Последно причастие

"Последно причастие" не е "ревю" на книгата "De Profundis" /Глас от бездната - Оскар Уайлд, изд. Персей. /... само е вдъхновенo от това последно Уайлдово произведение, което горещо ви препоръчвам !

Независимо, че по форма "De Profundis" е писмо писано от Оскар Уайлд до любовника му - Лорд Алфред Дъглас, по съдържание, е дълбока и изстрадана творба, в която великият писател, не само прави равносметка на живота си, но споделя най-съкровените си мисли въобще - разсъждава над страданието, човешката природа и артистичния темперамент.

"De Profundis" е необикновено писмо( около 150 стр. - имал е право на 1 лист на ден), не само, защото е писано в затвора, в който Уайлд излежава две - годишната си присъда за хомосексуализъм ( една присъда, която всъщност го убива, както като творец, така и физически) , а и защото е най-интимната и автобиографична творба, която Оскар е създавал, отразяваща най-съкровените кътчета от душата му. След освобождаването му от затвора, Оскар Уайлд, така и не успява да разпали наново творческия си пламък и умира, само три години след.



Четейки "De Profundis" - осъзнах, че не Любовта на Оскар към Алфред, е тази, която го е разорила. Не тя е унищожила кариерата му на гениален драматург и писател, не тя е опозорила семейството му, както, и не тя е тази, която преживе е опустошила душата му ... независимо, че самия Уайлд се е самобичувал убеден в тази заблуда.
Тъкмо обратното...
Любовта му е вечна и е най-ценното наследство оставено ни от него.
Липсата на Любов от Алфред към него, е трагедията на живота му.

Плувайки в Уайлдовия любовен свят (едно писмо, което в основата си е молба за прошка* отправена от Оскар Уайлд към самия себе си) , не веднъж, си пожелавах , човек достоен за Любовта му.
Сетих се, че мога, чрез моето въображение да му го дам.
Лорд А. Дъглас, е бил своенравен, разглезен егоист, паразитиращ върху един гений извиращ Любов, творящ чрез Любов... Любов, на която малцина са способни.

Лирическият ми герой, за разлика от прототипа си, също толкова силно обича любовника си и заедно с него понася ограниченията на екзистенциалното съществуване .

В писмото си, Уайлд пише: "Страданието е постоянно, неопределено и мрачно, и има характера на Вечността. Независимо, че понякога се наслаждавах на мисълта, че страданието ми ще е безкрайно, не мога да понеса това, че то ще е безсмислено. "
Казах си: Споделената любов, макар и "невъзможна" не може да противостои на страданието, но може да го осмисли.

109 години, след смъртта на Оскар Уайлд обществените нагласи към Различните - хората живеещи извън клишето, не са се променили... вероятно и никога няма да се променят.
Животът на Различните, както и на всички други, си остава в ръцете на личната им съдба, определяща жанра му - комедия или трагедия, както и драматичното му лъкатушене между двете, но само Любовта го осмисля.

....

на 30.11. 2009 г. се навършват 109 г. от смъртта на Оскар Уайлд

разказ

силно повлиян от "De Profundis" / Глас от бездната /

....

Пространството между тях - невероятния, прекрасен свят, който създаваха, чрез спойката Любов помежду им , бе Храм.
В този храм, и двамата бяха на колене, защото Любовта е причастие и трябва да се приема на колене!




....

Почне ли Оскар да брои вечерите, в които тръгва по стъпалата надолу, с уверена крачка - почти тичащ, с леко наклонена глава като към милувка, със замечтана усмивка и поглед над…,
пред който, колкото и да размахваш ръка няма да реагира, макар че всеки момент може да се спъне лошо, защото не си гледа в краката…,
почне ли да брои тези сутрини – се чувства почти вечен, като почти безсмъртен, защото не може да брои толкова много числа, безкрайността го обърква.

…….

Сам ли си говори, когато разговаря с Алфред на ум?


