събота, 9 януари 2016 г.

Роршарх тест

....



Роршах тест се използва за диагностициране на психотични и непсихотични състояния, в случаите, когато изследваното лице отказва да си признае открито, че е психопат. 


Вгледайте се във всяка от десетте карти за няколко секунди и изберете най-подходящият според вас отговор.



Сумираните резултати са в края на теста.




карта 1.






А. Виждам лице на картата.

Б. Много страшно лице на картата.

В. Изглежда като някакви неща, които се въртят около картата.

Г. Виждам маска, или не...по-скоро цвете. Може да са и танцуващи мечки.

Д. Виждам сексуално-ориентирана сцена, за която не бих желал да говоря.

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/





карта 2.




А. Виждам заешка глава.

Б. Заешка глава с отворена паст, която ще ме погълне всеки момент.

В. Прилича ми на разлято на петна мастило.

Г. Виждам тунел към друго измерение. Евентуално към Бора Бора.

Д. Двойка ескимоси на пиянска оргия. За долната част на картата наистина не ми се говори.

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/



карта 3.




А. Танцьорки с по един ампутиран крак.

Б. Еднокраки канибали, които се бият за жертвата си.

В. Изглежда като картата на Италия след бомбена атака само че наобратно.

Г. Прилича на резултат от ДНК тест с разделени фенотипи.

Д. Прилича ми на оная яка фантазия след най-лошото ми напушване на концерта на Sexy Death Mashine.

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/





карта 4.



А. Това е пеперуда, размазана на две от ботуш.

Б. Изглежда като че ли Вселената избухва и ще се стовари отгоре ми след секунда.

В. Хах! Е това вече определено е мастилено петно.

Г. Прилича на разрез на нещо, гледан под микроскоп или нещо подобно.

Д. Сякаш някой се съблича пред мен. Хе хе!

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/




карта 5.




А. Виждам глава на пухкаво сиво коте.

Б. Виждам очите на Сатаната, изпълнени със зла, изгаряща омраза към душата ми.

В. Това е голяма неопределена форма от върха към центъра. Прилича на петно от мастило малко преди да попие.

Г. Прилича ми на някой ударен от високоскоростен влак на бъдещето с около 100 000 км/ч.

Д. Не мога да кажа на какво ми прилича. Мама не разрешава да употребявам тази дума.

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/





карта 6.






А. Прилича на глава на коте. Не, чакай - на зайче. Исках да кажа на прилеп...Ох, по дяволите, предавам се!!!

Б. Виждам два зли градински гнома, които се шпионират един друг.

В. Виждам нещо неопределено, неясно и разкривено. Мисля, че това е всичко.

Г. Изглежда като конфликт между моето Его, подтискано от Супер Его-то ми, направен с mirror image от некадърен Фотошоп маниак.

Д. Леле, наистина ми се иска да се гушна под чаршафите като гледам това!

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/





карта 7.





А.Виждам чудовище. Не.... кърлеж е, който се е надвесил да изяде безпомощно пухкаво кученце.

Б. Изглежда ми като сърце, изтръгнато от гърдите на жертвата, все още пулсиращо. (Не съм съвсем сигурен за последното.)

В. Е това петно вече на нищо не ми прилича. Може ли да отидем на обяд?

Г. Прилича ми творба на свърнадарено дете-индиго с мозъчни увреждания, русувана в час по модерни изкуства.

Д. Прилича ми на двама души, които правят секс. Не че знам как изглежда това.

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/






карта 8.






А. Виждам листо. Или някакви диви животни, които се катерят по стената в някаква пещера.

Б. Страшно прилича на разтворената паст на Пришълеца. Може и да е на Хищника. Отдавна го гледах този филм.

В. Мисля, че това е същата карта като номер 4. Или може би номер 5.

Г. УаУ! Напомня на рентгенова снимка на гръден кош. Да, определено е гръдна рентгенография.

Д. Изглежда като нещо мноооого sexy. Heheh

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/




карта 9.






А. Прилича на чудовище. Дръжте ме, изплаших се!

Б. Не знам какво е, но не искам да го срещам в тъмното.

В. Това е нещо като бившата ми жена. Рано сутрин.

Г. Това е Дяволът, който иска безсмъртната ми душа. Не можеш да ме заблудиш, изчадие Адово!

Д. Хахаха, разлюлени цици. loloolol

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/





карта 10.






А. Виждам размазана жаба на високоскоростна магистрала в час пик!

Б. Убий всички, трябва да ги убия всички!!!

В. Изглежда като нещо смътно, неопределено , неясно и наистина неописуемо!

Г. Този образ е копи-пейст и адвокатът ми ще бъде незабавно уведомен!

Д. Това изглежда като размазано жълтеникаво петно върху чаршафите ми! Ouch!

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/


.....

понеделник, 17 август 2015 г.

Рефлекторен характер на психиката


...



/„Отразяване" на латински е „рефлекс" – т.е отразяващият характер на психиката/



Малките деца рисуват човека изключително опростено: огромна глава с очи и изведнъж - крака. От гледна точка на тригодишния художник няма никакви излишни детайли – човекът има очи, за да гледа, и крака, за да ходи.

Психиката е понятие, обозначаващо отражението на „външния” и „вътрешен” "свят" в/от мозъка, чрез нервната система.

Но защо „е потрябвало" на еволюцията такова „дублиране" на света? Каква е необходимостта от психиката?

Основното условие за съществуването на всеки жив организъм е равновесието му с околната среда.(хомеостаза)
Такова равновесие се постига благодарение на факта, че на всяко жизненоважно изменение в околната среда организмът отговаря с някаква целесъобразна (приспособителна) реакция.

Затова може да се каже, че психиката е нещо като „орган” за отразяване на действителността и за регулиране на организма в съответствие с отразените свойства на околната среда, но понеже не е локализиран, а е съвкупност от множество взаимодействащи си органи и функции, е прието да се говори за нея като за психичен „апарат”.

„Апарат” е системно понятие, което обозначава съвкупност от устройства или системи (с относително сложна вътрешна структура), предназначена да изпълнява конкретни функции.

Това, че е невидима, не означава, че не съществува и че емпирично не може да бъде изследвана.
Психиката е толкова невидима и също толкова реална, колкото е невидима и реална – ВИРТУАЛНАТА РЕАЛНОСТ, изразена чрез глобалната мрежа.

Така както виртуалната реалност се осъществява – реализира, чрез глобалната интернет мрежа, така и психиката се реализира, чрез нервната система, но и двете не могат да бъдат единствено материално-енергийно локализирани и описани, макар, че се осъществяват чрез материални и енергийни мрежи от връзки, защото представляват сложни СИСТЕМИ, изградени от строго специфичното взаимодействие на материя, енергия и информация.

Понятието „виртуален” означава "като истински" и е създадено, за да пояснява, че съществителното изпълнява същите функции и предназначение като реално съществуващо, но няма ОНТОЛОГИЧНА реализация до момента на виртуалното си възникване. Резултат е на/от мисловна дейност – мисловна конструкция (образ), фантазия, ВЗАИМНО СПОРАЗУМЕНИЕ или внушение.
Онтология (от гръцки:"битие", "съществуващо", и  "наука", "знание") е философска дисциплина, която се занимава с изследване и разбиране на съществуващото,реалността и битието като цяло.
В компютърните науки онтология се нарича представянето на света в системата. Въпреки че съществуват и онтологии с общо предназначение (като Cyc), широко практикуван подход е да се моделира света според целите на приложението. Така резултатът е по-малка (лесна за създаване) и прицелена (лесна за използване) база данни.

Виртуален образ на реален предмет може да се получи и в резултат на оптично, електронно или друго преобразуване.

Виртуално е синоним на идейно, а идейно на ПОНЯТИЙНО ( от понятие)

Идея е термин свързан с мисловен образ на някаква част от битието, атрибут на мисленето и логиката. Идея е главната мисъл, главната тема на произведението или теорията. Когато идеята е тясно свързана с думите, с вербалните знаци тя дава съдържание на мисловната конструкция ПОНЯТИЕ.

Животните не могат да боравят с абстрактни понятия. 

