста Чавдар и сме в Хаджидимитър!
- От къде знаеш?
- Не слизам от колата - таксиметров шофьор съм.
- Наистина ли?!
- Не разбира се, просто бръмча по задачи, насам-натам, изминавам поне около 100 км. градско на ден и за това, по-съкратено обяснявам като казвам, че съм „Таксиметров шофьор” – мисля, това момче няма никакво въображение или наистина му се струва, че всичко може да се очаква от мен.
- Без малко да ти повярвам! Все натискаш с босото си краче спирачката и не спираш да караш с поглед. Споко бе! И аз по цял ден не слизам от колата!Ей такава жена си търся!
- Таксиметров шофьор!? - иронично подавам.
- Не бе като тебе! - смутено се засмива
- Покорно благодаря! – на ум, о Боже, изненадай ме с нещо приятно, плииийз! Обичам го по-горчиво! От толкова сладко ми прилошава и ми се повдига!То бива, бива клишета, ама… отдавна разчупихме ледовете, айде малко по-спонтанно!
- Трябва ми нещо страстно и качествено! – усмихва се и гласът му става леко скърцащ, за да очертае по-добре думите.
- Имам много подходящ екземпляр - загоряла мацка - шефка! – решавам да не влагам много, дежурно партнирам с подготвени реплики, на изуст го знам тоя разговор.
- Баф… баф…где я ?! Снимков материал, моля! Предпочитания за мъжко държане?
- Ще почакаш ли да се преоблека, че нямам къде да тикна снимката!
- Много смешно…! Хаплива си. Това ми харесва!
- И аз се харесвам, не съм лоша!
- Какво обича да хапва? Какви са й хобитата?
- Много изисквания, много чупки, ама ако не я слушаш и я притиснеш в някой ъгъл – ще се получи! И докато не свърши, й дръж устата запушена, не умее да преценява какво да говори при такива обстоятелства: – разсмивам се.
- Блока е някъде тук, около „Шел”, момент… Ето го!Ще ме изчакаш ли?
- Колкото и да се правя на тежка, за да компенсирам липсата на дрехи, мисля, че съм доста зависима от теб в този момент, не смятам да правя глупости, ще чакам !- отговарям през смях. А си мисля : „Що за въпрос?! Явно момчето не е на себе си. Трябва да внимавам повече какви ги дрънкам, ама те сами излизат от устата…” Гледам как момчето влиза в хода, пъргаво, с летяща стъпка и добре балансира във въздуха с разпределените в двете ръце торби с храна…. Разглеждам купето. Я имало и цигари тук! Ето за това хората пропушват.
В най- подходящият момент виждат пред себе си кутия с цигари и веднага се сещат какво ще шетат с пръстите си докато чакат. Паля…Оууу, леко ме удря и замайва! Не съм пушила толкова отдавна… Не мога да повярвам, ето го и Спиди Гонзалес!С две движения скача в колата, намества се и ме поглежда, право в очите:
- Накъде?

Очите му са светли на фона на неоновия здрач. Виждам само, че блестят:
-Обратно към центъра! Карай само направо и малко преди да се блъснем в Александър Невски, заобикаляш, спускаш се по Раковски, на кривата чупка с Гладстон – надясно,
стигнем ли там, аз ще ти кажа как да продължим!
Той пали, форсира, с което отново ме развеселява и поема, държейки с една ръка волана, а с другата трополи нервно по таблото:
- Сега последно какво стана, че не разбрах ? Коя е Избраницата ?- усмихва се заговорнически. Личи си, че с глътката въздух, докато е тичал с пиците, си е възвърнал самообладанието, че и изпробва духовитост .
И аз се поразсънвам, грейвам, намествам се на седалката, изпъвам колена…
- Братовчедка нещо? Приятелки…, тва онова…? Целя се към брюнетки, ама и блондита да са - няма да е проблем, ще го преживея, ... между 20 и 30 да са, перфектно, не ща по-млади - много са глупави те!
- Ей на това му се вика изисквания! - прекъсвам го, не ми се слушат глупости.

