Верно е! Много лоши неща могат да те връхлетят изневиделица. Като например това да ти се запуши Нужника.
В началото мислиш, че непоносимата миризма и повдигащата вътрешностите гледка, е най-неприятното нещо. Докато не започнеш да дърпаш казанчето като обезумял, пълниш и изпразваш кофа след кофа, кофа след… ОПА! Тая кофа по-добре да не я изливаш, че … ще прелее. Мамка му! Яда бързо преминава в трескава тревога.
Свиркаш, пееш на висок глас, викайки с пълно гърло бандата от Мистър МусколоГелВодопрочводчик, гологлавия Пропърт, напудрени обилно със сода каустик…, които безцеремонно и арогантно, се надигат, изпълвайки застрашаващо, в лайнян кипеж, единствения трон на твоето блаженство, узурпирайки твоите си петнайсетина минути собствено време; иначе неприкосновеното ти лично пространство… ; нецензурираната сцена, на която каниш, който си пожелаеш, без да е нужно да даваш обяснения; безлихвения кредит удоволствие, който не декларираш.
Mоментиte на физическо изтощение, в които зяпаш непоклатимата, неоттичащата се фекалийна напаст, трябва да се приемат философски!
Рано, или късно, се приемат философски, поради своята категоричност.
Пред тази гледка, няма начин да не изтрезнееш! Бързо се стопява илюзията, подхранвана от вярата и надеждата, че лесно се отпушват кенефи.
Примирението, че си е нужно продухване, така както е нужна профилактика на парното, пролетно прочистване и отдръстване на комини, е философско прозрение. Какво друго може да се нарече!
Това са миговете, в които разбираш, че не винаги можеш да се справиш сам, със собствените си лайна, въпреки дълбоко вкорененото оправдание, че не само ти сереш на тоя свят и не само на теб се е случило, твоите лайна да прелеят.
Обичайните заподозрени ползватели на нужника, ако ги има, съзаклятничестки се отзовават в твоето положение.
Пред лицето на неизбежното, всеки ще подгъне коляно: " трябва си специалист по отпушването на задръстени Нужници". Високо-технологичните заместители на човешката ръка не са всесилни!И слава Богу!
Рано, или късно,всеки Нужник се запушва, заклещвайки ежедневния ни комфорт в лайна, които не щат да мръднат - ни натам, ни насам.
Проумяването, запява нежно и вълнуващо, някъде там..., в шумния хаос от изпотяващ срам и изчервяващо неудобство, завладяващи съзнанието, в тази ситуация на безпомощност.
Разбира се не веднага.
Хората са преди всичко упорити в усилията си, да доказват пред другите, колко са независими от "срамните" си нужди и колко са далече от животинския си произход, до степен, че могат дори да си повярват.
Както и бързо забравят, ужасяващата гледка от преливащите лайна, когато живота започне наново да тече и с прост и несъзнаван жест, пускат водата след себе си.
Всички обичаме чисти нужници.
Напомням, че трябва да подхождаме с уважение към тези, които ги отпушват, нищо, че миришат на лайна... - нашите лайна и работата им не е чиста.
.... Посвещавам, без никаква причина, освен основателната - симпатични са ми, на Крис, Елф, и Влад - бермутският триъгълник :)
Стоя си в „Апартамента” с приятелка, пием си уискито и пристига наша обща позната, която не сме виждали отдавна. Обичайните размени на „как си” - „добре съм” бързо преминават в разказ, който тя ни поднася развълнувано и с видимо желание час по-скоро да го сподели с някого. Момичето е омайно красиво, чаровно, фино, облечено с вкус в скъпи дрехи. Определено притегля погледи. Абе… от онези жени, заради които мъжете се спъват или блъскат автомобилите си, защото са се зазяпали в тях.