Понятието е форма на мислене, в която обобщено са представени съществените признаци на предмети и явления. Функциите на понятието са да разделя, идентифицира и класообразува. Понятието е продукт и средство на мисленето. Същността на понятието се разкрива в съжденията. То представлява определение, дефиниране на даден предмет, чувство, намерение, непредметни представи. Съждението е мисъл утвърждаваща или отричаща признаците на предмет или абстракция. В него се разкрива част от съдържанието на понятието, чиито признак се потвърждава или отрича. Езикова форма на съждението е изречението.

Абстракция (от латински abstractio - отвлечен) е процес или израз, означаващ някакво отвлечено, ирационално понятие или фикция. В този смисъл абстракциите са малко или много нереална, отдалечена представа за действителността, която обаче е макар особено средство за опознаване на тази действителност.

В информатиката абстракция е начин на разглеждане на обект, при който се взимат предвид само тези негови характеристики, които имат значение в конкретната ситуация. Използването на абстракции при създаването на компютърни програми дава възможност за сложни обекти да се мисли като за прости такива. По този начин абстракциите позволяват да се конструират сложни програми, въпреки ограничените възможности на човешкия мозък. Абстракциите лежат в основата на обектно-ориентираното програмиране.

По-късно ще посветя специален пост на това, кaква е ролята на ПОНЯТИЯТА в и за организацията на ЧОВЕШКАТА ПСИХИКА и с това, ролята им за съставянето - изграждането на задоволителна картина на света.



......

Нервната система е най-сложната и най-високо еволюиралата система ръководеща, координираща и интегрираща функциите на всички останали органи и системи.
Тя представлява милиони свързани помежду си нервни клетки наречени още неврони. Състои се от:

- Периферна нервна система, която представлява МРЕЖА от нерви и
- Централна нервна система ЦНС (главен, малък, продълговат и гръбначен мозък).

При животните нервната система КОДИРА дейността на мускулите, следи за правилното функциониране на органите, отправя и спира СИГНАЛИ от сетивните органи, реагира на измененията в условията на външната и вътрешната среда.


От биологична гледна точка нервната система бива:

- мрежеста - най-просто устроена. Тя е съставена от множество клетки разположени по цялото тяло и свързани по между си чрез израстъци.
Медузите, хидрата и коралите имат мрежеста нервна система.

- ганглийна - съставена е от нервни гангли и връзки по между им, чрез които се образуват нервни вериги.
При някой червеи, при раци и насекомите ганглиите в предната част на тялото се разрастват и образуват по големи струпвания - надглътъчни гангли, подглътъчни ганглии и коремна нервна верига.

- тръбеста - характерна за гръбначните животни и е най-сложно устроена. Тя има две части-централна и периферна нервна система. Централната нервна система включва главен и гръбначен мозък. При различните групи гръбначни животни частите на главният мозък са различно развити. Периферната нервна система е съставена от нерви и ганглии.



Всички живи същества зависят на живот и смърт от това удовлетворително да възприемат околния свят.

Даже амебата, която наблюдаваме под микроскоп, в своята капка вода търси онова място, където са оптималните й жизнено важни фактори (температура, осветеност, кислород и т.н.).
Когато наблюдаваме нашите котки и кучета ни става ясно, че и те носят със себе си една твърде сложна картина за действителността и реагират със страх и даже паника, ако външните събития не могат да се вградят в представата им за света и изглежда, че й противоречат.

Несъзнателно обаче, ние приемаме, че организмите по подразбиране имат способността удовлетворително да възприемат околния свят, сякаш той и работещият ред в него е очевиден, сякаш очите имат способността да виждат света такъв, какъвто той е в "действителност".

Ще посветя специален пост на сетивата. Засега карам под ред.
Но за секунди само ще се спра напр. на окото.

..

Окото е чифтен сетивен орган при човека и животните, който притежава способност да възприема електромагнитното излъчване на светлинните вълни и така да обезпечава основната сетивна и когнитивна функция - зрението. При човека органът око е само компонент на цялостния зрителен апарат, който включва периферен, проводников и централен отдел. При различните организми очите са устроени по различен начин. Единствената функция на най-просто устроените очи е да разграничава тъмнина и светлина. По-сложно устроените предполагат по-развито зрение.

Най-висшеустроени видове от класовете Бозайници, Птици, Влечуги и Риби имат по две очи, които могат да са разположени в една равнина и дават възможност за възприемане на триизмерен образ (стереозрение), както е например при човека. При други видове - като заека и хамелеона - очите са в различни равнини и виждат два отделни образа (монокулярно зрение). Посредством очите организмът набавя около 90% от информацията в околния свят.

Но окото е и един от многото „входове” – чрез които се приема огромният поток информация от средата.
Очите, сетивата въобще, са „входовете”, чрез които постъпва информацията, която се обработва от специализираните за целта центрове на нервната система, така че накрая организма да има своята, необходима за оцеляването му „картина за света” – „картина на вътрешната и външна среда”, така че да й реагира адекватно.

В действителност, много по-точно би било да се каже, че мозъкът вижда, а не окото. Окото може да бъде сравнено с обектива на фотоапарата.

Всяка сетивна система се състои от рецептори, неврални пътища и части от мозъка, участващи в сетивните възприятия. При много животни има по няколко отделни сетивни системи — за зрение, слух, осезание, вкус, обоняние, равновесие. Всяка сетивна система, представлява сложна невродинамична система, която по своята функция и строеж е преди всичко аферентно (донасящо) образувание. Тази функция е продукт на историческото развитие на организма, който в хода на еволюцията се приспособява все по-точно да разграничава свойствата на дразнителите, падащи върху рецепторите.

Условните и безусловните рефлекси са закономерен отговор на организма към
въздействието на вътрешната и външната среда, който ОТГОВОР се осъществява благодарение на взаимодействието на нервната система със средата, опосредставно от сетивата.


Имат ли психика живите същества, които нямат нервна система и ако имат каква е ? Как се развива психиката?




Елементарна СЕНЗОРНА ПСИХИКА

Сензор или „датчик” , е първичен преобразовател на физични или химични параметри в УДОБЕН ЗА ИЗПОЛЗВАНЕ СИГНАЛ. Тези устройства представляват неизменна част от системите с автоматизирано управление. Разграничаването на термините сензор и измервателен елемент е проблематично, тъй като не съществуват единни дефиниции.
Сензори са интегрирани в множество устройства, които използваме всеки ден, като например електроуреди, мобилни телефони и т.н. Възможните им приложения са практически неограничени.
Чувствителността на сензора е индикатор за големината на промяната на изходния сигнал при дадена промяна на входната величина.



Биологичният еквивалент на сензора е РЕЦЕПТОРЪТ.


Рецепторите са органи у живите организми, които имат способността да УЛАВЯТ промени в околната среда и да ги пренасят към централната или вегетативната нервна система за ОБРАБОТКА.

Това са вид нервни клетки, които реагират на различни промени в средата - например допир, натиск, топло, студено, горчиво, сладко, кисело. Рецептори има също в ушите и очите, където се улавят съответно светлина, цветове и звукови вълни. Те са специализирани за улавянето на точно определени промени. Така рецепторите за топлина не могат да уловят светлинни или звукови промени.

Всеки рецептор има минимални и максимални нива на инервация.
Минималното ниво на инвервация представлява минималната промяна във външната среда, която рецепторът може да улови. Пример за това е, че човешкото ухо не чува всички звуци, както и човешкото око не вижда всички честоти на електромагнитния спектър. Максималното ниво на инервация представлява максималното ниво на дразнителя, което може да бъде регистрирано адекватно. След това ниво рецепторът провежда нереален или смущаващ сигнал.

Примери: при топлене на ръката на печка, вие усещате топлите вълни - рецепторите работят нормално. При доближаване усещате повишаване на температурата. Но ако хванете с ръка котлона, рецепторът ще пренесе информация за болка вместо за още по-висока температура. Същият пример е валиден и при удар по окото - когато рецепторите в зрителния анализатор пренасят сигнал за светлина, като такава не е регистрирана реално.

Рецепторите играят важна роля в „рефлексната дъга“.
Те са разпространени по всички места в живия организъм и предават постоянно ИНФОРМАЦИЯ към ЦНС.

Предаваната информация за една секунда възлиза на няколко гигабайта, ако трябва да ги запишем на компютър. Интересен е фактът, че в мозъка няма рецептори. Това противоречи на израза „боли ме главата“. На практика болката идва от промени в налягането в черепната кухина, а не вследствие на инервация на рецептори за болка.