Много е бърз, продължава - никакво време не ми оставя да го заръфам:
- Аз имам и още, ама...значи за размер: и А и B стават, C - няма да върна, ама D ще ме разсейва ! D… - дето се вика, ще се разплача!
- Предлагам миньонче , с матова кожа! - включвам се.Умее да дразни!
- Колко е висока ?Какво значи миньонче?
- Колко трябва да е?
- Не желая да ми прави свирка без да е коленичила!Ми колко... 1.60 - 1.70. -разсмива се сърдечно, не може да продължи да се сдържа. Поглежда ме нежно, сякаш иска да му простя.-Чувствам се като в онлайн секс каталог!
-Неандерталец! - става ми симпатичен.
- Без визуално опознаване, няма да стане!
- Тази за която се сещам, идва малко нанагорно, трудна жена.- смея се.
- Какво значи трудна?
- Ами какво…, чака някакъв мъж на бял кон.
- Аз имам бял кон, ама ако не е гореща, няма да си правя труда !
- Банално! Скучно! – цупя се отегчено и продължавам. - Ако и кажа, че предлагаш неангажиращ секс, може и да се навие!
- Условия ще ми поставя! Първо трябва да я харесам, за да й предложа такива неща!
Ако не ме възбужда от пръв поглед, губя интерес, и не мога да го правя, в смисъл... мързи ме …
Изведнъж ми става мил. Сантиментално и отнесено произнасям:
-Айде и ти започна да говориш същите неща, които и тя ги бълнува!
- Защо не съм я срещнал досега? Това ще да е жената на живота ми! - нахахахаххаха, разсмива се неудържимо и завива покрай църквата. - Чорапи пере ли ?Кърпи ли ?Може ли да готви ?
- Само трябва да скриеш възрастта си!
- Ако ме хване да мастурбирам, след като сме правили секс, ще ми вдигне ли скандал ?
- Само в началото.
- А ако си го избърша в пердето, вместо да отида да се измия в банята? Ще полудее ли ?
- Няма да лъжеш, просто няма да и казваш! - става ни приятно…Отдавна ледовете пламтят… Той кара бавно, опитва се да не пропуска червен светофар. Почти не гледа напред, следи реакциите ми и танцуваме с очи. Стряска ме:
- Нали знаеш кога жената вика най-много по време на секс ?!?!
- Мда, това с пердето! С положителност, ако те пипне, ще те накара да го занесеш на химическо чистене.
- Знаеш ли бе?!
- Вика?!
- Крещи , пищи, вика, мучи – все едно! - леко раздразнено и прибързан - Оффф, женска работа, развали вица значииииииииии! Жената вика най-много по време на секс, когато мъжа стане и си го избърше в пердето!

....................................................

Дзен:

В плитките води, големи кораби не плават.

III.Част

Тя?Той?

- Мило момче, виждам, че ни остават още десетина минути светофари и задушевна обстановка. Мисля си... преди години, знам, хората са си разменяли значки. Сега гледам се разменят списъци. Няма лошо! Всяко време - със своите странности. Единственото което ме притеснява обаче е, че докато се почесваш, вече час над това, как да съчетаеш т.4, с т. 5, защото очите ти са сини, а пък та обича кафяви, но много добре затваряш буркани, готвиш, пазаруваш и разтриваш ходилата й. За кое първо ще препитва? Гледай ти..., и за ръста не е добре посочено! 4 см колко важни са? Заради 5 кг., ей така, човек може да си изтече в канавката…. А за русенския ти акцент съвсем не се споменава?!

- Всъщност се шегувам, в по-голямата част от времето. Много ми е приятно с теб. Изобщо не съм толкова претенциозен! Лоша работа, плаша се! Ами и аз като си депозирам списъка!? Къде ще преговаряме? - вече се отпуска и започва да флиртува.

- След като толкова добре е ясно на всеки какво иска от другия, и може да го оформи в точки и подточки, добре ще да е, да се драсне и инструкции за интерпретиране на написаното. - малко изнервено подемам.

- Правилно! Че как иначе човек ще знае, колко и кое е по-важното?! С удоволствие да се разхождаш в гората с нея, или да искаш да си киснеш събота и неделя в къщи? Щото, за гори, съм винаги готов, ама колко уикенда от месеца трябва да съм под домашен арест?! - гледа ме с блестящи очи и гласът му става, все по-нежен.

- Въпроси, въпроси, въпроси….. да се изгуби човек!Това са несъвършенствата на системата. Шаш и паника на Уолстрийт! Могат да възникнат много недоразумения и бая хартия да отиде на вятъра. - опитвам да се справя с растящото приятно напрежение чрез хумор.

- Пък и тия списъци ме карат да се чувствам някак сигурен. Ето опирам се на това и онова, разумно, разбрано! - безмилостно, продължава да ми репликира на ниво.

