...
ТРЕТА ГЛАВА
ТОТАЛИТАРИЗЪМ И ТОТАЛИЗЪМ
До тук, подробно разгледах регресивните тенденции в психосоциалното и психосексуалното развитие на Чикатило, както и ролята на специфичните фактори от детството му.
Детството и целия съзнателен живот на Чикатило до неговото залавяне съвпада с периода на тоталитарно управление в Русия. Как изглежда историческата обстановка на неговия живот? Каква психологическа връзка може да се търси между историческата тоталитарна действителност и специфичните белези на личността, проявяващи се тъкмо в такава среда? Ще отворя една дискусия върху тези въпроси.
Чикатило се ражда 1936 година.Сталин вече тринадесет години управлява страната.II-рата Световна война започва 1939 година и завършва 1945 г..Бащата на Чикатило е мобилизиран и заминава на война 1941г.Тогава Чикатило е четири-пет годишен.Цялото си ранно детство прекарва без баща, тъй като баща му се връща от войната 1949г.,когато той вече е подрастващ- юноша на 13 години.Ще се опитам грубо да щрихирам обстановката в Русия и живота на народа в периода 1936г-1949г.-детските години на Чикатило.
В резултат от “победата на Великата Октомврийска Социалистическа революция”, извършена от работническата класа 1917г.,в Русия се установява Социализъм - “висша обществена икономическа формация, която сменя капитализма”. В същата година Ленин е назначен за председател на управляващата партия и създава управление на Съвети, основано на доктрините на Карл Маркс. Тази революция е религия и философия, а не просто политически или обществен конфликт. Комунистическата партия, чийто главен идеолог е както вече споменах Ленин, чрез тази революция, установява “диктатура на пролетариата”. Основна цел е преходът от капитализъм към социализъм и комунизъм. Социализмът се счита за първата “низша” фаза на комунистическата обществено-икономическа формация, която трябва да “премахне експлоатацията от човек на човека; да замени частната собственост върху средствата за производство с обществена собственост в две форми- държавна и кооперативна; да създаде условия за рязко подобряване на материалното и културното благосъстояние на трудещите се, да премахне националния гнет”. Като главни идеолози на социалистическата революция, Маркс и Енгелс смятат, че строителството на социализма и комунизма е процес на формиране и развитие на качествено нова, в сравнение с капитализма, обществена система. Комунизмът е втората “висша” степен на обществено развитие. В програмата на Комунистическата партия на Съветския съюз 1961г. пише: “Комунизмът е безкласов обществен строй, с единна общонародна собственост, върху средствата за производство, с пълно социално равенство между всички членове на обществото, където заедно с всестранното развитие на хората ще израснат върху основата на постоянно развиващата се наука и техника и производствените сили,където всички източници на обществено богатство ще потекат като пълноводен поток и ще се осъществи великия принцип-от всекиго според способностите,на всекиго според потребностите”.
Октомври 1923г., Ленин се разболява тежко и постепенно престава да играе важна роля за преобразуването на страната. Сталин се възползва от създалите се благоприятни условия и застава начело на страната. Властта му започва да расте методично, бързо и сигурно. След смъртта на Ленин 1924г., бавно започва да се унищожава истинската идея на революцията, тъй като именно Сталин, чрез своето управление на Комунистическата партия, е натоварен с “Построяването на социализма”. Но как всъщност той постига това?! Какво всъщност се случва?!
Постепенно Сталин превръща социалистическата революция в тоталитарно движение, а социалистическата държава в тоталитарна. Тоталитарното движение представлява масова организация на атомизирани и изолирани индивиди. В сравнение с всички останали партии и движения неговия най-ярък външен белег е претенцията за тотална, неограничена, безусловна и неизменна преданост на всеки отделен член. Това изискване се налага от водачът на тоталитарното движение като произтича от залегналото в идеологията му твърдение за “подчиняване на цялото човечество” на неговата организация.