- Прости ми! – Оскар първи подава ръка.
- За прошка ли ме молиш?
- Знаеш ли какво е Покаяние? Важно е!?
- Какво му е важното? - отвръща нервно Алфред.
- Ами това, че ни пробутват подменен смисъл! Години наред ни навират в носа фалшификат, за да ни накарат да се чувстваме все по- виновни и по-виновни! Чувстваме ли се постоянно виновни, сме склонни да се подчиняваме, за да избягваме бодлите. Да поискаш прошка… без да се чувстваш виновен... - това е Покаяние.
- Не искам да те слушам. Знаеш... взел съм решение... няма връщане назад...
- Покаянието е избор, който приемаме , изправяйки се лице в лице с последствията от него... и който заявяваме смело пред Другия, независимо от болката, която решението ни, би могло да причини... на нас и на него... Няма правилен или неправилен избор.. има само избор, за който желаем или не желаем да поемем последствията.
- Съгласен съм с всичко – не искам конфронтация! Така или иначе, няма никаква полза от този разговор, нищо няма да променим… тръгнах си вече…
- Покаянието не е бягство в извинения, а борба. Безжалостна вътрешна борба, която споделяме , за да разберем, на чия страна е Другия в собствената ни битка. И тъй като ти си в мислите ми... в сърцето ми... редом с мен участваш в моята "война", която водя, преди всичко със себе си и която винаги свършва с "Пирова победа" и за двама ни. Моля те … прости ми… не разбираш ли… твоята болка, е и моя болка…
- Ха! Връзката ни е траги-комична! Това, всички освен теб го забелязват! Не стига, че е „непристойна”, а и възрастовата разлика помежду ни… това са много години… нямам бъдеще с теб!
- Няма непристойна любов… А и бъдещето**... Моля се ... да ... имам.... бъдеще без теб... Само покрай теб се чувствам жив...
- Не желая да те слушам!
- Прости ми... и на себе си прости... И двамата трябва да си простим, че съществуваме… Както и да простим на скапания живот, че си играе толкова цинично с душите ни и коварно крие от нас смисъла си. Знаеш, че ще приема избора ти... като мой… но… също, и че няма победители в тази разкъсваща ни битка със собствената ни природа...
За това хората сме толкова гневни... заради безогледното размахване на пръст, към себе си или един към друг!
- На една ръка се броят нещата, които… ей така - със щракване на пръсти, могат да ме изкарат от равновесие, а ти винаги улучваш! Опитай пак! - сякаш не го слуша, Алфред безпомощно и раздразнено промълвява.


...........................


Докато Оскар се носи, едва докосвайки земята, прокарва пръсти по листенцата на алената роза от бутониерата на ревера си, наклонен от рамото му, опряно в мисленото очертание на Алфредовото тяло, което върви редом и го крепи, гали нежно показалец в гъстия цвят, мушва го в средата, докосвайки тичинката, така както, когато отмества водопада от къдрици, немирно покриващ челото на Алфред, за да се наслади на мекотата и уханието на косите му...
С наведена глава... Оскар пак не вижда… Очите му се премрежват от напиращите сълзи.
Чуди се, как изобщо има толкова малко рани по коленете, та той никога не гледа къде стъпва...
Сграбчва главата на розата здраво, прави опит да "се хване в ръце" - непрестанния флирт с цветето го издава.

......................

- Пътят към Спасението винаги минава през Голгота!** - продължава мислено Оскар.
- За какво говориш? Стига с тия глупости! Не съм настроен фаталистично. Гладен съм и ми е писнало! Ако ще казваш нещо, казвай! Ако ли не ... свободен си!
- Свободен ли съм? Каква странна мисъл! – Оскар потреперва от кухото ехо на тази мисъл, която на вълни преминава през тялото му.

...........

Той обожава да облизва капчицата ягодово сладко от бузата на Алфред, да поема изненадващо в устата си показалеца му, за да го подхлъзне инстинктивно да го отдръпне с охкаща от възбуда и болка въздишка.

Или... още преди да е казал "Здравей", още преди Алфред да осъзнае появяването му, да го връхлети впивайки устни в неговите, всмуквайки езика му нежно и да хукне за пуканки.

............


- Как да не се настроиш фаталистично, когато търсиш пътя? В „Покаяние” - един архаичен филм, на въпроса: „Quo Vadis” отговориха :”Всички пътища водят към храма.” - продължи Оскар енергично да дълбае (в себе си).
- Охх, не бе! Този въпрос, шопа го задава и е : „К’во вадиш?” Много си "повърхностен", както винаги, за това ти се изплъзва смисъла и търсиш все други пътища, а те са ти пред очите! Хахаха… - смехът на Алфред забумтява в главата му вибриращо и болезнено.