Смисълът на рецепторите, които непрестанно пренасят информация към нервната система независимо, Е че благодарение на тях организмът КОНТРОЛИРА всеки един процес и следи за дразнители, които го застрашават. Болката, независимо от органа, от който идва, е важен СИГНАЛ към организма за проблем. Понякога организмът сам решава този проблем, но сигналът за болка кара човек да потърси помощта на специалист за отстраняване на съответния проблем. Без рецепторите в организма ще се извършват процеси, застрашаващи живота му, без той да има ясна представа за случващото се.

Клетката като най-малка жива единица също притежава рецептори. Те са също тясно специализирани към определени промени на средата. Обикновено се намират по клетъчната мембрана и са изградени от белтъци в третична и четвъртична структура. Рецептори има разпръснати и из цитоплазмата на клетката. Чрез клетъчните рецептори клетката следи промените във вътрешната и външната среда – концентрация на химични елементи, ензими, белтъци, липиди, вирусни единици и др.


Хайде сега да се върнем ОБРАТНО НА ТЕМАТА - ПСИХИКА.


Първият етап от развитието на психиката е стадият на елементарната сензорна(рецепторна) психика.За животните с такава психика околният свят е „представен" не във вид на предметите в ОТНОШЕНИЕТО ИМ ЕДИН КЪМ ДРУГ, както за животните с тръбеста нервна система (включително и човека), а като отделни свойства, елементи, от които зависи задоволяването на основните жизнени потребности.

На това равнище на отражението съответства най-низшата степен в еволюционното развитие — мрежестата нервна система (например при мешестите животни),
и на висшия етап — възловата или ганглийната нервна система (при насекомите).

Като типичен пример за такова отражение само на някои, но затова пък важни свойства на предметите и явленията е поведението на паяка напр.

Щом като някое животно попадне в паяжината, паякът незабавно се насочва към него и започва да го оплита в мрежите си. Какво именно предизвиква тази дейност на паяка и към какво е насочена тя?

За паяка е важен само един признак — вибрацията (която извършват крилата на насекомото), предаваща се по паяжината. Щом като вибрирането на крилата престане, паякът престава да се придвижва към жертвата. На паяка, ако може да се каже така, му е безразлично всичко останало: стига да има вибрация.

Ако се докосне паяжина със звучащ камертон. В отговор паякът незабавно се насочва към камертона , покачва се на краищата му, оплита ги в паяжина и започва да им нанася удари с крайниците си – пипалата. За паяка, всичко, което вибрира е храна.
Това поведение е инстинктивно поведение, и е основното поведение характерно за животните със сензорна психика.



ПЕРЦЕПТИВНА ПСИХИКА


Следващият етап от еволюцията на психиката е стадият на перцептивната (възприемащата) психика.

Животните, които се намират на този етап, отразяват околния свят вече не под формата на отделни елементарни усещания, а под формата на ОБРАЗИ на цялостни предмети и на техните ОТНОШЕНИЯ ЕДИН КЪМ ДРУГ.

Това равнище на развитието на нервната система изисква еволюционно нов стадий в развитието на нервната система — централната нервна система (ЦНЦ).

Заедно с ИНСТИНКТИТЕ в поведението на тези животни основна роля започват да играят така наречените НАВИЦИ (условни рефлекси), придобити в живота на всяко отделно същество.

На висшите етапи поведението на тези животни придобива такива особености, които ни карат да говорим за появата на ИНТЕЛЕКТ, макар и елементарен и водят до добре известния, но далеч нерешен проблем: мислят ли животните?







....

петък, 25 април 2014 г.

Universum


...









Отсъствието на жената - още топло -
разпускаше на кактуса бодлите.
Помръкваше лицето на мъжа.

Нима и празнотата хвърля сянка?









Добромир Тонев

сряда, 21 август 2013 г.

ВРЪЗКАТА МЕЖДУ НАУКА И РЕЛИГИЯ от Ричард Файнман


...





ВРЪЗКАТА МЕЖДУ НАУКА И РЕЛИГИЯ

от










Ричард Филипс Файнман (Richard Phillips Feynman) е един от най-забележителните американски физици на 20 век, наричан най-великият ум след Айнщайн.


Провеждайки нещо като мислен експеримент, Файнман разглежда становищата на една въображаема група с цел да илюстрира начина на мислене на учените и на духовниците и обсъжда различните точки на съгласие или несъгласие между науката и религията, изпреварвайки с цели две десетилетия протичащия понастоящем бурен дебат между тези две фундаментално различаващи се метода за търсене на истината. Между другото той си задава въпроса дали атеистите са в състояние да си изградят морални правила на базата на научните познания, така както духовниците извличат моралните закони от своята вяра в Бога – една необичайна философска тема за иначе твърде прагматичния Файнман.


В тази ера на специализация хората, които добре познават една област, са обикновено некомпетентни да обсъждат друга. По тази причина важните проблеми на взаимоотношенията между различни области на човешката активност все по-рядко се обсъждат публично. Когато си спомняме за големите дебати в миналото върху такива проблеми, ние изпитваме съжаление, че тези времена са отминали, защото подобни спорове носят голям емоционален заряд. Старите проблеми, като например взаимоотношенията между наука и религия, са си все още нерешени и не са станали по-малко трудни от преди, но не се обсъждат публично поради ограниченията на специализацията.

Но аз отдавна съм дълбоко заинтригуван от този проблем и затова искам да го обсъдя. Като се има предвид моята твърде очевидна недостатъчност в разбирането на религията (недостатъчност, която ще става все по-очебийна с напредването на повествованието), аз смятам да организирам изложението по следния начин: нека допуснем, че не един човек, а цяла група от хора (съвет) обсъждат проблема, като групата се състои от специалисти в много различни области – различните науки, различните религии и т. н. – и че ние ще разискваме проблема от най-различни страни, подобно на експертна комисия. Всеки трябва да изложи своята гледна точка, която може да бъде усъвършенствана и променяна при последващата дискусия. Освен това нека приемем, че аз съм избран измежду участниците първи да изложа своите възгледи.

Бих започнал с поставянето на следния проблем пред съвета: Млад човек от религиозно семейство изучава някаква наука и в резултат на това у него възникват съмнения – а по-късно дори и недоверие в Бога на своите родители. Това съвсем не е изолирано явление; в живота то се среща често. Въпреки че не разполагам със статистически данни по този въпрос, аз не се съмнявам, че много учени – всъщност вярвам, че повече от половината учени – не вярват в Бога на своите родители; по-точно, те не вярват в Бога в общоприетия смисъл на това понятие.
И тъй като вярата в Бога е основната характеристика на религията, избраният от мен въпрос най-непосредствено води към проблема за взаимовръзката между наука и религия. Защо този млад човек започва да губи вярата си в Бога?

Първият и най-разпространен отговор на този въпрос е много прост: Той се обучава от учени, а те (както вече споменах) дълбоко в себе си всичките са атеисти, и така злото се предава от един на друг. Но ако вие сте склонни да приемете това обяснение, то аз се страхувам, че познавате науката дори още по-зле, отколкото аз познавам религията.


Друг възможен отговор би бил, че малкото знание е опасно; този млад човек е научил малко, а мисли, че е научил всичко, но скоро той ще израсне и ще преодолее своето заблуждение, ще разбере, че светът е по-сложен и тогава отново ще започне да разбира, че съществува Бог.

Аз обаче не мисля, че той непременно ще излезе от своето младежко заблуждение. Има много учени – хора, които с основание се смятат за зрели и които въпреки това не вярват в Бога. В действителност, както ще се опитам да обясня по-долу, отговорът не е в това, че младият човек си въобразява, че знае всичко – а точно обратното.

Трети отговор, който може да получите е, че този млад човек наистина няма правилно разбиране за науката. Аз не вярвам, че науката е в състояние да докаже, че не съществува Бог; аз мисля, че това е невъзможно. И ако то е невъзможно, не виждам никакво противоречие в това да се вярва едновременно в науката и в Бога – в обикновения Бог, в когото вярват всички религиозни хора. 
Да, това е една последователна позиция. Въпреки факта, който споменах, че мнозинството учени не вярват в Бога, немалко учени вярват и в науката и в Бога по един напълно непротиворечив начин. Но тази непротиворечивост, макар и възможна, е трудно достижима, затова аз бих искал да обсъдя две неща: Защо не е лесно да бъде постигната тя и дали си струва човек да прави усилия да я постигне.