Сталин прави така, че и най-задълбоченото изучаване на марксизма и ленинизма, да не може да даде никакъв ориентир за политическо поведение, чрез постоянни зигзаги в поведението на комунистическата партия, като непрекъснато претълкува и нагажда марксизма, изчерпвайки по този начин доктрината от цялото и съдържание, за да не може да се предвиди какъв курс или действие тя би вдъхновила. За следване на партийната линия се смята ежедневното повтаряне на онова, което Сталин е обявил предишния ден, и така естествено се стига до еднаква мисловност и еднакво послушание, несмущавано дори от опит да разбереш какво вършиш.
Той създава тоталитарна структура на управление, която се крепи на Fuhrer принцип- т. нар. "Култ към личността". В центъра на движението, в качеството на двигател, който го привежда в действие, стои Той-Вождът. От елитната формация го отделят вътрешен кръг посветени, обгръщайки го с ореола на непроницаема тайнственост, съответстваща на неговото "недосегаемо върховенство". Положението му в този интимен кръг зависи от неговата способност да плете интриги сред членовете му и умението му непрекъснато да променя състава му. Издигането си дължи предимно на изключителната си способност да се справя с вътрешно партийните борби за власт, а не на демагогски или бюрократично-организационни качества. Сталин в ранния етап на своята кариера почти изцяло се отдава на проблемите на личния състав, като само за няколко години почти всички, заемащи по-важни постове вече дължат положението си на него.Постоянното гонение на всяка по-висша форма на интелектуална деятелност, от новите водачи на масите, далеч не се корени просто в присъщото му презрение към всичко, което не проумява. Тоталното господство не допуска свободна инициатива в която и да е било сфера на живота, нито начинание, което не може да бъде предвидено до най-дребните подробности.
Върховната задача на лидера е да олицетворява характерната за всеки слой от движението двойна функция-да служи като магическа преграда между движението и външния свят и същевременно да бъде пряк мост, по който движението се свързва със света. В съпоставка с всички обикновени партийни ръководители Вождът представлява движението по коренно различен начин - той твърди, че носи лична отговорност за всяко действие, постъпка или грешка, извършени от който и да било член. Тази всеобхватна отговорност е най съществения организационен аспект на така наречения вождов принцип, според който всеки член на движението не само бива назначаван от водача, но е негово подвижно въплъщение, като всяка заповед произлиза от този единствен и неизменен източник.
II-рата Световна война, представлява масова операция, която заличава индивидуалните различия в хората до такава степен, че дори страданието се тълкува като инструмент на историческия прогрес. Марксизмът - ленинизмът различава два вида войни - справедливи и несправедливи. Войната, която води Русия срещу Хитлер, се представя от Комунистическата партия на Съветския Съюз като справедлива, освободителна война, която има за цел не само да защити страната от външното нападение, но и да освободи народа от “игото на капитализма”, да освободи “колониалните и зависими страни от гнета на империализма”. Войната, която води Сталин се превръща във “Велика отечествена война ”срещу“ немско-фашистките окупатори”. Нещо повече, Сталин налага идеята, че социалните и националните причини за възникването на войните, ще бъдат окончателно отстранени“ с победата на социализма в целия свят”. От друга страна Сталин използва войната, за да води блестящо, политика, която възхвалява насилието, властта и жестокостта.
