Обичайните Ей-тия II.

Част: I "Обичайните ей-тия"

„Има само едно нещо, което е по – хубаво от гърненце с мед…и това са две гърненца с мед”.
„Ако медът го има, то веднага след това го няма”.

Мечо Пух

Отново аз и Крис сме в МОЛ „София”. Тук, защото, когато вали, когато е студено или просто, когато искаме да споделим кафето си с приятелите, без да е нужно да търчим като луди, да гоним децата си, няма къде другаде да отидем. Само тук, срещу 8 лв. на час, можем да си купим този лукс - да оставим малчуганите в занималня. Столицата ни е голяма, ама няма къде да отидеш да изпиеш по едно, ако имаш деца.

Тези, които имаме деца, Аз – две и Крис – едно, се отърваме от тях, оставяйки ги в „детския кът”, след което се наместваме в „Хепи” където ни чакат Ники и Васко - дошли да побъбрим разтоварващо, защото обичаме да се събираме и умеем да се забавляваме във всякакви условия.

Сядам на масата и оглеждам, добре познатите лица на приятелчетата ми от детинство: Ники и Васко. Крис се намества до мен на масата.

- Що си тъжен, Васко ? – питам аз усмихвайки се, щом забелязвам необичайно посърналото лице на приятеля ми.

- Мъчно ми е, страдам…

- За Нина ли? Тя тръгна ли за Варна?

- Не бе, не за Нина. – Нина е гаджето на Васко, но живее и работи далеч от него – актриса е във Варненския театър. - Да тръгна. Страдам, защото ми писна да ми вдигат колата и да ми взимат точки от талона, май никакви не ми останаха и сега ще трябва да ходя на „проверовъчен”. Ще си загубя книжката. Ако живеех на село, нямаше да имам такива проблеми! Егати тъпата столица! Крис, моля те освободи колата ми от „Паяка”, вместо мен! Ще си загубя хляба! Знаеш, че по цял ден бръмча из града да разнасям оферти, мамка му!

- Нямаш проблеми пич! Аз и без това не шофирам в тая лудница, пазя си здравето! – смее се Крис мило.

- Някакви други проблеми за решаване? – подхващам аз, знаят че съм по посредничеството в решаването на проблеми.

- Да, липсват ми 4 см. от дължината на кура.- отвръща в същия тон Васко и прави рязък завой в темата.

Всички се развеселяват kато се заговори за секс, курове, цици и вагини. Обстановката се разведрява - всеизвестно е. Тук вече и Крис се намесва:

- За какво пък са ти тия 4 сантиметра, че ти и сега не спираш да мрънкаш и да се оплакваш, че Нина не те оставя на мира и където те види те възсяда до пълно изтощение.

- Как за какво?! За имидж - PR – с неуместна сериозност й отвръща той и разясняващо продължава – в днешно време имиджа е много важно нещо! Ето вземи например хората, които печелят добре. Не се задоволяват само с охолния живот и сигурността, която им дават парите, а се врат и в политиката, в медиите, ей така за престиж. Конкуренция си е това - много хора са богати, един вид к’во от това! Но малко от тях са телевизионни звезди… Друго си е да си някакъв „власт имащ тип”. Всички те мечтаят, искат да ти се подмажат, гледат те в очите - друго ниво си е! Можеш да имаш, която си мацка пожелаеш, а можеш и да не искаш никоя освен твоята, но имаш избор, разбираш ли ме сега? – важно натъртва на „разбираш ли” докато поглежда Крис със смигване - Та какво като Нина ми се кефи на кура? Още 4 см. и ще съм като с меча на Дарт Вейдър , много яко!

- Аз пък искам чисто нови цици – 700 кубика! – подхваща Крис, все едно сме седнали на масата с Дядо Коледа и се редуваме с поръчките.

- А ти какво ще правиш с тия 700 кубикови цици, я се виж каква си слабичка, ще се прегърбиш?! Твоите са си малки, спортни, много яки и ти отиват.- репликирам аз моментално, напълно подготвена с подпиращите „против”, срещу нейните „за” изказвания.

- Трябват си ми, пък! – нацупва се по детски - След като родих станаха „малки и спортни”, преди какви цици имах, помниш ли? – показва Крис, чрез препълнени с въздух шепи, олюлявайки ги малко пред гърдите си. - Не ми се иска да се присещам, че ме заболява от загубата, не обичам да губя, особено сантиметри от гръдната си обиколка.