Когато се каже “вярвам в Бог,” винаги, разбира се, възниква загадката – какво е Бог? Най-често се има предвид персонифициран Бог, какъвто е характерен за западните религии, на когото се молим и който е създал както Вселената, така и законите на морала.


За студента, изучаващ някаква наука, има две основни трудности, които той среща при опита си да примири науката с религията. Първата трудност идва оттам, че в науката е задължително да подлагаш всичко на съмнение; за да има прогрес в науката е абсолютно задължително да приемеш несигурността и съмнението като неразделна част от своята вътрешна природа. За да можем да напредваме в процеса на разбирането, ние сме длъжни да останем скромни и да признаем, че не знаем. 

Нищо не е абсолютно сигурно или пък доказано извън всяко съмнение. Вие изследвате поради любопитството си, защото има неизвестност, а не защото вече знаете отговора. При добиване на нова информация в процеса на научното изследване, вие не смятате, че научавате истината, а просто достигате до заключения, че един или друг факт е повече или по-малко вероятен.

Ако навлезем по-дълбоко в научните проблеми, ние установяваме, че научните твърдения не се отнасят до факти, които са верни или не са верни, а се отнасят до неща, които са известни с различна степен на несигурност: “Много по-вероятно е нещо си да е вярно, отколкото то да не е вярно”; или “Еди какво си е почти сигурно, но все пак съществуват известни съмнения”; или – другата крайност – “е, всъщност не се знае.” 

Всяко едно от научните понятия се намира някъде по скалата между абсолютната погрешност и абсолютната сигурност, но никога в някой от краищата на тази скала.

Мисля, че е необходимо да се приеме този възглед не само за науката, но и за други неща; изключително важно е да се признаеш за незнаещ. Факт е, че когато вземаме решения в живота, ние никога не знаем със сигурност дали те са правилни; ние само вярваме, че правим най-доброто, на което сме способни – и точно така трябва да се разсъждава.






Отношение на несигурност


Аз смятам, че щом като знаем, че живеем в неизвестност и несигурност, ние би трябвало да го признаем открито; изключително важно е да се разбере, че не се знаят отговорите на много въпроси. Тази нагласа на ума – това състояние на несигурност – е от решаващо значение за учения и именно тази е нагласата, която студентът трябва да придобие още в началото на обучението си. Това се превръща в начин на мислене. Веднъж придобил го, човек повече не може да се откаже от него.

И тогава младият човек започва да се съмнява във всичко, защото той нищо не приема като абсолютна истина. И така въпросът малко се изменя, от “Съществува ли Бог?” в “Доколко е сигурно, че Бог съществува?” 


Тази незначителна разлика е всъщност важен прелом и представлява точката на разделяне на пътищата на науката и религията. Аз не смятам, че един истински учен е в състояние да вярва безрезервно. Въпреки че има учени, които вярват в Бог, аз не мисля, че те възприемат Бога по същия начин, както религиозните хора. Ако те са последователни в своя научен подход, предполагам че си казват нещо такова: “Почти сигурен съм, че съществува Бог. Почти не се съмнявам в това.“ Това е съвсем различно, отколкото да се каже, “Аз зная, че има Бог.” Не вярвам, че един учен може да придобие подобен възглед – тази дълбоко религиозна убеденост, тази твърда увереност, че има Бог – тази абсолютна сигурност, която отличава религиозните хора. Разбира се, този процес на съмнения не започва непременно с въпроса за съществуването на Бог. 

Обикновено първоначално се разглеждат някои специални догми, като например задгробният живот, или пък някои елементи от религиозното учение, като например подробности от живота на Христос. По-интересно обаче е да се насочим направо и откровено към централния проблем и да обсъдим по-крайния възглед, подлагащ на съмнение съществуването на Бог.

Щом веднъж въпросът е изваден от сферата на абсолютното и се плъзне по склона на несигурността, той може да придобие най-различни тълкувания. В много от случаите крайният изход е почти пълна увереност. Но от друга страна, за някои хора окончателният резултат от внимателния анализ на схващането, което техните родители са си изградили за Бог, може да се окаже твърдението, че то почти сигурно е погрешно.



Вярата в Бог и научните факти


Така достигаме до втората трудност, която нашият студент среща в опитите си да изгради мост между науката и религията: Защо често се приключва с това, че вярата в Бог – поне в нейния чисто религиозен смисъл – започва да му изглежда твърде необоснована и неправдоподобна? 

Аз смятам, че отговорът на този въпрос има нещо общо с научния подход – с фактите, които човек постепенно научава.Например големината на Вселената, в която ние сме само една незначителна частица, захвърлена някъде около Слънцето, е твърде внушителна със своите стотици хиляди милиони слънца само в тази галактика, самата тя една от милиардите галактики във Вселената.

От друга страна, очевидна е близостта на биологичния човек с животните, на една форма на живот с друга. Човекът е просто един късен пришелец и участник в една вечна гигантска драма; можем ли да приемем, че всичко останало е просто сцена за неговото появяване?

От трета страна, ето атомите, от които всичко изглежда че е направено, следвайки неизменни закони. Не съществува нищо друго; звездите са направени от същия материал и животните са направени от същия материал, но толкова тайнствено сложно, че да изглеждат живи – както и самият човек.

Изключително вълнуващо преживяване е да се наблюдава и анализира Вселената без оглед на човека, да се разсъждава върху нейния смисъл без човека, каквато тя е била в огромната част от времето на своето дълговечно съществуване и каквато е и понастоящем на повечето места. 

Щом този обективен възглед е веднъж възприет и са оценени мистерията и величието на материята и тогава от тази висота се погледне обективно на човека като на материя, да се възприеме животът като частичка от световната бездънна мистерия, това значи да се изпита такова чувство, което трудно се поддава на описание. То обикновено завършва със смях и задоволство от осъзнатата невъзможност на всички опити да се постигне разбиране. Тези научни опити приключват с благоговение и величествена тайнственост, губещи се в неопределеност, но те ни изглеждат така дълбоки и впечатляващи, че теорията, според която светът е бил създаден просто като сцена, за да може Господ да наблюдава как човек се люшка между доброто и злото, изглежда неадекватна.

И така, нека допуснем, че случаят с нашия конкретен студент е точно такъв, че неговата убеденост постепенно се засилва и че той например не вярва, че неговата индивидуална молитва ще бъде чута. (С това аз не се опитвам да отрека реалността на Бога; аз просто се опитвам да ви дам една идея – или малко разбиране – за причините, поради които много хора биха стигнали до мисълта, че тази молитва е безсмислена.) 


Разбира се, в резултат на това недоверие първите съмнения ще са насочени към етичните проблеми, защото според религията, която той е изучавал, моралните истини произтичат от словата на Бога, а ако Бог не съществува, то какво можем да кажем за неговите слова?

Но колкото и да е изненадващо, аз мисля, че в края на краищата именно моралните закони са тези, които остават невредими; първоначално студентът може да реши, че едно-две неща са погрешни, но той впоследствие обикновено коригира мнението си и накрая остава с не особено променени морални възгледи.

Има обаче някаква самостойност в тези възгледи. В края на краищата, възможно е да се съмняваме в божествеността на Христос и въпреки това твърдо да вярваме, че е добро да се постъпва със съседа така, както бихме искали той да постъпва с нас. Напълно възможно е да се споделят и двата възгледа едновременно; и аз искрено се надявам вие да установите, че моите атеистично мислещи колеги учени имат добро обществено поведение.




Комунизмът и научната гледна точка


Между другото бих искал да отбележа, доколкото думата “атеизъм” е така тясно свързана с думата “комунизъм”, че комунистическите възгледи са противоположни на научните в смисъл, че при комунизма се дават готови отговори на всички въпроси – както политически, така и морални, – без да се обсъждат и без да се подлагат на съмнение. 