Фронтовото поколение, засегнато от войната, объркано от военната и следвоенна неразбория, не може да избяга от всекидневната мизерия. Във всички следвоенни книги и вестници насилието, властничеството и жестокостта, са висшите човешки качества. Човекът от народа, по време и след войната, се чувства окончателно изгубен и именно Сталиновата теория на властта,обещава да му върне мястото в света. Това поколение, попаднало в безизходица , обзето от стремеж към анонимност и желание да се слее с множеството, бива привлечено от изявената псевдо -динамичност на тоталитарното движение. Преживяните трагедии, свързани с войната, са достатъчна предпоставка, то да се задоволи със сляпо пристрастие към всяка идея, независимо от основополагащата и теория и съдържание. Масово хората, сляпо и въодушевено се хвърлят в комунистическата идея, за върховно господство на равенството и братството по цял свят, където всички източници на обществено богатство ще потекат като пълноводен поток и ще се осъществи великия принцип:”от всекиго според способностите, на всекиго според потребностите”. Обещавайки да осъществи тази прекрасна фантазия, тоталитарната държава сякаш дава нов отговор на вечния тревожен въпрос “Кой съм аз?”, звучащ двойно по-натрапчиво в кризисни периоди. След-военната действителност твърди: “Ти си онова което си извършил”. Например: “ти си човека прелетял за първи път над Атлантическия океан”. В своето търсене на цялост и групова идентичност, тълпата временно се свръхидентифицира със създадените изкуствено герои, до степен на пълна загуба на индивидуалност. Тази склонност да се създават идоли е опит да се постигне дефиниция на идентичността чрез проектиране на собствения дифузен Аз-образ върху фантазно създадения, който се изживява като отражение, даващо измамното усещане за континуитет и тъжественост. Извършването на нещо непредсказуемо и неподдаващо се на класификация, геройство или престъпление, дава така нужното социално определение, без оглед на това дали е диструктивно или градивно. Тълпата търси достъп до историята, дори с цената на разруха.
Върховното щастие за един човек от фронтовото поколение, запленен от “лъчезарната власт на славата”, ентусиазирано приемащ идоло - поклонничеството е или да е гений /било то зъл/ или да служи на гений.Строителството на социализма според Ленин е процес на формиране на качествено нова в сравнение с капитализма обществена система. Тенденцията на социалистическото развитие би трябвало да е постепенно премахване на различието между двете класи – работници и селяни, на противоположността между умствения и физически труд, на различията между града и селото. Вместо това, създаденото от Сталин тоталитарно движение, се стреми и успява да организира хората в маси- не в класи, защитаващи определени интереси, не и като граждани със свое мнение и позиции при разглеждането на обществени дела.
Тоталитарното движение е с изявено предпочитание към тероризъм, пред всички останали форми на политическа дейност. Този тероризъм е коренно различен от тероризма на предишните революционни общества. Основната му привлекателна сила, се състои в това, че той се превръща във философия, изразяваща безсилието, негодуванието и сляпата омраза. Психологическата основа за тоталния деспотизъм се създава изкуствено, с цел на всяка цена да се добие всеобща преданост на членовете, която може да се очаква само от съвършено изолиран човек, лишен от всякакви обществени връзки със семейството, приятели, сподвижници и дори просто познати, който черпи усещане за пълноценност единствено от принадлежността си към движението, от членството си в партията. Всеобща преданост е възможна само когато понятието преданост се изпразни от всякакво конкретно съдържание, което естествено е в състояние да породи евентуални изменения в мисловната настройка.
Наблюдава се пълна нетърпимост към какъвто и да било индивидуализъм. Членовете на партията са дотолкова обсебени от движението, че изцяло забравят всички свои лични претенции и амбиции и изличават индивидуалността и самоличността си за цял живот. Изолацията и липсата на нормални обществени контакти, стават основна характеристика на масовия човек. Повсеместното атомизиране на съветското общество бива постигнато посредством серия от чистки, неминуемо предшестващи практическото унищожаване на едни или други социални групи. С цел да се разрушат всички обществени и семейни връзки, чистките се провеждат така, че да сплашат и подсъдимия, и околните- от беглите познати, до най-близките му приятели и роднини, с еднаква участ. В резултат на този прост и изкусен похват, “вина по близост”, щом някой бива обвинен, доскорошните му приятели, тутакси се превръщат в най-злостните му врагове.За да отърват собствените си кожи, те доброволно дават показания и презглава бързат с клевети в подкрепа на несъществуващи твърдения против него:очевидно единственият начин да докажат собствената си благонадеждност. Припомняйки си едно-друго, те ще се опитат да изтъкнат, че приятелството или познанството им с този човек е било само претекст, за да го шпионират и разобличат като саботьор, чужд агент или фашист. Щом достойнството се измерва по броя на клеветите ти за най-близки приятели, очевидно най-елементарната предпазливост налага по възможност да избягваш всякакви близки контакти: не само, за да не изтървеш пред някого съкровени мисли, а дори и за да изключиш, при почти неизбежните бъдещи неприятности, всички, които биха имали не само обичайния евтин интерес да те наклеветят, но и да те смажат- просто, защото собствения им живот е в опасност. В последна сметка именно чрез този похват, доведен до крайно и невероятно съвършенство, болшевишките властници успяват да създадат атомизирано и индивидуалистично общество каквото човешката история не познава и до каквото никакви събития или катастрофи не биха могли да доведат.
