Сурогат

...

РАЗКАЗ

Едно от нещата, които трябва да научиш, за да станеш добър журналист е, че всеки и всичко може да те изненада, във всеки един момент, особено в неподходящият. И че с това не се свиква, поради което е добре да прикриваш почудата си.
Край нямат нещата дето изненадват и учудват.

Ето защо, когато две чаткащи токчета внесоха запотена като току що извадена от морето топка водорасли коса, на име Мери Иванова, в редакцията, трябваше да се доверя на настръхващите тръпки мръснишки обладаващи тялото ми.

Шумно пъхтящото женско създание нахлу без да чука и стовари „Верту-то” си на бюрото ми поглеждайки ме така, както се поглежда капитан на потъващ кораб:
- Ненова? - попита тя. - Светла?
- Може и така се да каже, но има вероятност информацията ти вече да е стара — признах си аз. – Забелязала ли си, че каквато и информация да получим днес, утре… все се появява някой с чисто нова, отричаща старата. Някои наричат този феномен еволюция. Заповядай, седни! – казах учтиво, но продължих да мрънкам. - Каквото и да помисли човек… каквото и да понечи да твърди в днешно време… само да се огледа… и веднага намира контра аргумент. И тук възниква въпросът, който най-ме измъчва – остарява ли информацията или еволюира? Ето, като погледнеш съучениците си на двадесетгодишнината от завършването на гимназията, остарели ли ти изглеждат или еволюирали ?
- Бо-о-о-же, как имах нужда да си поговорим… същите въпроси и мен ме глождят отвътре.
Аз обаче, не и давах думата:
- Какво да ти кажа, Мери… лягам си Светла, а на сутринта, ако се огледам… установявам, че вече не съм вчерашна. До обяд се появяват неоспорими факти даващи ми пълни снования да се усъмня в себе си и за други неща... Ако питаш мен, всички начетени и много информирани като нас хора, постоянно се чувстваме ту тъпаци – ту… как да го кажа… космически малки, щото не спираме да се съмняваме в това или онова. И не е само защото работим в медийния бизнес. Болестта, на нас – интелигентните е, че осъзнаваме колко важно нещо е информацията. Ще ни удави този информационен потоп, бе Мери, ще ни затрие, ей! - размачках ходилата си под бюрото, че от дългото седене ми бяха изтръпнали - мисля … да си ковна едно архаично Ноево кофчеже - от вяра, надежда и любов. Това ме зарежда, прави ме щастлива , ако не намериш нещо да те вдъхновява, нищо не ти работи както трябва, нито тялото, нито мисълта, нито душичката... що да не се слея с всемира успокоена и блажено усмихната, а… що трябва да съм гневна и надменна към различността на хората? Този гняв и агресия ме тровят, скъпа... ей на, ходих на лекар, скъсаха ме от изследвания и к'во... ненормално чувствителна съм била и това щяло да ме погуби... Че ще мрем, е ясно, не е ли по-важно как живеем? Ами ако случайно сме тук временно, не само за малко и тъкмо за това е важно как играем тази абсурдна игра - живот. Ти си интелигентна и начетена жена... знаеш, че няма да се намери някой, който да може да докаже или със сигурност да опровергае тази възможност. Няма смисъл, извън този, който ние създаваме, извън този, който ние избираме ... поне докато сме тук - на земята...

Повдигна ми се от буцата в гърлото - мразя, когато редя пъзел, някой да нахлува в кабинета ми.
Поддържаното и скъпо опакованото в стегнати вурстчета женско тяло насреща ми, се задруса като кючеклийка:
- Само ти можеш да ми помогнеш. Изнудват ме. Моля те!

Бутнах към нея чаша и бутилка ракия - от първака на мама, която държах в чекмеджето си за медицински цели.
- Успокой се… разкажи ми …
- Ти ... нали няма да кажеш на шефа ?
- Мери, сподели какво те води насам... без да разбера, не мога да ти обещая нищо .