- Хууу… Бързо да ви черпя по едно, че имам повод! Тъкмо с „моя” се оправихме. Бяхме се скарали жестоко и работата си отиваше на „развод”. Ама и аз съм една загубена патка, кога ли ще си седна на задника! Майка ми ме гледа и цъка: „К'ва шапка…, на к'ва тояга си ти!!!” Aз и приятелката ми в хор: - Какво стана? Разказвай! - Ами к’во…? Отиваме да караме сърф с приятеля на „моя” и от вълна на вълна, от облаче на облаче, залитнах и случайно му паднах на кура. - Е…Нищо ново – смея се аз. – И к’во? Случва се и в най-добрите семейства! - Да ама ни хареса и пича се влюби, и пощуря, и когато му казах, че не мога да зарежа „моя”, той взе че му се обади и му наговори 100 неща… Че искал да се жени за мен, че само той ме заслужавал - а оня не, че приятелството им – „до тук било” , щото аз съм му била много по-важната. .. Трябваше да се намесвам и да обяснявам пред „моя”, че пичът се е побъркал от секса, ама много съжалявам и че ще си "оскубя косите", и няма да излизам - поне една година от вкъщи, само и само да се вразуми и да разбере, че на всеки се случва. Та ми беше прибрал колата, парцалите... Абе грозна картинка…Добре, че като мина месец му домъчня... Скокнахме в леглото и ми прости. Къде ще ходи? И всичко, пак си влезе в релси.
Аз и моята приятелка се усмихваме емпатично, цъкаме и клатим глави. Разменяме още - "две-три" думички и тръгваме да се изпращаме - кой от къде е. Гледаме… нашата събеседничка се запътва към чисто ново БМВ - Z3 .
- Твое ли е, или на мъжа ти? – питам я усмиханато, така че, хем да се закача, хем да й погъделичкам самочувствието… , а тя отговаря: - А не, не… Не е на мъжа ми…, любовника ми ми го купи. - Как!!!...Кой любовник! Оня със сърфа? - Не бе! Оня е приятел на официалния ми любовник - той ми е неофициалния любовник, а мъжът ми е трета работа... - за съвсем друг съм омъжена. - Аааа,…- казвам, без много да разбирам и продължавам: - а съпругът ти, как реагира, че имаш такава кола от любовника си? - Ами от 'де да знам??! Че него кой го пита!
Разсмива ме се като след вица на Слави в края на шоуто му и си махваме за довиждане. Отпрашва мацката с БМВ – то, стоим и гледаме със зяпнала уста и имаме нужда да си кажем поне наколко думи, та да обработим шеметната информация... Тъкмо навреме "колега по заведение" се обажда в услуга: - Мама му стара! Ей такива отцепници, като тоя малоумник, дето е бутнал в ръцете на тая мадама БМВ, развалят дисциплината! Идиот! БМВ ще й дава! И после?… Що се били накурвили красивите жени?! Ами... заради ей такива! Дет’ нямат капка акъл в главата! … Поведи ти тон!…Дай лош пример!… И всички почват: „И аз искам БМВ! И аз! …И аз!" Купи й една фиеста бе бате!… Да си бръмчи момичето…, та да ти е мирна главата! … Че ако нещо не потръгне и ние след това да можем да намажем. Иначе как ще утеша девойката?… Майбах ли да й купя! … Не отива на добре тоя свят, плаша се!
Изподрани хастарите топлят ли още?
Осветлени очите ми виждат ли още?
И пепелта, с която натъпках устата си, не успя да изтрие вкуса ти... , който гали ме още.
Мърка мрака в нозете ми..., сковани от премисляне.
Пулсът ти е лунната пътека, която ме води при теб.
Стъпвам по тънката нишка, балансирайки с молитви и не мисля за страха си от високото.
Познавате ли някой, който да се има за нормален? И не… не в този смисъл, в който набеждават, силно притеснените за бурята в главите им хорица, че се мислят за готини, когато си признават, че откачат… Нормалността е относително състояние. Може ли някой да каже кой от нас всъщност е нормален?
И макар да скитам из центъра на София, в дрипи, с тюрбан на главата, големи, смешни очила, пеейки с пълно гърло „Вятър ечи, балкан стене”, дори и сега, след като вече дълго размислям, се съмнявам, че извършеното от мен, е било наистина толкова безразсъдно.
Да.., не винаги съм била онова което виждате в момента и което бихте нарекли, без много да се замисляте – луда… клошарка. Дори няма вече как да отгатнете дали съм блондинка или брюнетка, защото боядисвам косата си с червена блажна боя - много добре покрива белите коси.