- Прав си! - иронично го провокирам. - За това безкомпромисен, за онова духовит. Можеш да тренираш уменията си за преговори и печелене на интервюта за работа, хем - приятно, хем - полезно!Подредена работа – като в аптека.Подредена, редена, под ред, под…под..под…Мамка му! Защо тогава се чувствам толкова ПОД?! Знаеш ли! Мисля, че единственото което ни мъчи, не са числата, а изпотяващата жажда да се влюбим споделено. Влюбените, обаче полудяват. За да се влюбиш ти трябва преди всичко несигурност и много химия! Не мислиш ли?!

- Ха ти сега непреодолими конфликти! - усмихва се, вече тъжно, но блясъкът в очите му не гасне. - Стоя си сам , ден след ден, ден след ден, мачкам списък в изпотената от фантазиране ръка, несъзнателно хапя устни като предъвквам точка 69, и някъде вътре в мен, заключен дълбоко, крещи един дивак с блесналия поглед на завоевател, и непреклонно моли за приключения, изненади, летене във въздуха, порозовяване от допир, случайно попаднала в ръцете ти прекрасна жена по халат…- става толкова личен и интимен, все едно се познаваме от години.

- Ей тук някъде трябва да спреш!

- Моля!Не искам да спирам!

- Колата да спреш!Стигнахме!

...................................

Дзен:

Ако вятърът е твърде слаб, не ще удържи в полет големи крила.

IV Част:
София е малка, ще се видим, няма как?!

- Верно бе! Каза, че ще е тук някъде! Къде? Това е Парчевич.
- Хайде мило момче, аз отлитам! –усмихвам се и гледам как коктейл от объркване, въодушевление, надежда и безпомощност, бързо изпълва чашата на изражението му.
- Как така?! Оставям те тук, насред улицата – гола и боса?! - не толкова учудено, колкото с разочарование се опитва да ме задържи.
- Смея се – Голямо момиче съм, поноси ме, поприказвахме, разходи ме из София, време е да хващам нощта в собствени ръце!
- Ще те видя ли пак?- плахо и с молба промълвява.
- Ако ти кажа, че няма, със сигурност ще излъжа.

София е толкова малка, а аз съм достатъчно немирна, така че ще се сблъскаме, сигурно е! – отварям вратата, елегантно заситням с боси крачета на полу-пръсти, правейки се че мога да летя.

Той не вижда болката от камъчетата, не вижда тъгата в очите ми, вижда само отдалечаващия се, ефирно подскачащ, силует, който потъва в тъмния коридор на една Софийска кооперация.

..................

Дзен:

Птицата Пън може да прелети деветдесет хиляди мили, само защото крилата и ги поддържа могъщ вятър. И тя може да долети до Южния океан само защото, извисявайки се в поднебесието не знае прегради.

V. Част:

На сутринта...

Будя се или заспивам.
Толкова те желая!
Ръката ми се плъзва по венериния хълм, прокарвам пръсти по влажните
от възбудата срамни устни и Оуууу!
Това е моята ръка!
Искам да почувствам твърдостта ти, в момента на проникването, да усетя как спираш задъхан за миг от моят стон - смес от болка и сгъващо коленете удовлствие. Да продължиш нежно и бавно, на тласъци, да ме разпалваш, да проникваш все по-дълбоко, и все по-твърдо, и все по-грубо, докато усетя как опират тестисите ти в мен. Аз съм толкова парещо влажна!
Ти си толкова твърд и изпълващ! Впивам пръсти в стегнатият ти задник! Искам едновременно да ме изпълваш и да си в устата ми. Избутвам те и засмуквам члена ти.
На тласъци, докато опре в гърлото. Ти хващаш здраво главата ми, ритмично и нежно изпълваш устата ми. Не можеш да ме пуснеш, възбудата те пленява , силни тръпки пропълзяват по тялото ти, от стомаха през гърдите, първо, леки, като потръпване от хладен бриз, после пламват изгарящо, залюляват главата и всичко се вкупчва в пулсиращата топка живот в слабините.
Отскубвам се от почти болезнената ти хватка.
Възсядам те и със сластен стон се отпускам върху твърдия ти - силно възбуден член... дълго и продължително пулсираме, плътно притиснати, разделяни само от последните конвулсии и тласъци.
Не искам да се будя!
Изгрева бавно започва да разтапя, короната на нощната ти власт.
Светлината ме освобождава от тиранията на измъчените ми сънища.
И когато образът ти започне да тлее,
Бялото става цветът на тъмнината.

.......