Тя опита да си налее от ракията, при което звънът от удара на бутилката в чашата, се чу дори на улицата, а по-голямата част от спиртната течност обля обувките й. Носовете им грейнаха - лачено.
- Знаеш Ненова, счетоводителка съм. Тая година ще чукна 40 - така. Няма отчет, който да ми се опъне! И съм известна в бранша като „Факира на ДДС –то”. В Лондон съм завършила …
- Е, и?
С уплашен поглед, Мери се изпъна назад в стола си, който изскърца: - Този лаптоп твой ли е? Или е служебен?
- Да се върнем на въпроса – контрирах и кимнах към поглъщаща на екс ракията ми събеседничка. – Наздраве!
- Мъжът ми много пътува, знаеш. Знаеш какво е да си сама… О, не е това, което си мислиш... Виж, аз в същността си съм много крехка и чувствителна, нищо че изглеждам кисела и надута. Уверявам те, една уважавана, богата жена, с доходна професия, като мен, може да има всеки мъж, който пожелае. Но действително интелигентен, чувствителен, с чувство за хумор… творчески разгърнат мъж — не е толкова лесно да откриеш веднага.
- Продължавай...
- Е, добре, аз бързо си върша работата и качествено… за това ми остава много време… и много самота… разсейвам се с тоя феисбук. Гледам, ти не си активна във фейса, ама аз… разбираш ме, нали?
- Не знам… какво имаш предвид?
- Как какво… там има толкова много мъже и все интересни… какви закачливи статуси пишат само… Да ти прочета ли? – протегна треперещата си ръка към лаптопа ми, като към доза дрога.
Сръчно щракнах капака:
- Е, и?
- Така срещнах Скротума. Писател, студент, толкова ерудиран, толкова надарен, нежен чувствителен мъж… Може да разговаря и дискутира върху всякакви теми - Докинс, Каку, Грийн, Майн Ранд, антропологията…
- Айн Рад, - поправих я аз, оня се казва Майн Рид…
- Да бе, нали това ти разправям, то няма тема, на която да го бутнеш Скротума неподготвен… еволюцията, динозаврите, извънземните, 2012 – края на света… Ей тия…
Защо ли хората чакат да дойдат извънземните да ни оправят … никой ли не вижда, че не човеците трябва, най-накрая да си тръгнат и да не се връщат... То въздух не ни остана все да ни оправят, дет’ се вика, щото… всеки се държи така, сякаш е тук за кратко и за последно... сере, пикае... оправя… и бега. Ами боклуците ви? Кой ще почиства след вас? Стига сте тровили, ве ей! Щом отговорност немате, щом не ви е срам... и щом и страх немате, бегайте си на ваш'те планети, тях си осирайте и унищожавяйте, що чините тука?А? - Мери въздъхна облекчено, сякаш трябваше да си го каже, за да й олекне. После излезе от транса си, погледна ме пак разтревожено и продължи:
- Ето по такива високо интелектуални въпроси говорим със Скротума, разбираш ме, нали?
- Опитвам, Мери, опитвам… продължавай!
- Искам да ти кажа, че мъжът ми е чудесен, нищо лошо не съм видяла. Но с него не мога да говоря за Буковски и за поезия. Че той освен „Винету”, нищо друго не е чел! А Скротума… диша като поет… Еххх… Вече не помня кога се омъжих… отдавна беше… синът ми вече изхвръкна от гнездото, нали отиде в Благоевградския… Знаеш Светле, всяка жена се нуждае от мъж, който да я кара да се чувства жена, да се чувства жива… помниш ли онази песен… „Гив ми а ризън ту би а уоман”… - фалшиво изцвили Мери и продължи да мяука като коте. – Имам нужда от мъж, който да ме стимулира умствено... и бях готова да си плащам за това. Не исках проблеми - от самото начало му казах… Искам всичко да е ясно, да е чисто, ще си плащам – честна сделка. Желаех силно интелектуално преживяване, без да си лягаме. Ама, ей на… подхлъзнах се…За бога, Ненова, аз имам щастлив брак.
- Колко дълго продължава това?
- Шест месеца. Закопнея ли за обмяна на мисли, на идеи… закопнея ли да подишам култура и влизам във фейса. Пиша нещо на стената на Скротума и се чувствам вече различна. Той е природно интелигентен, с магистърска степен по философско литературознание. Кара ме да се чувствам интелектуална и важна… А като се видим на литературните четения, които той организира два пъти в седмицата, направо пламтя…като космическа ракета преди старт се паля, охххх.