Въпреки, че една и съща съдба, по теоретически неизменен начин, сполетява голям брой индивиди, всеки от тях смята себе си за самотен неудачник, а света за особен вид неправда. Но макар това самовглъбено огорчение да е характерно за всеки изолиран индивид, то обединява всичките, въпреки че води до заличаване на индивидуалните различия, тъй като не се основава на общ интерес- икономически, социален или политически. Ето защо самовглъбеността бива неизменно съпроводена от рязко отслабване на инстинкта за самосъхранение. Себеотричането, в смисъл, че личната ти участ е без значение, усещането, че светът може да мине и без теб, вече не са израз на индивидуален идеализъм, а масово явление. Схващането, че бедните и подтисканите няма какво да загубят, освен оковите си, вече е неприложимо към човека от тоталитарната маса, защото губейки интерес към собственото благополучие, той се отърсва не само от оковите си, а изчезва и източникът на всички грижи и тревоги, които правят човешкия живот непоносим и мъчителен. Тези хора не се интересуват от данъчни проблеми, а само от идеологически въпроси, валидни за десетилетия, и векове напред, и така съзнават, че работят в името на грандиозна повеля, “която се явява веднъж на 2000 години.”
Претапяне на индивидите в маси създава една нагласа, която гледа на битието, с измерението на континенти и столетия, създава феномени на пълна загуба на личен интерес, цинично и отегчено безразличие пред лицето на смъртта, непреодолимо влечение към възможно най-абстрактни понятия, приемани за ръководни житейски принципи и всеобщо презрение към най-очевидните закони на здравия разум.
Една от основните характеристики на тоталитарния човек е, че той не вярва в нищо видимо, не вярва в истинността на собствения си опит. Доверява се не на очите и ушите си, а единствено на въображението си, което може да бъде завладяно от какво ли не, стига да притежава универсални претенции и последователност на постройката.Подава се не на фактите, дори и да са нагласени, а на убедеността, само в една стройна система, част от която се предполага, че е той самия, съчинявайки някакво всеобхватно всемогъщество- извор на всичко ставащо. Тоталитарната пропаганда процъфтява на базата на това бягство от реалността в измислицата.
Формите на тоталитарната организация, за разлика от идеологическото и съдържание и пропагандните и лозунги, са съвършено нови. Тяхната цел е да се превърнат пропагандните лъжи на движението, изтъкани около някаква основна фикция - във функционираща реалност; да се съгради, общество, чиито членове действат и реагират според законите на един измислен свят. Основна причина за превъзходството на тоталитарната пропаганда над пропагандата на останалите партии и движения е, че нейното съдържание , поне за членовете на движението, вече не представлява обективен проблем, върху който хората имат свое виждане , а е превърната в част от живота им и е станала също толкова реална и неоспорима , колкото таблицата за умножение. Да се организира животът в неговата цялост според повелите на определена идеология е възможно единствено при тоталитарен режим,защото силата на тоталитарната пропаганда се крие в нейната способност да изолира хората от реалния свят.
Идеализмът, глупав или героичен винаги произтича от някакво лично решение и убеждение,и се опира на нещо преживяно, на някакви аргументи. Фанатизмът на тоталитарните движения, противно на всички форми на идеализма, се разпада в мига, когато движението зареже фанатизиращите си последователи в беда, смазвайки всичките им убеждения, които биха надживели краха на самото движение.Но докато движението е сплотено в рамките на организационната си структура, фанатизиращите му членове са чужди на житейския опит и на каквито и да е било аргументи, сякаш отъждествяването с движението и налагането на единомислие, смазват дори способността на човека да усеща крайни състояния като изтезание или страх от смъртта.