Трябваше да ме видите как изглеждах само преди година…
Бях известна астроложка, с отлични паранормални способности. Огъвах шепа гвоздеи в найлонова торбичка от 6 м и 52 см. разстояние, само със силата на мисълта. Също така, бях радиостезистка и почитана екстрасенска. От онези жени, за които може със сигурност да се твърди и да се цъка с възхищение : „За нея няма тайни, на този и на онзи свят! Истинска чародейка!”.
Трудно е да се повярва, че точно аз - Госпожа Зеленчукова, позната на широката публика от малкия и големия екран, където се славех с красота, остроумие, невероятен стил на обличане и поведение, може да ме видите яхнала скейт-борда си, надолу по „Черни връх”, прокъсана, запотена, с диадема от светещи антенки на главата.
Разкъсващата дилема, която ускори това нечовешко преобразяване и тревожно падение в благоприличието ми, бе следната:
живеех с Иван, мъж, когото истински обичах – грижовен, забавен, предприемчив, умен и богат, и който ме носеше на ръце.
Обаче ... (проклинам съдбата за това), той не ми подхождаше сексуално.
За това успоредно на тази връзка, скришом се срещах с един чаровен сърфист, чиято начетеност и интелект, бяха обратно пропорционални на магнетичния сексапил, с които това момче ме облъчваше.
Мускулест…, с най-прекрасния стегнат, с форма на прасковка задник, Миро Скалата, само щом се появях, ме събличаше с пламенен поглед, от чиято радиация, женствеността ми избуяваше като мутирала зеленина. Строен, жилав, с вечен загар - топящ се в устата най-фин млечен шоколад…. движения като на пантера, смразяващ кръвта хищник, мъркащ и галещ се в краката ми…
Оооо, без малко да забравя! Най-важното: притежател на прекрасен, голям, венест, чувствен, вълнуващ и игрив кур, гледащ ме винаги влюбено и влажно…
Това не значи, че този, с който живеех - стабилният и обгрижващ Иван, бе физически отблъскващ. Ни най-малко! Всъщност той беше красив и добре подържан мъж, невероятно владеещ се по време на бизнес - преговори, душа на компанията, но меко казано, дърво в леглото. Може би това се дължеше на респекта, който всяваше и сковаващата сериозност с която гледаше на живота. Може и да се дължеше и на начина по който подбираше вратовръзките и чорапите си. Ужасно ми напомняше на строгия ми учител по история в гимназията, който никога не ми писа повече от тройка и който беше главен герой в кошмарите ми.
А може би пък, вулканичният чар и разюздана безгранична сексуалност на Миро Скалата, се появява веднъж на всеки няколко милиона година, за да възвести края на света, поредния потоп или завладяването на земните жители от извънземна цивилизация.
Трагедията ми се състоеше в това, че не само не можех да се лиша, но жизненоважно изпитвах нужда и от двамата - те прекрасно се допълваха.
За да стигна до тук, разбира се, си имаше причини и история.
Първият ми сериозен мъж в живота и то след верига от безпаметни и безименни връзки, беше богат, рус, със сини очи, зализан, ухаещ на скъп английски парфюм, който обаче ме следеше като хитлерист дали затварям капачката на пастата за зъби и ме проверяваше със специална светеща лампа за микроби… Когато кожата ми пресъхна и изтъня от претъркване..., малко преди да се прокъса, го напуснах.
Боби пък, имаше всичко желано, но толкова много работеше, че така и не се видяхме.
Имах и един много обещаващ, но без капка чувство за хумор. Смяташе филма „Черна котка, бял котарак” на Кустурица, не само за тъп и безсмислен, но и за крайно неприличен и просташки. Е как може да се изгради сериозна връзка с подобен човек! След него дойде Явор -комика - лежерен и забавен, но с тая професия на смешник, как можех да гледам сериозно на него? Ден след ден, се почувствах най - нещастната и самотна жена в целия свят.
Външно изглеждах щастлива, вътре в себе си обаче, търсех отчаяно любовта на живота си.
Това ме накара да се размисля за щастието и съвършенството.
Дали пък не съм прекалено изискваща от себе си и от живота?