Мери беше една от ония жени, които бяха подредили живота си перфектно, но чиято слабост бяха така наречените интелектуалци - онези артистични волни птици, с които никога не би сключила брак.
Онези, които изчезват за 60 секунди, ако някоя им предложи, по какъвто и да е начин, подредена форма на обвързване. Почувствах се слаба, заради човешките слабости. Очевидно Мери, която бе с двадесетина килограма над моите, също имаше слаби ангели както всяка жена. На всеки му отслабват ангелите или му се подкосяват краката от нещо. Почувствах я близка и ми стана симпатична.

Аз да не би да нямах проблеми с ангелите?

Моите ангели се превръщаха в дракони, когато се появеше неочакваното. Мислиш си, че си яхнала дракона на щастието и си литкаш ли не залиткаш - щастливо усмихната... и тъкмо, когато си на най-високото и не ти се гледа надолу, че ще ти се догади от шубето да не паднеш… твоят Ангел вземе, че се превърне изненадващо в грозен осквернител на блянове – спец в курвенските извозвания и поиска да ти види сметката, която, както и да си я плащаш, върви с бонус – изхвърлянето ти по задник на земята.

Представих си, че има много жени по света като Мери, които умират от глад за интелектуална … силно духовна връзка и биха платили, за да ги водят за носа от начало до край.
- Сега той ме заплашва, че ще ме издаде — прекъсна мислите ми Мери.
- Кой ?
- Скротума. Има телефонни-видео записи на нашите дискусии:
„Самотата на простите числа” ; „Рискове на радикалната воля”; „Даоистки сексуални тайни и практики” … - тихичко и смутено произнесе Mери докато се озърташе, - както и на някои нежни, поетични джем-сешън плеяди.
Сега, представяш ли си… ме изнудва да забравя за интелектуалните ни и емоционални беседи, като иска „пълна програма” от моя страна, поне два пъти в седмицата, инак ме заплашва, че ще разтреби сесиите ни на обществеността... в и-нет селото, ей така, ще ми вади интимните ризи на показ! Бях готова да си плащам за интелектуалните ни срещи, но да си плащам, за да ме чука... да си плащам, за да му въртя свирки... колкото и да съм оглупяла и да съм се подхлъзнала... не мога да допусна. Може малко достойнство да ми е останало, но все още държа на него... на достойнството си, не на Скротума. Ти остави това, ама разбрах, че не само мене врътка. Кой знае колко женици издъхват оплетени в мрежите на Скротума, горкичките... А може и да не е сам… да е в конспирация. Що мислиш всички викат на феисбука - социалната мрежа, щото е създаден, за да те оплита.
- Има някаква логика – съгласих се искрено аз.
- Остарях, Светле, а все не поумнявам… Ненова, Ненова, трябва да ми помогнеш! Мъжът ми не само ще пукне, ако разбере, но и ще ме убие преди това - собственоръчно. А за шефа… не ми се мисли… Не искам и да помислям…










Знаех, че светът не е същият, нищо че винаги е бил сбъркан.
Надушвах… тоя матриархат съвсем ще ни довърши, не че патриархата предлагаше нещо по-добро.
Че курвите не бяха това което бяха, това за всички вече е ясно, но старият рекет… старите курвенски номера си бяха същите - изпитани и работеха… нищо, че вече не подбираха пола, в чиито ръце се превръщаха в опустошаващо човечността оръжие.
Знаех, че нета е станал средище на много образовани и артистични интелектуалци, които могат да са коварни, да се пъчат и вихрят безплатно на воля, под театралните си анонимни маски, но да са стигнали чак дотам, да изнудват горките самотници, страдащи единствено от глупота и доброта…

- Искам да се срещна със Скротума! – заповядах. – Трябва да измислим как да стане!
- Какво?
- Ще поема случая ти, Мери. Но ще ми даваш петдесетачка на ден, плюс разходите. Ще трябва много ДДС да покриеш.
- Да, но няма да ми струва колкото унищожението на малкото ми останало достойнство и сигурност… мъничкото нещица, в които вярвам и за които мечтая безнаказано. Знаех, че мога да разчитам на теб! Преди разследващата журналистка, работеше в института по психология към МВР, нали?- Ухили се тя насреща ми. - Ще те оставя да обмислиш по-задълбочено проблема ми и ще се чуем. До тогава ще те логна във фейса със Скротума, за да опипаш почвата му.