Научната гледна точка е пълна противоположност на това; а именно, всички въпроси трябва да се подлагат на съмнение и да се обсъждат; по всички въпроси е наложително да се спори – всеки наблюдаван факт трябва да се проверява. Едно демократично правителство е много по-близко да тази идея, понеже то дава възможност за дискусии, а оттам и за промени. Корабът не се подкарва в отнапред зададена посока. 

Вярно е, че когато има доминираща идея, така че отнапред е известно кое е вярното, вие действате много решително и това дава добри резултати – но за кратко време. Обаче скоро корабът тръгва в погрешна посока и никой вече не е в с състояние да промени посоката. Така че неизвестностите на живота при демокрацията са много по-близки до науката.

Въпреки че науката оказва известно влияние върху много от религиозните идеи, тя не засяга моралното съдържание. Религията има много страни; тя дава отговори на всякакви въпроси. Например тя отговаря на въпроси от типа какво представляват нещата, откъде се вземат, какво е човекът, какво е Бог – качествата на Бога и други подобни. Нека наречем това метафизична страна на религията. Но тя също така ни казва и нещо друго – как да се държим. Не става дума за това, как да се държим при определени церемонии и какви формалности да спазваме; имам предвид как да се държим в живота изобщо, за да бъдем морални. Тя дава отговори на моралните въпроси; тя ни дава законите на морала и етиката. Нека наречем това етична страна на религията.

Обаче е известно, че макар и при зададени морални стандарти, човешките същества са твърде слаби; трябва постоянно да им се напомня за моралните критерии, за да могат да се придържат към повелите на съвестта си. Така че въпросът не е само в това да имаш съвест; важно е също така да имаш силата да правиш само това, което е правилно. Религията е тази, която дава сила и упование, а също и необходимото вдъхновение, за да можем успешно да следваме моралните закони. Това е вдъхновяващата страна на религията. Тя дава упование не само за морално поведение – тя осигурява вдъхновението, необходимо за изкуствата както и въобще за създаване на всяка велика мисъл и велико дело.



Взаимовръзки


Тези три страни на религията са свързани помежду си и поради това тясно преплитане на идеи обикновено се смята, че щом критикуваш някоя отделна страна на системата, то това значи, че атакуваш структурата като цяло. Горните три страни са свързани общо взето по следния начин помежду си: моралният аспект, т.е. моралният закон е даден от самия Бог – и това ни въвлича в разглеждането на един метафизичен проблем. Той поражда вдъхновение, понеже се борави с наследството на Бога; човек чувства присъствието на Бога. И това е велико вдъхновение, защото дава възможност човешките действия да се докоснат до огромната Вселена.

И така, тези три неща са много силно свързани помежду си. Трудността се състои в следното: науката понякога влиза в конфликт с първата от тези три категории – метафизичния аспект на религията. Например в миналото е имало спор върху това дали Земята е център на Вселената – дали Земята обикаля около Слънцето или пък стои неподвижна. Този спор се превърнал в тежка борба, но накрая спорът все пак бил разрешен и в този конкретен случай религията била принудена да отстъпи. По-късно възникнал конфликт по въпроса, дали човек е произлязъл от животните.

При много от тези ситуации резултатът е отстъпление на религиозните метафизични възгледи, но въпреки всичко не се наблюдава колапс на религията като цяло. И освен това няма някакво забележимо и принципно изменение на моралните закони.

В края на краищата, щом все пак Земята обикаля около Слънцето, не е ли по-добре тогава да обърнем другата буза? Има ли някакво значение дали Земята остава неподвижна или обикаля около Слънцето? Тук отново назрява конфликт. Науката непрекъснато се развива и неминуемо ще бъдат открити нови факти, които ще противоречат на съвременните метафизични теории на някоя от религиите. 

Всъщност, въпреки всички минали отстъпления на религията, определени индивиди и сега преживяват сътресение, когато научат за обясненията, които науката дава на някои факти, които религията разглежда по съвършено различен начин. И досега нещата далеч не са окончателно изяснени; все още възникват сериозни конфликти, но моралните закони остават ненакърнени.

Всъщност в тази метафизична област конфликтът е двойно по-тежък. Първо, самите факти могат да си противоречат, но дори да не е така, отношението към тях ще е различно. Духът на несигурност в науката е такова отношение към метафизичните въпроси, което е противоположно на пълната увереност и сигурност, изискващи се в религията. Определено съществува конфликт както около фактите, така и около духа – при метафизичните аспекти на религията.

По мое мнение в религията не е възможно да се намерят набор от метафизични идеи, за които да е гарантирано, че никога няма да влязат в противоречие с непрекъснато развиващата се и изменяща се наука, която прониква все по-дълбоко в неизвестното. Ние не знаем отговорите на много въпроси; не е възможно да се намери такъв отговор, за който да сме сигурни, че някой ден няма да се окаже погрешен. Трудността идва оттам, че и науката, и религията се опитват да дават отговори на въпроси от една и съща област.



Науката и моралните въпроси


От друга страна аз не вярвам, че е възможно да възникне истински конфликт с науката в областта на етиката, защото смятам, че моралните въпроси са извън обхвата на науката.
Нека приведа три-четири аргумента в полза на това твърдение. На първо място, в миналото е имало конфликти между научните и религиозните възгледи в метафизичната област, но въпреки това старите морални възгледи нито са рухнали, нито са се променили.

Второ, има немалко порядъчни хора, които прилагат на практика християнската етика, но които не вярват в божествеността на Христос. И при това не възникват някакви противоречия.

Трето, въпреки че от време на време се появяват нови научни факти, които биха могли да се интерпретират частично като доказателство за определени страни от живота на Христос, или пък за някоя от другите метафизични идеи, на мен ми се струва, че не съществуват научни факти, които да засягат директно Златното правило. Струва ми се, че тук нещата са по-различни.
А сега ще се опитам да дам философско обяснение на това, защо науката не може да засегне фундаменталната основа на морала. Типичният човешки проблем, на който религията се стреми да даде отговор, се свежда до следното: Трябва ли аз да направя това? Трябва ли ние да направим това? Трябва ли правителството да направи това? За да отговорим на този въпрос, трябва предварително да го разделим на две части: първо – Ако аз направя това, какво ще се случи? – и второ – Искам ли аз това да се случи? Какво добро и ценно ще произлезе от това?

Да разгледаме въпрос от типа: Ако аз направя това, какво ще се случи? Тук процедурата по принцип е следната: Опитай и ще видиш. По такъв начин вие натрупвате огромен опит от подобни експерименти. Всички учени ще се съгласят, че един въпрос – независимо дали е философски или не, – който не може да бъде формулиран така, че да може да бъде проверен експериментално (или, просто казано, който не може да бъде формулиран във вида: Ако аз направя това, какво ще се случи?), не е научен въпрос; той се намира извън полето на науката.

Аз твърдя, че независимо дали вие искате нещо да стане или не – каква стойност се съдържа в получения резултат или как вие оценявате стойността на резултата (което е другата страна на въпроса: Трябва ли аз да направя това?), се намира извън науката, защото това не е въпрос, на който можете да отговорите, знаейки само какво се е случило; вие трябва да прецените какво се е случило – по законите на морала. И така, поради тази теоретична причина, аз мисля, че има пълно съгласие между моралния възглед – или етичната страна на религията – и научната информация.

Обръщайки се към третата страна на религията – вдъхновяващата й страна – аз достигам до централния въпрос, който бих искал да представя пред този въображаем съвет. В наши дни изворът на вдъхновение – за сила и за утеха – във всяка религия е много здраво привързан към нейната метафизична страна; т.е. вдъхновението идва от работата за Бога, от следване на неговите повели, от чувството, че си заедно с Бога. Емоционалната привързаност към законите на морала – произлизащи от тази практика – са силно разклатени, когато съмнението, дори минимално количество съмнение, е повдигнато, що се отнася до съществуването на Бога; така че, когато вярата в Бога отслабне, този конкретен метод за черпене на вдъхновение губи от силата си.

Аз не зная отговора на този централен проблем – проблема за съхраняване на истинската стойност на религията като източник на сила и смелост за повечето хора, без същевременно да се изисква абсолютна вяра в метафизичните й аспекти.