Изобщо в света има ли нещо действително „съвършено", с изключение тъпотата на съседа ми? Убедена бях, че този който е измислил съвършенството е имал най-извратеното чувство за хумор в целия свят.
Та за какво съвършенство мечтаех, когато аз самата бях изтъкана от недостатъци? … Съставих списък на лошит черти от характера си, но не успях да продължа след № 1 - силно емоционална, не гледа къде стъпва и се блъска в стени, стълбове и разнообразни предмети.
Изобщо някой от моето обкръжение изживяваше ли щастлива връзка"?
Имаше ли такова нещо като щастлив съвместен живот?
Коя връзка всъщност можеше да се нарече щастлива?
Братовчедка ми, изневеряваше, с всеки мъж, регистриран в телефонния указател на столицата. Една колежка от „Клуба на екстрасенсите и паранормалните” се ожени за огромна топка лой, само защото бил мил и богат. Родителите ми живееха заедно - тридесет и пет години, поддържани единствено от навика. Просто бяха свикнали с присъствието си един на друг.
Започнаха да ме преследват кошмари.
Присъни ми се, че посещавам клуб на пенсионираните стари моми, където ме нападнат група мъжки стриптийзьори, пръскат ме насилствено със сметана, крещейки агресивно, да си призная, че съм фригидна.
Психоаналитика ми, ме посъветва да се предам и да направя компромис с мечтите си. Каза ми, че е добре една жена на христова възраст, да се откаже да чака принца на бял кон и да се разходи усмихната из местните краварници и свинарници.
Добре напита, недовиждах достатъчно, за да се метна, в чието и да е легло, но на сутринта, главоболието рязко изтрезвяваше зрението ми, та оставането ми в същото това легло, изобщо не се получаваше.
Някъде там между маниите и депресиите, които стриктно се редуваха, без да изостават в ритъм, срещнах Иван. В магазина за зеленчуци на ъгъла. Купуваше маракуя в корабни количества. Погледна ме топло и пожелаващо, покани ме, да ме повози в черната си „G – класа”. Усети, че потрепервам и моментално ми купи кожено сако от съседния магазин, за да ме наметне, та да не настина. Заведе ме в стерилен камерен ресторант, към чиито миниатюрни ястия, сервираха помощна лупа - ресторант ухаещ на „Шанел”.
След скромната, но чудовищно скъпа вечеря, на която с бутилка Уиски компенсирах невъзможността да се нахраня, се отзовахме на шоуто на Камен Донев, онова - „Народното творчество”. Вечерта завърши със силен световъртеж в дома му…, където цяла нощ Иван бдя, над повръщащата ми в позлатената му тоалетна чиния глава.
Влюбих се в невероятната му способност да не ме оставя гладна, незагъната и необута. Както и никога… , и да исках не можех да се загубя, тъй като ме следеше с Джи Пи Ес. Нямаше нищо против да ползваме лубриканти по време на секс, така, че заживяхме доволно и спокойно. Правех хороскопи за всичките му фирми, за всичките му бизнес-партньори. Лекувах и баех, на най-богатите и влиятелни личности от Хай Лайфа. Ееех...
Оооххх… нека бъде проклет денят, в който слънчево зайче заслепи и привлече вниманието ми, ей така…, както се препичах на Хавайския плаж, в една от традиционните ни сезонни почивки с Иван.
Там… в бурното, развълнувано море, сърф, с вградени метални звездички, летеше и пореше океанската шир, обязден величествено от силен и магнетичен сърфист.
Тресналото ме като мълния около 25 – годишно видение, излезе мокро, напрящяло от бушуващия в гръдтта ми океан и на чист български ми прошепна дрезгаво: „Извинете, вие зодия риби ли сте?”.
Повече от това почти никога не си казахм,е за дългата ни връзка. Не ни оставаше време да говорим, освен в моментите, в които попълвахме множеството празноти в „Речника за, най-бързо изстрелващи в космоса, порно изрази”.... Няколко часа по-късно изпаднах в състоянието на крем брюле, с току що разпукана карамелена коричка. Пропаднахме в ръцете на любовта. Така започна всичко.