Вече Мери престана да се тресе като танцьорка на меренге и прошепна, макар още нервна: – Бях влюбена, представяш ли си? Истински влюбена… Бях готова на какво ли не за това момче… Как е възможно да съм такава непоправима глупачка! - след което се изпари като дим през вратата, оставяйки ме насаме с парфюма й, сладникаво удрящ слепоочията ми.

Още след два часа, бях помолена от фейсбук да позволя „приятелство” на Скротума.

После, той ме посрещна като специален гост в скротумната си мрежа от 2 999- приятели със закачливото:
„От кога чакам този миг, в който вече няма да виждам пронизващият ти ме поглед толкова нежелано далече… там в безформената купчина общи приятели, където никога не ти е било мястото.”

Че то нямаше ли ограничителна забрана до 3000 души? Коя ли е гризнала дръвцето, за да ме приеме на нейното място?
Биваше си го това, момче! Мери имаше право да се тревожи. И аз почувствах, че световният ми мир е застрашен.
Някой беше ли застрахован въобще?









Ето, два дни преди Мери да нахълта в кабинета ми, срещнах Анет – щастлива и пърхаща както винаги. Нали е дизайнерка - те артистите никога не допират земята. Та… Анет, ми разправи, че заминавала за Аржентина на шест-месечен семинар – срещу 13 000 Е, за да я обучат да не яде.
„Хранене на бъдещето” се казвал семинара, по време на който, жертвите му минават само на коренчета, чиста планинска вода и слънчева светлина. Нещо като на фотосинтеза – икономично, екологично и практично… признавам… ама как по дяволите става номера?

Верно е, че фотосинтезата е много хитър механизъм измислен от еволюцията, за да може природата да използва най-изобилните химични елементи като ги превръща в енергия, ама вкуса на свински джолан да го получаваш на прахче, разтворено във слънчева вода, си е чужда за мен перверзия. Не че съм стока! Под юргана, кой знае и аз какви ги върша, дето и Фройд няма да ги разбере, ама… Там щели да медитират по цял ден. Залата била срещу някакво езеро - чудна красота! Трябвало да я видя и аз тази неземна картина в подножието на планината. На семинара щели да бъдат и тримата мъже, по които Анет много си паднала - гурото й, диетологът и спонсорът й…

За това, била решила да си мълчи - да мине мълчанката към мълчаливите обети.
Много са модерни в днешно време мълчаливите обети.
В ерата на интернет… хем си мълчиш- хем си чатиш…

Една друга моя приятелка, три месеца мълча и после ми вика: „ Едвам намерих сили да проговоря, причините още ги търся”.

Ако се замисли човек, причини да мълчиш винаги има, но тези, които осмислят говоренето са в червената книга.
Добре, че хората почти спряха да мислят.
Така и Анет… решила била да мълчи поне месец… защото, както тя се изрази: „По-добре е да мълча… че иначе ще оплета конците… в Аржентина, там… пред невероятното езеро, ще бъда с тримата си любими мъже… и по тримата си падам и с тримата сексът е невероятен. Как да избера? Ами не мога. Значи не ми се налага.”

Като разбрах цената на семинара - 13 000 Е, ей такива очи опулих! И да намери кой да й ги плати?! ‘бах ти кризата – ‘бах ти немотията… Ква криза, бе?! 13 000 евра… и то за няколко торби коренчета… Сигурно, ако Анет се научи да не яде и успее да не умре, бая пари ще спести за бъдещето си.
Инвестиционният й риск, може и да си струва, ама не мога да й отрека, че авантюризмът й , не е просто гол и безразсъден, а и придружен с невиждан късмет.

- Как така стана, че заминаваш? Ами децата? До кога ще са в Индия при баща си, нали мрънкаха, че искат да се връщат? – питам я аз с тон, все едно обсъждаме цената на картофите и реколтата им тази година. Да не съм луда да се издам, че се пуля и се чудя, чуват ли ушите ми всичко това правилно.
- Стела е на 14 вече, а в Индия няма молове, в които да си уплътнява времето, щото са на океана, трябва да се бачка в заведението на татко й. А малкият вече му писна да се учи на сърф и да готви. – ми отговаря Анет. - Тук майка ми ще ги гледа… толкова приятели имам, две деца ако не могат да отгледат, как да разчитам на тях, тогава ?