- Верно имаше яки цици, ама деца - к’во да ги правим! Виж и аз с тия моите две, да започна ли да рева за загубените поне 7 сантиметра от гръдната, а? Два пъти качвам и свалям по 35 килограма, как да ми останат гърди след такива драстични промени? – продължавам успокояващо да развивам контра тезата. Кърменето не го споменавам изобщо. - Най-лошото е, че имам снимки дето да ми напомнят за „добрите стари времена”. То нали знаеш, евреите като фалират – вадят старите тефтери. - замечтано се засмивам, малко компенсаторно се правя, че ми е забавно. В такива моменти наблягам на самоирония, какво друго ми остава – когато съм лице в лице с неизбежното. Крис обаче не спира да върти темата, явно не й излиза от главата:

- Проверих… към 8 хиляди лева излиза процедурата. Има само два кофти момента: на петнайсетина години трябва да сменяме протезите и около месец да стоим като препарирани, защото зарастващия период бил много важен и отговорен, мани че боляло, та се не траело.

- Ти луда ли си? Май сериозно го мислиш! Добре… знаеш, че ще изтърпим! Това с поддръжката и него ще преглътнем, но я се замисли над факта, че и сега съпрузите ни, са ни сложили намордници, щото като излезем, все някой ни заговаря, валят неприлични предложения - ни в клин- ни в ръкав… Те сега не ни дават да си покажем носа навън, а ако се оборудваме като „фолк звезди” - забрави да дишаме чист въздух извън „затвора”. Мислила съм го, но свободата ми е по-важна! А пък за какво ти е да си сложиш силикон, когато не можеш да си го покажеш и да дадеш да ти го намачкат?! За толкова пари – сама да си му се наслаждаваш и най-много мъжът ти, малко безсмислено ми се струва. – всички избухват в смях и започват подмятания: „Хе, хе, хе, за какво са циците, ако не за да ти ги мачкат!”. Настроението на всички ескалира, нищо, че за мен и Крис темата явно е сериозна и се смеем по-скоро нервно, отколкото наистина да се забавляваме.

- Ей за това не се бях замислила! – казва тя с тон, все едно е корабокруширала, а вижда спасителен кораб на хоризонта – Пък и съм забелязала, че циците само разсейват мъжете по време на секс, права си Светла, трябва да се съсредоточа над ползите, позитивизъм му е майката!

- Като каза майка – включва се Ники, обръщайки се към мен, гледащ ме сериозно, все едно, че ми отправя бизнес-предложението на живота ми – Аз пък все забравям да говоря с теб по един важен въпрос. – Ники е „компютърен специалист” и то много добър. Приятели сме от 30 години, но се познаваме от както съм се родила. Като брат ми е – заедно сме отраснали. Печели шест цифрена годишна заплата и то във световна валута. С две думи финансово стабилен, подсигурен от всякъде, само дето е почти на 40 и няма семейство. Бохем по душа, не му се сяда на едно място, все има чувството, че нещо ще изпусне и не спира да прелита от цвят на цвят, че и го връзва. Как да му се скараш. – Съгласна ли си да ми родиш две деца?

- Моооля? – почти се задавям с отпитата глътка бира - на мен ли говориш – озъртам се театрално след чутото, все едно, че търся на кого друг говори. – Две???!!! Чакай малко аз вече имам две. И дай първо „едното” да обсъдим, пък после ще мислим за другите – вече се смея и решавам да върна топката, за да видя до къде ще стигне.- Съгласна съм но имам условия. Ще платиш образованието и на моите.

- Ще издържам и твоите, и моите и тебе и мъжа ти. За какво бачкам като ненормален и печеля толкова много пари - проработих живота си. Не се безпокой! Подготви договор и нямаш грижи, пиши всичките си изисквания, ще ги удовлетворя, само се съгласи!

- Защо на мен предлагаш такова нещо? При толкова много жени, които ти се навъртат, полудяваш май ? – решавам да го разпитам, учудена, че продължава съвсем сериозно да ме гледа в очите докато ми говори тези небивалици. – Нали последно ти търсим жена за брак, именно за да ти роди деца?!

- Отказвам се, не ми се търси повече жена, с която да създавам семейство. Уморителна и отговорна работа - не е за мен. Аз така съм си много добре! А ти виж какви красиви ги раждаш, грижиш се за тях прекрасно и само на теб ти имам доверие да ми отглеждаш децата. Аз няма да имам много време да ги наглеждам и да им обръщам внимание, но ще ти давам пари, колкото имаш нужда и така и двамата ще сме доволни. Струва ми се добра сделка.

Тук вече и Крис се намесва, защото става сконфузено, комично- сериозен разговора, като връща пак назад:

- Съгласи се бе Светле, само включи като кауза в договора и тунинговането след ражданията, че то бива, бива, експлоатация, ама чак пък толкова! – отново всички избухваме в смях.

Предплатения час в занималнята за децата изтича, а с него и края на срещата протекла под надслов „Писмо до Лапландския Старец, дето носи подаръците”. И знам, че никой от нас не вярва в съществуването на Дядо Коледа, но това не ни пречи да се забавляваме като деца, поръчвайки си по-още един и още един буркани с мед, защото освен , че както Мечо Пух казва: "колкото повече – толкова повече", горко на онзи, който е осъществил всичките си желания, на него не му остава нищо – нито да желае, нито да постига.