Едва при разгром присъщите на тоталитарната пропаганда слабости стават очевидни. Лишени от мощта на движението, неговите членове начаса престават да вярват в догмата, в чието име до вчера са били готови да жертват живота си. В мига, когато движението, т.е. фиктивния свят, който ги е приютявал, е сринат, масите се връщат в предишното си състояние на изолирани индивиди, които или с радост приемат някаква нова функция в един променен свят, или отново затъват в едновремешната си отчаяна безполезност.
С други думи, макар да е вярно , че Руския следвоенен човек е обладан от желание да избяга от действителността, защото е останал бездомен в битието си и вече не понася превратната неразгадаема реалност, също така е вярно, че неговия копнеж по фикция има известна връзка със способността на човешкото мислене да заменя хаоса със структурна изграденост. Бягството му от действителността е присъда срещу света, в който той е принуден да живее и в който не може да съществува, тъй като е управляван най - вече от хаос и разпад, затова непрекъснато трябва да преобразува хаотичните условия в сътворен от самия него модел на относителна последователност. Бунтът на тоталитарните личности срещу "реализма" е резултат от тяхното атомизиране, от загубата на социален статус, заедно с който те загубват всичките си общностни взаимовръзки. В тяхното положение на духовна и социална безпризорност , проникването във взаимната зависимост между случайно и предвидимо, произволно и необходимо, става безпредметно. Пред алтернативата да се изправят очи в очи с пълен разпад или да превият гръб пред строгата, фантазна, от край до край измислена подреденост на някаква идеология, тоталитарния човек вероятно винаги ще предпочете второто, готов да заплати своя избор с лична саможертва - при това не защото е глупав или порочен, а защото сред всеобщата разруха това бягство му вдъхва поне малко самоуважение. Изправянето пред този тип избор много наподобява ситуацията, през която преминава човек с настъпването на юношеството, пред избора на зрелостта. Това е ситуация на криза, която подрастващия може да разреши само чрез нови идентификации с възрастни събратя и с водещи фигури извън семейството. Идентичността включва, но е и нещо повече от сбора на всички успешни идентификации през детството, когато детето е искало да бъде и често е било принудено да стане като хората, от които е зависило. Там, където полученото самоопределение, поради лични или колективни причини, стане прекалено трудно, юношата подлага на контраст, а не на синтез своите сексуални, професионални и типологични алтернативи и често пъти взима окончателно и тотално решение, с което декларира избора си на зрялост или инфантилност. Необходимостта от намиране на тотален отличителен белег е толкова голяма, че юношата понякога предпочита да бъде “тотално нищо”, вместо да остане противоречиво кълбо от фрагменти на идентичността. Това намира израз в наблюдаваното аналогично обръщане към отрицателна идентичност при индивидуалните разстройства, наричани предпсихотични.
С две думи историческата обстановка, в която израства Чикатило- представлява тоталитарна система, основана на подтискането, изключването и експлоатацията. В дискусията за историческия феномен на тоталитаризма, естествено възниква въпроса какъв тип подсъзнателна мотивация може да е адаптивна към създаването и широкото развитие на тоталитарните методи на управление.
Къде можем да търсим причините за склонността на човека, при определени условия, да предостави себе си на тотално преустройство и обезличаване, придружено от убеждението, че държавата може и трябва да има абсолютна власт над умовете, живота и съдбата на своя народ.
Психоанализата, позовавайки се на принципа на детерминизма, в такива случаи търси причините в природата на детството. Ериксън смята, че подобно тотално пренастройване е всъщност адаптация, на по-примитивно ниво, която става необходима поради увеличената тревожност, особено тази с ранно-детски произход и предизвикана от остра жизнена криза, каквато е войната напр. или Сталиновия тоталитарен режим. Твърди също така, че първата екзистенциална позиция, която прави възможно човек да бъде експлоатиран и да експлоатира, е полярността ”възрастен-дете”, ”мъж-жена” е втората. Той пише: ”Вродената тенденция детето да се чувства безсилно, напуснато, засрамено и виновно, по отношение на тези, от които то зависи, системно се използва в неговото възпитание, и то често до степен на експлоатация.” Тук възниква въпросът:какви са ранните последствия от психологическото експлоатиране в детството.