Наследствата на Западната цивилизация


Струва ми се, че Западната цивилизация притежава следните две изключително ценни характеристики. Първото е нейният научно-приключенски дух – стремеж към неизвестното, което трябва да бъде осъзнато като неизвестно, за да може да бъде изучавано; изискването неоткриваемите тайни на Вселената да останат неразкрити; възгледът, че няма нищо сигурно; с две думи – интелектуалното смирение. Второто е християнската етика – основание за действията, продиктувани от любов, братството на всички хора, ценността на индивида – смирението на духа.

Съвсем логично е, че тези две характеристики са напълно съвместими една с друга. Но логиката не е всичко; човек има нужда от сърце, за да преследва една идея. Ако хората се обърнат назад към религията, към какво всъщност се обръщат те? Дали съвременната църква е такова място, където може да намери подкрепа човек, който се съмнява в Бога, нещо повече – човек, който не вярва в Бога? 

Дали съвременната църква може да подкрепи ценността на подобни съмнения? Не черпи ли тя сили и средства за укрепването на една от тези две фундаментални характеристики, като подкопава основите на другата? Неизбежно ли е това все пак? Откъде да вземем вдъхновение, за да укрепим тези два стълба на Западната цивилизация, тъй че те да се извисят хармонично един до друг с пълна сила? Не е ли това най-важният въпрос на нашето време?Поставям този въпрос на разискване пред съвета.




Превод: С. Рашев


(Published in: Engineering and Science, California Institute of Technology, March, 2004)



...

благодаря на Ностро за инспирирането ;)

вторник, 18 декември 2012 г.

Повече светлина върху природата на парадокса II. част.

...

ЛОГИКО-МАТЕМАТИЧЕСКИ ПАРАДОКСИ





Най-прочутият парадокс от тази група е за „класа на всички класо­ве, които не са членове на себе си". 
Той се основава на следните пред­поставки. 
Класът е целокупността от всички обекти, имащи определе­но свойство. Така всички котки - минали, настоящи и бъдещи - състав­ляват класа на котките. След като сме установили този клас, останала­та част от всички други обекти във Вселената могат да се разглеждат като класа на не-котките, защото всички тези обекти имат едно опреде­лено общо свойство: те не са котки.


Всяко твърдение, че даден обект принадлежи и на двата класа, ще е просто противоречие, защото нищо не може да бъде котка и не-котка едновременно. 
Тук не е станало нищо необикновено: появата на това противоречие просто доказва, че е бил нарушен основен закон на логиката, но самата логика не страда от това. 
Оставайки отделните котки и не-котки на мира и издигайки се едно ниво по-нагоре, нека погледнем какво са самите класове. 
Лесно вижда­ме, че класовете могат или да са членове на себе си, или да не са. 
На­пример класът на всички понятия очевидно е понятие, докато нашият клас на котките не е котка. 
Следователно на това второ равнище Вселе­ната отново е разделена на два класа:

тези, които са членове на себе си, и онези, които не са. 
Отново всяко твърдение, че един от тези класове е и не е член на себе си, ще е просто противоречие, което трябва безцеремонно да се отхвърли. 
Същевременно, ако аналогичната операция се повтори още веднъж на следващото ниво, внезапно се изправяме пред катастрофа. 
Трябва единствено да обединим всички класове, които са членове на себе си, в един клас, който ще наречем М, а всички класове, които не са членове на себе си - в клас N. 
Ако сега изследваме дали клас N е или не е член на себе си, се натъкваме директно на прочутия парадокс на Ръсел. 
Да не забравяме, че разделението на Вселената на класове на членуване в себе си и на нечленуване е изчерпателно: по определение не може да има никакви изключения. Следователно това деление трябва да е при­ложимо в еднаква степен за самите класове М и N.

Следователно, ако клас N е член на себе си, не е член на себе си, защото N е класът на класовете, които не са членове на себе си. 
От друга страна, ако N не е член на себе си, тогава удовлетворява условието за членство в себе си: той е член на себе си точно защото не е член на себе си, тъй като не-членството е съществената разграничаваща характеристика на всички класове, изграждащи N. 
Това вече не е просто противоречие, а истин­ска антиномия, защото парадоксалният резултат се основава на строга логическа дедукция, а не на нарушаване на законите на логиката. 
Ос­вен ако няма някаква скрита заблуда в цялата идея за класа и членство­то, е неизбежно логическото заключение, че клас N е член на себе си само и единствено ако не е член на себе си, и обратно. 
Фактът е, че тук наистина е включен погрешен извод. Това става ясно благодарение на Ръсел и въвеждането на неговата теория за логи­ческите типове. 
Много накратко, тази теория постулира фундамен­талния принцип, че - както се изразява Ръсел (Russell, 1910-1913) - всичко, което включва целия сбор от неща, не бива да е част от сбора. С други думи, парадоксът на Ръсел се дължи на объркване на логичес­ките типове, или нива. 
Класът е от по-висок тип в сравнение с членове­те си. За да го постулираме, трябва да се изкачим едно равнище по-нагоре в Йерархията на типовете. Следователно да кажем - както на­правихме, че класът на всички понятия сам по себе си е понятие, не е НЕВЯРНО, но е безсмислено, както ще видим след малко. Това разграни­чение е важно, защото, ако твърдението беше просто невярно, тогава отрицанието му трябваше да е вярно, което чисто и просто не е така.







ПАРАДОКСАЛНИ ДЕФИНИЦИИ




Този пример за класа на всички понятия осигурява удобен мост, по който сега можем да преминем от логическите към семантичните па­радокси (парадоксалните дефиниции или семантичните антиномии). 
Както видяхме, „понятие" на „по-ниско (членско) равнище и „понятие" на следващото по-високо (клас) ниво не са идентични. 
Същевременно и за двете се използва едно и също име - „понятие" - и така се създава езиковата илюзия за идентичност. 
За да избегнем този капан, винаги когато има възможност за объркване на равнищата, трябва да се из­ползват маркери за логическия тип - индекси във формализираните системи, кавички или курсив в по-общата употреба. Тогава става ясно, че в нашия пример понятие 1 и понятие 2 не са идентични и че идеята за членство в себе си на даден клас трябва да се отхвърли. Нещо пове­че: става ясно, че в тези случаи коренът на злото са непоследователно­стите на езика, а не на логиката. 
Може би най - прочутият от всички семантични антиномии е тази за човека, който казва за себе си: „Аз лъжа." 
Следвайки това твърдение до логическото му заключение, отново откриваме, че то е вярно само ако не е вярно; 
с други думи, човекът лъже само ако казва истината и, об­ратното, казва истината само ако лъже. 
В този случай теорията за логи­ческите типове не може да се използва за елиминиране на антиномия­та, защото думите или комбинациите от думи нямат йерархия на логическите типове. 
Доколкото знаем, отново Бертранд Ръсел пръв стига до решение. 
В последния параграф на въведението му към Tractatus Logico-Philosophicus („Логико-философски трактат") на Витгенщайн, почти между другото, той издига идеята, че „всеки език има - както казва г-н Витгенщайн - структура, за която в езика не може да се каже нищо, но може да има друг език, занимаващ се със структурата на първия език и имащ нова структура, и тази йерархия от езици не може да има граница" (Russell, 1951, p. 23).


Идеята е разработена предимно от Кар­нап и от Тарски в това, което днес е известно като теория за нивата на езика. 
По аналогия с теорията за логическите типове тази теория пред­пазва от объркване па равнищата. 
Тя постулира, че на най-ниското рав­нище на езика се правят твърдения за обекти.

Това е царството на езика на обектите. В момента, в който искаме да кажем нещо за езика обаче, трябва да използваме МЕТАЕЗИК и МЕТАМЕТАЕЗИК, ако искаме да говорим за този метаезик, и т. н. в теоретично безкраен регрес. 
Прилагайки тази концепция за нивата на езика към семантичната антиномия за лъжеца, може да се види, че това твърдение, макар и състо­ящо се само от две думи, съдържа две твърдения.