..............

Вече размахва розата в ръка, прехвърля я нервно от длан в длан, почти смачквайки я, докато крачи по „Витошка”. Знае, че тук няма да намери намръщени продавачки, за да може, на воля да се скара „възпитателно”с тях ... да ги принуди, следващия път, въпреки болката от наболите в петите им - осемчасови токчета, да се усмихват. На всеки да се усмихват… Не само на него! Няма да са тия продавачки, защото отдавна го познават.. . Само като го видят и грейват! Научили са си урока! Мрази приветливите им лица.

.............

- Покаянието е Преобразяване! Желание за Промяна. Само Любовта и липсата й (омразата) ни променят. Любовта е причастие и за да приемем това причастие трябва заедно да преминем през тайнството на Покаянието... и е важно... знаеш колко е важно, кой от двата пътя ще хванем! Но, за да направим крачката към промяната, първо трябва да я пожелаем! Покаянието е лична и дълбока вътрешна криза *** , с която в древността са се борили като са се оттегляли далече в пустинята...
- Мили мой! Би ли престанал! Наистина не се чувствам комфортно, когато някой се възползва от мен по този начин! Напускам те... казах… не можем да продължим да сме заедно! Лесно раним съм и моля за твоето съдействие, за да не си вгорчаваме живота !
- Наистина съжалявам, че те изкушавам…как да контролирам пръстите си, които несъзнателно тръгват към розата, която вечно се изплъзва от малкото джобче на сакото ми, защото мислено го накланям, притискайки тяло в твоето, нищо, че на място ти има само хладен и празен въздух.
- И за двама ни е по - добре да ми съдействаш…, а не да хленчиш и истеричничиш. Да… обичам те… но… няма никакъв смисъл да продължавам агонията ни, ти никога няма да се разведеш … знам, че не обичаш да намесвам жена ти в отношенията ни… все ме убеждаваш, че тя нямала нищо общо с любовта помежду ни… но как по дяволите да няма нищо общо, когато… ти никога няма да направиш обществено достояние връзката ни и не само защото си мъж с високо обществено положение. Не бива... Не бих го позволил никога, защото те обичам... Това жадно за кръв общество от вампири с удоволствие ще се гаври с душите ни. Ако ли не пък... вечно ще трябва да търпим ограниченията на тайните ни срещи… което рано или късно на свой ред ще съсипе любовта ни... В капан сме, от който няма излизане, освен през вратите на смъртта. По-добре е и за двама ни, да се разделим с достойнство, отколкото да позволим да попаднем в лапите на безсърдечни слепци, развяващи гилотина, зад знамето на "благоприличието". .... А и има друг мъж вече живота ми… предпочетох да ти кажа… преди да си тръгна.
- Не искам да знам… нараняваш ме… Знаеш, че безумно те ревнувам… но го потискам… защото нямам право да го изисквам от теб.
- Не исках да те лъжа.
- Щом не те питам, значи не ме лъжеш. Премълчаването не е лъжа.
..... (мълчание).... Дали само изричането на истината е любов? Дали само истината стопява тъмнината и объркването, и засилва светлината?.... На кого е запотрябвала толкова светлина и свобода? Бих си плащал, за да ме лъжеш…така или иначе си плащаме за представления и илюзии ежедневно, за да има с какво да прокарваме сухия залък на истината... онази, за която не можем да си затворим очите и от която няма на къде да избягаме....... (усеща пробождане под лявото джобче на сакото и мислите му рукват с нова сила)... Сърцето ми... крещи едно, разумът... друго... разкъсват ме... Знам...
....Трябва да ме лъжеш... аз трябва да се правя, че ти вярвам... Знам... Това, че ме лъжеш, не значи, че не ме обичаш? Лъжеш ме, защото ме обичаш.... Знам.... – разбит Оскар, прошепва почти на глас последните мисли.
Образът на Алфред запушва уши, силно стисва клепачи, сякаш, за да омекоти непоносим, режещ звук от рязко пропищяла сирена и изкрещява:
- Свободен си! Не разбра ли!


.........................