Понятието “експлоатация” имплицира насилствено възползване от чужд човек, който е в подчинена позиция, злоупотреба с него. Става въпрос за незаконно присвояване на правото или използването на възможности, с цел извличане на облаги и изгода. А понятието “подчинен” се отнася към понятия като-зависим и несамостоятелен. Т.е става въпрос за злоупотреба с основната функция на грижата.Така, че можем да разглеждаме “експлоатацията” в детството, както и в зрелостта, като злоупотреба, с иначе жизненоважната и градивна функция на грижещия се, да налага своята воля, като подчинява и поставя под своята власт, зависимият от него. Тъй като само като зависим, човек развива съвестта си - това разчитане на себе си, което на свой ред го прави независим и само когато е напълно зависим по отношение на голям брой основни ценности, той може да стане независим и да предава и развива традицията.” /Ериксън-идентичност, младост и криза”/ Тоталитарната идеология, подкрепяйки жестоката и “категорична” нагласа към света, предлага модел за “стриктна и правилна” съвест, възникнала в следствие временното объркване, която се фокусира върху подтискането на другите. Държейки ключа към страховете на хората, Лидерът задължава към пълно подчинение, но и дава възможността за идентификационно сливане с неговата фигура-символ на свръхчовека, което гарантира нова и надеждна идентичност.
Анализирайки личността на Чикатило, нашироко разисквах липсата на интеграция на Супер - Его, както и взаимната регулация между майката и детето и проблемите свързани с нейното нарушаване. Основна цел, на анализа на гранично-личностовото разстройство, бе да вникне във вътрешните причини и неговата психо-логика. Това позволи да погледна на подобна, макар и изключително тежка патология, като на адаптация, макар и на примитивно ниво, възникнала, за да се справи с избухването на анихилационна тревожност и силен орален гняв.
Тоталното преструктуриране на личността може да се появи като преходна фаза на значими етапи от детското развитие, може да остане латентна възможност у възрастния или пък да придружава душевно разстройство, каквото наблюдаваме у Чикатило. Да наричаме това пренастройване “патологично” или “лошо” не помага нито за неговото разбиране, нито за неговото преодоляване. Би било мъдро да гледаме на него не просто като на регресивен или примитивен механизъм, а да потърсим причината за възникването на психологическата потребност от “Тоталност”. Ериксън твърди, че “Когато човешкото същество случайно или поради промени в развитието загуби съществената цялост, то реконструира себе си и света с помощта на това, което можем да наречем”тоталност”.
Тук е мястото да поразсъждаваме върху етимологията на понятията,с които боравя. В българския тълковен речник, както и в този на чуждите думи няма дума “тоталност”, има само “тотален”, обяснена като “цялостен”. По правилата на българския език, можем да преобразуваме прилагателното “тотален” в съществителното “тоталност”, което би съответствало на “цялостност”. “Цяло” и “цялост” са понятия,които представят себе си като нещо единно и неразделно,а “цялостно” и “цялостност” означават обединяване на отделни части, ставането на нещо от отделни части в не-частично,не-раздвоено и не-разединено.Т.е. приемаме “цялостност” и “тоталност” за еднозначни понятия.