Едното е на ниво обекти, а другото - на метаниво и казва нещо за онова на нивото на обектите, а именно че то не е вярно. 
В същото време, почти като фокус на магьосник, то внушава, че това твърдение на метаезика само по себе си е едно от твърденията, за които се прави метатвърдението, че само по себе си то е твърдение на езика на обектите. 
В теорията за нивата на езика този вид саморефлексивност на твърденията, включващи собст­вена истина или неистина (или аналогични свойства, например демонстрирусмост, дефинируемост, установимост и други подобни), са ек­вивалентът на понятието за членството в себе си на даден клас в теори­ята за логическите типове: и двете са безсмислени твърдения. (Чудесен пример в контекста на взаимодействието на саморефлексивно твърде­ние, което отрича собственото си утвърждаване.) 
Разбира се, ние с голямо нежелание следваме доказателството на логиците, че твърдението на лъжеца е безсмислено. Някъде трябва да има уловка и това чувство е дори още по-силно при друго прочуто па­радоксално определение. 
В малко селце - гласи историята - има бръснар и той бръсне всички мъже, които не се бръснат сами. Отново тази де­финиция, от една страна, е изчерпателна, но от друга - води директно към парадокс, ако човек се опита да класифицира самия бръснар в групата на бръснещите се сами или в тази на небръснещите се сами. И отново строгата дедукция доказва, че не може да има такъв бръснар, но ние оставаме с неловкото чувство: „Защо не?". 
С това упорито съмне­ние наум нека погледнем поведенческите (прагматичните) последст­вия от парадокса.






ПРАГМАТИЧНИ ПАРАДОКСИ





Парадоксални предписания



Макар че парадоксът на бръснаря почти винаги се представя в ци­тираната по-горе форма, съществува поне една леко различна негова версия. 
Тя е използвана от Райхепбах (Reichenbach, 1947) и в нея - оче­видно без някаква конкретна причина - бръснарят е войник, на когото капитанът нарежда да обръсне всички войници от ротата, които не се бръснат сами, но не и останалите. 
Райхенбах, разбира се, достига до единственото логично заключение: „Няма такова нещо като бръснар на ротата в дефинирания смисъл." 
Каквито и да са основанията на автора да представи историята в малко необичайна форма, това ни осигурява пример на преди всичко прагматичен парадокс. В крайна сметка няма причини такова предпи­сание да не може да се даде независимо от логическата му абсурдност. Съществените съставки на това възможно събитие са следните:



(1) Силно взаимодопълващо се взаимоотношение (офицер и под­чинен). 
(2) В рамката на това взаимоотношение се дава предписание, което изисква подчинение, но човек трябва да не се подчини, за да се подчини (заповедта дефинира войника като са-мобръснещ се само и единствено ако той не бръсне себе си, и обратното). 
(3) Човекът, заемащ по-долната позиция в това взаимоотноше­ние, е неспособен да излезе от рамката и по този начин да разреши парадокса, като го коментира, т. е. метаком у пикира за него (това би се равнявало на „неподчинение"). 

Попадналият в такава ситуация човек е в незащитима позиция. Следователно, макар от чисто логическа гледна точка заповедта на ка­питана да е безсмислена и бръснарят уж да не съществува, ситуацията изглежда много различна в реалния живот. Прагматичните парадокси, особено парадоксалните предписания, в действителност са много по­-чести, отколкото сме склонни да мислим. В момента, в който започнем да разглеждаме парадокса в контекста на взаимодействието, явлението престава да е просто очарователно научно занимание на логика и фи­лософа и става въпрос с ярко практическо значение за психичното здраве на комуннкаторите, било то индивиди, семейства, общества или на­ции. 

Следват няколко примера, простиращи се от чисто теоретичен модел през други, взети от литературата и близки области, до клинич­ни случаи.






Примери за прагматични парадокси






Пример 1:


Синтактично и семантично правилно е да се напише Чикаго е гъсто населен град, но ще е неправилно да се каже Чикаго е трисричков, защото в този случай трябва да се използват кавички: „Чи­каго" е трисричков. Разликата в тези две употреби на думата е, че в първото твърдение тя се отнася до обект (град), докато във второто съща­та дума се отнася до име (което е дума) и следователно до себе си. 
Двете употреби на думата ,Чикаго" следователно са от различен логи­чески тип (първото твърдение е на езика на обектите, второто е на ме­таезик) и кавичките служат като маркери на логическия тип. (срв. Nagel, 1958, pp. 30-31 и следващите)* 

*На този етап трябва да се отдаде дължимото на математика Фреге, които още през 1893 г. предупреждава: „Вероятно честата употреба на кавичките ще изглеж­да странна. Чрез тях аз диференцирам случаите, о които творя за самия 'знак, и тези, в които говоря за неговото значение. Колкото и педантично да изглежда това, все пак твърдя, че то е необходимо. Забележително е как неточният маниер на говорене или на писане, който първоначално може да е бил използван единствено за удобство и краткост с пълно съзнание за неточността му, в крайни сметка може ди обърка мисълта, след като съзнанието се е изпарило." (Fiege, 1893, p. 4, курсивът е наш.) 

Нека сега си представим странната възможност някой да конден­зира двете твърдения за Чикаго в едно {Чикаго е гъсто населен град и е трисричков), диктувайки го на секретарката си и заплашвайки да я уволни, ако не е в състояние да го напише правилно. 
Разбира се, тя не може (нито пък ние). 
Какви тогава са поведенческите ефекти от тази комуникация? - защото това занимава прагматиката на човешкото об­щуване. 
Глупостта на настоящия пример не бива да ни разсейва от те­оретичната му значимост.
Не може да има съмнение, че комуникация­та от този вид създава незащитима ситуация. 
Тъй като съобщението е парадоксално, всяка реакция на него в рамката, поставена от съобще­нието, трябва да е еднакво парадоксална. 
Просто не е възможно да се държите консистентно и логично в неконсистентен и нелогичен кон­текст. 
Докато остане в рамката, поставена от нейния работодател, сек­ретарката има само две алтернативи:
- да се опита да се подчини и,  
- раз­бира се, да се провали, или да откаже да го напише. 

В първия случай може да бъде обвинена в некомпетентност, а във втория - в неподчине­ние. Трябва да се отбележи, че от тези две обвинения първото внушава интелектуален дефицит, а второто - злонамереност. 
Това не е твърде различно от типичните обвинения в лудост или лошотия. И в двата случая е вероятно тя да реаги­ра емоционално, например като се разплаче или се разгневи. На всичко това може да се възрази, че никой със здрав разум няма да се държи като този въображаем шеф.
Това обаче е обаче е nоn sequitur.т латински - отговор, който няма релевантност на предхождащото; в логи­ката - заключение, което не следва от предпоставките. - Б. пр.)
Защото поне на теория - а много вероятно и от гледна точка на секретарката - същест­вуват две възможни реакции на такова поведение: или шефът си търси претекст, за да я уволни, и използва този гаден номер за целта, или той не е на себе си. Забележете, че отново лошотията или лудостта сякаш са единствените обяснения.
Съвършено различна ситуация възниква, ако секретарката не оста­не в рамката, определена от предписанието, а го коментира, с други думи, ако не реагира на съдържанието на заповедта на шефа, а комуни­кира за неговата комуникация.
Така тя излиза от контекста, създаден от него, и не е хваната в капана на дилемата.
Това обаче обикновено не е лесно.
Първо, е трудно да се комуникира за комуникацията. Секретарката ще трябва да посочи защо ситуацията е несъстоятелна и какво й причинява това, макар че сам по себе си този акт ще е голямо постижение. Друга при­чина метакомуникацията да не е просто решение на ситуацията е, че шефът, използвайки властта си, може много лесно да откаже да приеме нейната комуникация на метаравнище и да я определи като още едно доказателство за некадърността или нахалството й. 
Това преживяване на блокиране на метакомуникациите, за да се попречи на някого да се измъкне от несъстоятелна ситуация, е добре известно на Луис Карол.
След като Черната и Бялата царица са довели Алиса до лудост със своите въпроси те й веят с клонки листа, докато тя идва на себе си, и промиването на мозъка й продължава: -  Сега вече дойде на себе си – каза Черната царица. - Знаеш ли чужди езици? Преведи на френски „фидъл-ди-ди"!

- " „Фидъл-ди-ди" не значи нищо - отговори важно Алиса.

- Кой казва, че значи? -отвърна Черната царица.

Алиса помисли, че най-после е намерила начин да излезе от затруднението.

- Ако ми кажете на какъв език е „фидъл-ди-ди", аз ще ви го преведа на френски!" - извика тя тържествуващо. Но Черната царица се дръпна и важно каза:

- Човек не се пазари никога с царици!"