Винаги съм харесвала логиката на Анет - чиста и красива математика.
Анет беше измислила как да работи най-оптимистично нелогичната логична система за решаване на проблеми, произтичащи от нестихващите й желания да задоволи наред с първичните си и възвишените си - всемирни нужди.










Колко хора познавате, които ще ви убедят, че бъдещето е в скъсването на зависимостта на тялото им с храната?

- В Аржентина ще се върна в себе си, не просто ще се срещам и разминавам с тялото си, както тук ми се налага. - напевно извибрира Анет, с леко дрезгавия си, но мелодичен глас. - Най накрая ще заживея в мир със себе си... Постепенно ще разкопчая старото си тяло и ще оставя новото да се скрои по мярка на душата ми… - нали е дизайнерка, знае как да крои опаковки. - На 37 г. съм и вече осъзнавам целта на енергийното хранене, осъзнавам пълноценно смисъла му... защото вече съм готова, вече съм способна да преживея широкия спектър от човешки качества, да се потапя в собствената си природа... Прогледнах... и сега вече знам, че храната, която консумираме, прикрива чувственото ни преживяване и ни лишава от дълбините на познанието.

Такава е Анет – вегетарианка от 20 години, храни се с чувства и със вселенска поезия.

- Няма ли да ти липсват децата? А ти на тях?
- Когато се върнеш в себе си - се помиряваш с тялото си... тогава се сливаш със същността си и с вселената... преставаш да пречиш на другите. Не мисля, че това ще им се отрази зле. Всеки има да учи своите си уроци.
- А от къде намери парите, кой ти ги даде? – хич не ми идва да прекъсна поемата й, но втрещението ми от резултата на нейното уравнение, мира не ми дава.
- Дълга история… ще ти разкажа накратко.
На спонсора ми жена му, е много богата и от сой. Цяло лято бях покрай тях двамата, в къщата им в Бояна… дизайнвах градината… каква аранжировка направих на прасковените дръвчета и езерото с лотусите… бедна ти е фантазията. Ще ти покажа снимки… Един ден, идва мацката, голям пич е тя - страхо-о-отна жена, може десет години да е по-голяма от него, но си личи, че й е синя кръвта. Викна ни двамата и се обръща към него, ама пред мен… и му казва: „Виждам аз, че ти изтичат очите и сърцето по Агнес… ”. Вземете тия двайсет хиляди евро и идете да се поразходите, ама надалеч, че да си почина малко… то не се трае вече, бе… всеки ден да ви гледам как се дебнете като разгонени котки и как ми се умилквате в краката жално. Така че, следващата седмица заминаваме за Аржентина.

Не я питах, откъде е измислила баш този семинар. Откакто я познавам, е все на йога или в Непал, на Гоа … на някоя високо и силно енергийно заредено, чудно хубаво мнестенце сред природата…, така че… беше съвсем естествено и очаквано да чуя, че заминава за Барилоче.

Завидях на Анет, че може да се храни с аромати и с кристали. Завидях й, че ще слага храна в устата си, само за да се наслади на вкуса й, а не за да не умре от глад. Завидях й, че ще спре да се трови поне с храната. Възхитих й се, че е влюбена в трима мъже и не желае да разкъса любовта си между тях, нито да я разпилее или да се откаже от нея… че ще ги обича и тримата. Възхитих се на обединяващата сила на Анет, на неклишираните й житейски уравнения, които успяваха да дадат резултат - безконфликтна единност.
В нейната математика, на вид противоречащи си и недостижими стойности, се подреждаха хармонично в обществено неочаквана и шокираща със съществуването си симетрия.
Възхитих й се, че иска да мълчи.
Че може да обича мълчаливо.
Завидях й, че си вярва.








Тялото ми се беше прибрало в панелния ми апартамент вече от няколко часа, а аз още не… продължавах да се скитам на други, невиждани места.
Рядко се прибирах в тялото си, а Анет прекрояваше своето по мярка - за душата си.
Изпитах дълбоко уважение към съзидателната женска природа на Анет.
Сетих се за Мери. Мери Иванова, която имаше сериозни проблеми с очарователен мъж, само с един, един – единствен мъж. Мъж, който владееше виртуозно изкуството да съблазнява, но мъж, който не умееше да обича.











Отворих лаптопа си, написах паролата за фейса и се отзовах в мрежата.




...

следва продължение

...