Можем да предположим, че и “цялост” и “тоталност” означават пълнота. Но за нашето изследване ще наблегна на различията между тях. “Целостта” като структура, подчертава здравата, органична, прогресивна взаимност между разнообразни функции и части в рамките на единицата, чиито граници са отворени и променливи и това не застрашава плодотворната им асоциация и организация. “Тоталността” обратното, образува структура, в която се подчертава абсолютната граница: нищо което е отвън, не може да се толерира вътре и нищо което е вътре, не трябва да остава навън. Това прави понятието “тотално” подходящо да се използва в разговорната реч във смисъла на “краен”. /тотално невъзможен; тотално отритнат; тотално вглъбен; тотално незаинтересован; тотално нуждаещ се, тоталната зависимост или тоталната независимост и т.н. и т.н. /. А понятия като “край” и “краен” се асоциират с граница; с неща, които се намират на предела на нещо или много силна проява в/на нещо. Отнасят се до състояния близки до “радикални” - /радикални мерки/. ”Радикал”, освен коренен от латински, в химията означава устойчива група от атоми в молекулите, която може да преминава от едно съединение в друго без да се изменя, като подчертавам - без да се изменя. Тоталността може за продължителен период от време, понякога цял живот да се превърне в състояние, което не се поддава на нормалната степен на промяна и въпреки това, тя е алтернативен начин за справяне с опита, макар и примитивен и поради това поне в преходните периоди има определена стойност за адаптацията и оцеляването.
Тук възниква въпросът: “В какво се състои вътрешната сила на тоталитаризма, на какво той дължи своето независимо от разума въздействие?”
Анализирайки личността на Чикатило”, аз изследвах процесите на сливане и “spliting” /разединяване / и показах, че в този конкретен случай те спомагат в търсене на успешната цялост, именно чрез намиране на “тоталност”. Едни и същи процеси служат както на изграждането на “целостта”, така и на сътворяване на “тоталността”. Все пак тоталитаризма успява да се наложи именно защото е свързан с всички аспекти на човешката природа - здрава или патологична, зряла или инфантилна, индивидуална или социална. Независимо от пораженията които нанася, той все пак предоставя алтернативна система за справяне с вътрешното раздвоение и базисното недоверие – най-важните стимули подтикващи към “тотални” решения, която задоволява изключително важни човешки потребности възникнали и поради историческия момент. Той предлага опростена перспектива за бъдещето, която обхваща цялото предвидимо време и по този начин противодейства на индивидуалното объркване. Налага идеализиран, и поради това “съвършен”, изкуствен модел на съответствие, между вътрешния свят на идеалите и злото и социалния свят, като чрез средствата на “отричането” и “splitting” държи хората далеч от действителните житейски цели и опасности. Използвайки историческия момент на следвоенна криза, в който потребността на хората от лично щастие, смисъл и цялост е отчаяна, Съветския социализъм, се оформя като тоталитарна система, именно защото, налага идеология, която предлага окончателна цялост на обществото, предлагайки лекарство с качествата на наркотик. Една тотална и авторитарна илюзия за цялост, направена по конфекция с един лидер, начело на една партия, една идеология, даваща просто обяснение на цялата природа и цялата история, един абсолютен враг, който трябва да се унищожи от една централизирана институция на правосъдието, и едно стабилно отклоняване към външни врагове на събираната вътре, безсилна ярост, породена от задълбочаването на базисното недоверие. Страхът от загуба на идентичността, подхранващ такова втълпяване на политически идеи, допринася в значителна степен за тази смес от правота и престъпност, която при тоталитарни условия поставя себе си в услуга на организирания терор и на индустрията на изтреблението, която създава Сталин. Тоталитарната пропаганда кани хората колективно да проектират тотална “агресия“ върху който и да е вътрешен или външен враг, заклеймявайки го като тотално “лош”, като по този начин определя само приелите “новата вяра” като тотално “добри” членове на нацията, расата или класата, благословени от историята. Тоталитарната държава задължава, на всички нива, еднаквост както на външния вид така и на поведението, мислите и чувствата, противодейства на индивидуалното съзнание за идентичност, предлагайки на готово такова.
Всеки индивид е част от различни маси, многостранно обвързан чрез идентификацията, построил своя “Его-идеал” по най-различни образци. По този начин той се включва в много масови психики- на държавата; на класата; на вярата; и т.н., а освен това успява да постигне известна самостоятелност и оригиналност.