Оскар вдишва дълбоко свободен въздух и му се завива свят.
Присяда на пейка до пълен с използвани презервативи чемшир.
Поглежда към блестящо чистата витрина пред себе си и с топъл дъх рисува Алфредовото име.
Няма нищо по-смазващо, от кристално чисто стъкло!
Прекрасното му свободно отражение го смазва.

......................

- Глобализацията ни съсипва бързо и сигурно! На кого му е притрябвал свободен избор, когато на всеки ъгъл вече се предлага зряла зависимост. Ще погледна статистиките. Сигурен съм, че смъртните случаи на умрели от скука хора, рязко са зачестили и конкурират самоубийствата... Свободен ли ме нарече?!
- ……......... (дълго и изразително мълчание) – Оскар никога не е виждал Алфред толкова безпомощен и объркан, но безпощадно, най-вече към себе си, тъй като самия Алфред няма как да чуе мислите му, продължава:- За свободата винаги плащаме. Тя никога не е безплатна, знаеш болезнено добре това, нали?… Ослепявам... зъзна свободен в самота.
- За всичко плащаме... Ще свикнеш. Със всичко се свиква. Обвързването носи само болка. Зависимостите са най-тежкото бреме за съвременния човек. От всички зависимостти – алкохол, секс, наркотици, най-тежката, е зависимостта от хора и идеи... Свободен си!
- Но аз те обичам... толкова силно те желая, как бих могъл да съм свободен?

......................

Как се морят мравки в главата? И не само в главата! Бясно сновът по тялото му! Едва издържа инвазията. Опитва с: „Изчезнете, мамка ви! " - и нищо… Изморителна работа.
Уморява се да стои със Сизив на брега и да подпира тежкия му камък! Уморява се, и въпреки всичко не спира да се обръща озъбен, крещейки на Едип - да си ебе майката, и да не му трови мислите, като го пита: „Кога най-накрая, ще се откаже от това безсмислено и болезнено занимание”.


...................

- Когато си с мен, усещаш как пламтя.. колко щастлив съм... как пърхам... усещаш невероятния вихър от творческа енергия, който предизвикваш у мен... нали?...- с носталгия, Оскар конвулсивно присвива тяло.
- Хах.... Кой беше разумният? Не и по-старият, явно (засмива се нежно) И имаше ли някой, който запазва баланса?
- Ти познаваш ли някой такъв, за да приключи този разговор, защото аз не се сещам?
- Познавам, разбира се! Казва се: „Изчезни от тук!” – Алфред махва с ръка и замлъква в тихичко, монотнно жужене.


...............

Как да спре този мъчителен разговор със себе си... как... да утихнат гласовете в главата му...

.....

* "Но накрая все пак аз трябва да ти простя. Не пиша това писмо, за да влея горчивина в сърцето ти, а за да я излея от моето. За свое добро аз трябва да ти простя. Човек не може вечно да държи пепелянка на гърдите си, нито може всяка нощ да става, за да сее тръни в градината на душата си. Никак няма да ми е трудно да ти простя, ако ти поне малко ми помогнеш. Каквото и да ми причиняваше преди, аз винаги ти прощавах"./цитат от писмото/

** "Миналото, сегашното и бъдещето са само един миг в очите на Господ и всички ние трябва да се опитаме да живеем под неговия взор.; Времето и пространството , последователността и продължителността са само случайни условия на мисълта. Въображението може да надмине техния обсег и да навлезе в сбодна сфера на съвършени съществувания.Нещата в своята същност, са такива, каквито ние ги направим.Какво е едно нещо, зависи от начина, по който човек гледа на него. Това, което за света и за мен бе моето бъдеще, аз безвъзвратно загубих.Това, което ми предстои сега е моето минало.Трябва да се накарам да го погледна през други очи, да накарам Бог да го погледне през други очи. Но не мога да постигна това ако не му обръщам внимание или ако го омаловажавам, възхвалявам или отричам. Единствената ми възможност е да го приема за неизбежна част от развитието на своя живот и характер; да се преклоня пред всичко, което съм изстрадал." /цитат от писмото/

*** Голгота е името на хълма, на който е разпнат Христос

**** Трагедията на живота не е, че свършва толкова бързо, а че чакаме толкова дълго, за да го започнем /Уилям Джеймс/






....