Потайните срещи с Миро Скалата продължиха и на родна Софийска почва. Лъжех изкусно и по-добре от Шехерезада измислях оправдателни истории, за пред мъжа, който обичах, докато страстта ми отиваше другаде. Прахосвах я по един практически нищо и никакъв манекен, чието докосване и полъх на парфюма му само, караше главата ми да се търколи от тялото и да заплува в космоса като летяща чиния - модел 1989 г. - днешните, се държат далеч по-стабилно в пространството. Който не вярва в съществуването на извънземни – да гледа небето!
Занемарих задълженията си към мъжа на моите мечти, заради една физическа мания.
Разбира се, скоро, много скоро…, в моментите, които трябваше да изпълнявам сексуалните си задължения към законната ми половинка, рязко ме заболяваше главата. Ако се налагаше, дори се разболявах от бронхит.
В същото време обаче, имах силите на Жената котка, прелитайки тайно, из Софийските локали, използвайки всяка паркова пейка, телефонна кабина и таксита, за да се отдавам, хипнотизирана от извънземната сексуална мощ, на сърфиста. Поклоннически, заслепено се пренесох в жертва на неземните плътски удоволствия, емоционалните и чувствени стихии, които моят партньор завихряше у мен. Станах неговия сърф, превърнах се в дъската под краката му, носена и умело управлявана от сексуалните му видения, фантазии и творения.
Истината е, че си платих и с лихвите за цялото това пренатоварване, и с течение на времето заприличах на „два профила, без анфас”. Всички приятелки, дори и завистливите ми колежки, даваха мило и драго, за да им издам рецептата на вълшебната ми диета.
Паранормалните ми способности, до такава степен се изостриха, че започнах с лекота да давам уроци по висша математика. Областта на най-задълбочените ми научни разработки, с претенция за световно признание, беше, в така наречените абсурдни и най-невъзможни, математически уравнения - „Парадоксалните нерешими уравнения”.
Типичен представител е напр. задачата: „Хем кура в путката, хем душата в рая”.
Опитвани са по-елегантни решения, със сити вълци и цели агнета, но не и преди да се появи генното инженерство. Без негова помощ, нямаше да има и идея за подобна висша математика.
Убедена съм, че вие, много добре ме разбирате и ми съчувствате.
Това влудяващо и опасно положение, навярно измъчва доста голям брой мои съвременници. Да не откривате, никога, всичките си изисквания в един - единствен представител на противоположния пол!
От една страна — празнотата и ежедневно тровещата неудовлетвореност на компромиса. От другата – изнервящото, изпепеляващото падение, в обятията на любовната хипноза и илюзия.
Дали пък номерът не е в това, да имаш и съпруг, и любовник, и по този начин да удовлетворяваш различните си нужди?
Разбирах много добре, че ако предложа откровено на Иван такова решение, колкото и да беше разбран, щях със сигурност да свърша набучена на ювелирната му сабя. Всичките тези непрестанни терзания, ме доведоха до мисълта за самоубийство.
Глътнах пълна шепа валериани, но те не ме отровиха, а успокоиха и приспаха изяждащите ме отвътре, чувства на вина, така че докато лъжех, не ми мигваше и окото.
Една вечер всичко се изясни.
Изведнъж и с яснота, която човек обикновено свързва с въздействието на някой наркотик, схванах какво трябва да направя.
Бях гледала един научно-фантастичен филм, в който гениален учен, сменя мозъка на нещастна, приятна на вид жертва, с мозъка на умиращата си любима. Щом като подобно нещо може да се измисли в света на киното от един сценарист, защо тогава да не се направи същото и в реалността, от такава екстрасенска, астроложка, радиостезистка и виден Учèн, каквато бях аз? С моите невероятни способности и познания в областта на окултното, можех под диктовката на древната: „Книга на мъртвите”, завещана ми от най-добрия световен шаман, с лекота да разменя, когото си пожелая и нямаше да е по-трудна задача от обикновен спиритичен сеанс.