В тоталитарната маса наблюдаваме точно обратното- индивидуалността изчезва безследно. Вероятна причина за възникването на този феномен се състои в това, че отделния човек се отказва от собствения Его-идеал и го заменя с масовия идеал, чието въплъщение е Вождът. Невъзможността кризата на идентичността да бъде адекватно преодоляна възпрепятства диференциацията на Аз /Self/. Диференцирането на Азът /Self/ от Егоидеала е съпроводено със силно вътрепсихично напрежение, поддържано от налагащото се разделение между тях. При много хора недостигнали психическа зрялост Аз /Self/ и Его-идеала не са ясно разграничими. За да изпита цялостност, човек трябва да усеща засилваща се връзка на непрекъснатост между това което той е станал по време на детството и онова което обещава да стане в очакваното бъдеще; между това което счита, че е, и онова, което според него другите мислят за него или очакват от него. От което следва, че с избирането на зрелостта, образите на това “какви сме” и “какви трябва да бъдем” стават все по-реалистични и близки до оценката, която предоставя реалността. Его-идеалът е тази част от Суперегото, която въплъщава както непостигнатия идеал за собствена личност, така и стандартите за “правилно” и “неправилно”; “красиво” и “грозно”; “добро” и “лошо” и т.н. Тоталитарната действителност предлага ситуация, в която чувствата на безпомощност, безполезност, вина и нищожност се засилват и предизвикват вътрепсихично напрежение характеризиращо болезнена пропаст между чувството за себе си /Аз ( Self) / и Егоидеала. Това напрежение не може да бъде понесено и Егото прибягва към описаните вече от мен примитивни средства за защита. От своя страна силната тревожност от анихилационен тип се съпътства от освобождаване на орална агресия, срещу която се включват мощни процеси на идеализация. Тези процеси се изживяват като чувство на малоценност, нищожност или вина. Подкопаното чувство за цялост, благоприятства чувствата на фобийна вина и сковава в ригидност съвестта, което раздвоява и прави така, че изправя човек сам срещу себе си. И тук тоталитарната държава предлага лек и срещу трудно поносимото напрежение като подтиква към отдаване на един общоприет и утвърден Его-идеал, в лицето на Вожда и. Едновременно и в следствие с това отдаване, новият Его-идеал подменя собствения, като го лишава от функциониране. Критиката упражнявана от него замлъква, всичко което “новия “ Его-идеал върши или желае е правилно и безупречно. Съвестта вече не се прилага към онова, което се прави в полза на Вожда. В замяна на черпената с пълни шепи грандиозност и сила, осигурени от това примитивно сливане /примитивна интруекция и идентификация/, личността престава да взема сама решения, способна е да извърши престъпление и да не съжалява за това.
Тук възникват въпроси. Може ли средствата за спешна адаптация да бъдат предпазени от това да се превърнат във фиксиран край? Може ли “тоталността” да се преобрази,след като опасността вече премине?
“Тоталността” е начин за справяне, който може да се появи като преходна фаза на значими етапи, характерни с високо ниво на тревожност от анихилационен тип. В тези преходни етапи, той служи на адаптацията и оцеляването и принадлежи на “нормалната” психология. Но може и да придружава появата на душевно разстройство и да оцвети фиксация, върху комплекси от враждебни и дружелюбни чувства към човек или идея, като трайно примитивизира всички чувства. В резултат на което настройката към света се превръща в напрегнато очакване за тотален успех или тотална загуба.
Ериксън пише:”У индивида задачата на Его е да осигури усъвършенстването на опита и ръководството на дейността по такъв начин,че да се създаде определен цялостен синтез между разнообразните конфликтуващи етапи и аспекти на живота-между непосредствените впечатления и свързаните спомени, между тласкащите ни желания и принудителните изисквания, между най-интимните и най-публичните аспекти на съществуването.
За да свърши своята работа Его развива модели на синтез, както и методи за проверка и защитни механизми. То съзрява чрез постоянното взаимодействие на силите на съзряването и влиянието на средата, като се развива известна двойственост между висшите нива на интеграцията, позволяващи по-голяма търпимост към напрежението и разнообразието, и нисшите нива на реда, където тоталностите и съответствията трябва да помогнат да се запази чувството за сигурност.”
....