...

следва продължение

...

Повече светлина върху природата на парадокса

...



ПРИРОДАТА НА ПАРАДОКСА




Парадоксът е очаровал човешкия разум поне през последните две хиляди години и продължава да го прави и днес. В действителност ня­кои от най-важните постижения на този век в областта на логиката, математиката и епистемологията включват - или са тясно свързани с парадокса и най-вече развитието на математиката или теорията за доказателството, теорията за логическите типове и проблемите на консистентността, изчислимостта, установимостта и други. Като непосве­тени аутсайдери, фрустрирани от сложната и езотерична природа на тези теми, ние сме склонни да ги отхвърлим като твърде абстрактни, за да имат значение за живота ни.
Някои може би си спомнят класически­те парадокси от училище, но вероятно само като забавни странности. Но има нещо в природата на парадокса, което е от непосредствено прагматично и дори екзистенциално значение за всички нас.
Парадоксът не само може да нахлува във взаимодействието и да влияе върху поведението и психич­ното ни здраве, но и предизвиква вярата ни в консистентността, а следователно крайната стабилност и логичност на нашата вселена.
Нещо повече, преднамереният парадокс в духа на максимата „Клин клин избива" има съществен терапевтичен потенциал, а и парадоксите оказват влияние в някои от най-благородните начинания на човешкия ра­зум.
Отчитането на понятието парадокс е от централно значение и по ни­какъв начин не представлява оттегляне в кула от слонова кост.



Изследване на логическата основа на  парадокса


Дефиниция

Парадоксът може да се дефинира като противоречие, което следва коректна дедукция от логични предпоставки.
Тази дефиниция ни поз­волява да изключим незабавно всички онези форми на „фалшиви" па­радокси, които се основават на скрита грешка в разсъжденията или някакъв пропуск, преднамерено вграден в аргументацията.*
Същевре­менно обаче още на този етап определението се замъглява, защото де­лението на парадоксите на реални и фалшиви е относително.
Съвсем не е невероятно днешните логични предпоставки да се превърнат в утрешни грешки или пропуски.
Например парадоксът на Зенон за Ахил и костенурката, която той не можел да надмине, несъмнено е „истин­ски" парадокс, докато не е открито, че безкрайните, сливащи се серии (в този случай непрекъснато намаляващото разстояние между Ахил и костенурката) имат крайна граница. **
След като това откритие е напра­вено и радващото се дотогава на пълно доверие допускане се оказва невярно, парадоксът престава да съществува. Това се изяснява от Куин (Quine, 1962, pp. 88-89):
“Ревизията на някаква концептуална схема не е безпрецедент­на. Тя се случва по малко с всеки напредък в науката и става по ярко забележим начин при големите открития, например Ко-перниковата революция и промяната от Нютонова механика към Айнщайновата теория на относителността. Можем да се надя­ваме в течение на времето дори да свикнем с най-големите по­добни промени и да приемаме новите схеми за естествени. Имало е време, когато доктрината, че Земята се върти около Слънцето, е била наричана „парадокс на Коперник" дори от хора, които са я приемали. Може би ще дойде време, когато начини за изразяване на истината без имплицитни индекси или подобни предпазни мерки наистина ще ни звучат точно толкова безсмислено, колкото ги показват антиномиите.” ***


*

Типичен пример на този тип парадокс е историята за шестимата, които искали шест единични стаи, а ханджнята имал само пет. Той „решил" проблема, като завел първия човек в стая N° I и помолил друг от тях да почака там с първия за няколко минути. След това завел третия is стая № 2, четвъртия - в стая № 3, а петия - в стая № 4. След като направил това, ханджията се върнал в стая I, взел шестия господин, който чакан там, и го настанил в стая № 5, Готово! (Греш­ката се крие във факта, че вторият и шестият човек се третират така, сякаш са един.)



**

За обяснение на този парадокс и неговата погрешност вж. Norlhrop, 1944.



***

Антиномия (от старогръцки – αντι и νoμoς – против, срещу, преди; и закон; буквално – „противозаконие”, „противопоставяне на два закона”) е термин, възприет от различни науки за обозначаването на някакво противоречие, било на фундаментално, било на конкретно ниво. При това противорачащите си гледни точки са еднакво доказуеми по логичен път. Антиномията е противоречие между две взаимно изключващи се положения или два прин­ципа, които еднакво убедително могат да се доказват по логически път (напри­мер „Светът е безкраен" и „Светът е краен"). - Б. пр.







Трите типа парадокси



„Антиномиите" - терминът, който поясних в предходното изречение изисква обяснение.
„Антиномия" понякога се използва като синоним на „парадокс", но повечето автори предпочитат да ограничат употребата му до парадоксите, възникващи във формализираните системи като логика и математика.
 (Възможно е читателят да се чуди къде другаде могат да възникнат парадокси. Парадокси могат еднакво добре да се появяват в областите на семантиката и прагматиката, както и навлизат в човешкото преживяване на битие­то.)
Според Куин (Quine, 1962, pp. 85) антиномията „създава вътрешно противоречие чрез приети начини на разсъждение".
Щегмюлер (Stegmuller, 1957, p. 24) е по-конкретен и дефинира антиномията като твърдение, което е едновременно противоречиво и доказуемо.
Следо­вателно, ако имаме твърдението Sj 
и второ твърдение, което е отрицание на първото, - S j (което означава не Sj, или Sj е невярно"),
двете могат да се комбинират в трето твърдение Sk,
при което Sk = Sj + -Sj 
Така получаваме формално противоречие, защото нищо не може да е едно­временно себе си и не себе си, т. е. едновременно вярно и невярно.
Щегмюлер обаче продължава: ако може да се покаже - чрез дедукция, - че както Sj, така и неговото отрицание -Sj са доказуеми, тогава и Sk е доказуемо и сме изправени пред антиномия.
Следователно всяка антиномия е логическо противоречие, макар че - както ще видим - не всяко логическо противоречие е антиномия.
Е, съществува и втори клас парадокси, които се различават от ан­тиномиите само в един съществен аспект: те не се появяват в логичес­ки или математически системи и следователно не се базират на терми­ни като формален клас и брой, а по-скоро възникват от някои скрити непоследователности в нивовата структура на мисленето и езика.*


*

 При правенето на това разграничение следваме Рамзи (Ramsey, 1931, p. 20), който въвежда тази класификация:



Група А:   


(1) Класът от всички класове, които не са членове на себе си.

(2) Отношението между две отношения, когато едното няма отно­шение с другото.

(3) Противоречието на Бурали Форти за най-голямото редно чис­ло.



Група В:   
(4)  „Аз лъжа." 
(5) Най-малкото цяло число, което не може да се назове с по-малко от 19 срички.
(6) Най-малкото неопределено цяло число.
(7) Противоречието на Ричард.
(8) Противоречието на Уейл за „хетероложното".

(Трябва да се отбележи, че Рамзи предпочита термина „противоречие в теори­ята за агрегатите", а не „парадокс".) Всички тези парадокси са описани в Bochfinski, 1961.



Вто­рата група често се нарича семантични антиномии или парадоксални дефиниции.

И накрая, има трета група парадокси, която е най-малко изследва­на. Те представляват най-голям интерес за психологията (системно ориентираните психотерапии), защото възник­ват от съществуващите взаимодействия, в които детерминират поведе­нието.

Нека наречем тази група прагматични парадокси. Прагматичните парадокси могат да се разделят на парадоксални предписания” и пара­доксални предвиждания”.


В обобщение: съществуват три типа парадокси:



(1) логико-математически парадокси (антиномии);

(2) парадоксални дефиниции (семан­тични антиномии);

(3) прагматични парадокси (парадоксални предпи­сания и парадоксални предвиждания), ясно съответстващи на трите основни области:

първият тип - на логическия синтаксис,

вторият - на семаитиката,

а третият - на прагматиката.



Може да се представят примери за все­ки тип, както и да се докаже как малко известните прагматични парадокси израстват, така да се каже, от другите две форми.



...

следва продължение: "Логико-математически парадокси"




... 

източници: "Изследване на моделите, патологиите и парадоксите на взаимодействието" - Пол Вацлавик, Джанет Бивиан Бавелас, Дон.Д. Джаксън,



...