Тук няма да ви досаждам с подробности, които са от чисто техническо естество и трудно могат да бъдат разберани от неспециалисти. Достатъчно е да кажа, че в една мрачна и дъждовна нощ, женска сянка, вмъкна тайно двама упоени мъже (едният от тях с тяло на Аполон и феноменално изпълващо ме „мъжко достойнство”, мъж, който кара жените да извръщат глави и да се блъскат в стълбове, както и да забравят името, произхода и благоприличието си ) в една изоставена еврейска къща, бивше „Китайско посолство”. Там, докато бурята трошеше клоните на дърветата, една чародейка извърши окултен сеанс, извършван, преди това, само в света на фантазията, при това от един сценарист.
Резултатът:
Миро Скалатa, чието съзнание сега функционира, в не така лошото тяло на Иван, установи с радост, че се е отърсил от проклятието да бъде единствено сексуален обект. Както ни учи Фройд, не след дълго, компенсаторно на размера на члена си, той разви остър интелект, което му позволи да се ожени щастливо.
Иван, неочаквано придобил - космическа топография, чудесно съчетана с останалите му превъзходни качества, стана мой мъж, а аз обект на завист и люта агресия от всички околни.
Единственото затруднение бе в това, че след един прекрасен, „меден месец” с Иван, който можеше да се сравни с „ Девет и половина седмици”, необяснимо защо почувствах неудовлетворение от този мъж - мечта и започнах да хлътвам по местния нарко –дилър. Това хилавичко, височко "лошо" момче, с луд и отнесен поглед, пленяваше обсебващо мислите ми и караше сърцето ми да подскача в суинг. Влюбих се подлудяващо.
Тогава подадох оставка, като председател на „Менса”, подбрах един кат облекло от кварталните контейнери, надянах диадемата с антенките и се метнах на скейт-борда си.
В тази картина няма скрит образ, тя имитира 3D vision, но не е истинска такава.
Думите…
птици, чуруликащи блажено,
или тези които се реят на висоооко…висоооко…
или отлитат на далеч и ти се изгубват от погледа, са също думи.
Мога да те докосвам чрез думи… да те вдишвам чрез думи… да те усещам чрез думи… да те виждам чрез думи…
Аз съм „думи” и ти си „думи” .
ДУМИ…,
които се множат,
които изпълват всичко,
които не променят нищо,
и които са всичко.
Думи за себе си.
Думи без дълбочина и сила.
Думи досадни, болезнени, безсмислени.
Думи вълнуващи, възбуждащи, вдъхновяващи.
Думи за спасение: “ПОЖАР”, “ПОМОЩ”, “ХЕЙ…”
Думи за връзка с Другия, с непознатия, с копнения, с необходимия…
Думи заливащи ни с чужди светове.
Неразбираеми, правещи ни неразбираеми един за друг.
Думи невъзможни за любов, невъзможни от любов, която всеки миг умира или се ражда в ДУМИ…
ДУМИ - ГРАНИЦИ…
Когато ги виждаме като гилотини.
Когато ги поставяме като гилотини.
Когато не знаем, че ги създаваме като гилотини…
Пространството за решения е вселена.
Думи - Връзка - Копнеж и Смелост…
Вкопчваме се в надеждата границите да са повече от сламки, когато се давим.
ДУМИ – ПРОЗРЕНИЯ…
Някаква артикулирана в универсалния знаков код реалност, която внезапно дава ключа към разбирането на заобикалящия ни хаос.
ДУМИ…ВРЪЗКИ…ПРОЗРЕНИЯ…
Нахлуват и разгръщат простор и светлина…
Преодоляват стените.
Стените в нас самите.
Нас самите.
Потапят ни в дълбок мир и свобода…
Тогава границите, Ограниченията, Заблудите, които самите думи, самият език поставят, стават преодолими.
И Свободата е разбирането за тяхната преодолимост.
За това, че светлината – ЛЮБОВ помита всяка острота и болка, която поставят думи без-любов.
Можем ли да бъдем преди думите?
Нужно ли е да бъдем преди думите?
Извън думите да бъдем невинни и себе си?
Затворници ли сме в този свят „Думи”?
Не искам да ти вярвам, че се отричаш от думите си, защото означава да повярвам, че отричаш, че съществувам, че отричаш, че съществуваме…, не ти вярвам, че ни няма. Не искам да вярвам!...
В тази картина няма скрит образ, тя имитира 3D vision, но не е истинска такава.
Публикации
