вторник, 13 март 2012 г.

ЕВОЛЮЦИОННО РАЗВИТИЕ НА ПСИХИКАТА

...







Рефлекторен характер на психиката.
/„Отразяване" на латински е „рефлекс" – т.е отразяващият характер на психиката/






Малките деца рисуват човека изключително опростено: огромна глава с очи и изведнъж - крака. От гледна точка на тригодишния художник няма никакви излишни детайли – човекът има очи, за да гледа, и крака, за да ходи.

Психиката е понятие, обозначаващо отражението на „външния” и „вътрешен” "свят" в/от мозъка, чрез нервната система.

Но защо „е потрябвало" на еволюцията такова „дублиране" на света? Каква е необходимостта от психиката?

Основното условие за съществуването на всеки жив организъм е равновесието му с околната среда.(хомеостаза)
Такова равновесие се постига благодарение на факта, че на всяко жизненоважно изменение в околната среда организмът отговаря с някаква целесъобразна (приспособителна) реакция.

Затова може да се каже, че психиката е нещо като „орган” за отразяване на действителността и за регулиране на организма в съответствие с отразените свойства на околната среда, но понеже не е локализиран, а е съвкупност от множество взаимодействащи си органи и функции, е прието да се говори за нея като за психичен „апарат”.

„Апарат” е системно понятие, което обозначава съвкупност от устройства или системи (с относително сложна вътрешна структура), предназначена да изпълнява конкретни функции.

Това, че е невидима, не означава, че не съществува и че емпирично не може да бъде изследвана.
Психиката е толкова невидима и също толкова реална, колкото е невидима и реална – ВИРТУАЛНАТА РЕАЛНОСТ, изразена чрез глобалната мрежа.

Така както виртуалната реалност се осъществява – реализира, чрез глобалната интернет мрежа, така и психиката се реализира, чрез нервната система, но и двете не могат да бъдат единствено материално-енергийно локализирани и описани, макар, че се осъществяват чрез материални и енергийни мрежи от връзки, защото представляват сложни СИСТЕМИ, изградени от строго специфичното взаимодействие на материя, енергия и информация.

Понятието „виртуален” означава "като истински" и е създадено, за да пояснява, че съществителното изпълнява същите функции и предназначение като реално съществуващо, но няма физическа (механична, онтологична ...) реализация и е резултат на мисловна дейност – мисловна конструкция (образ) , фантазия, нещо, което е резултат от ВЗАИМНО СПОРАЗУМЕНИЕ споразумение или внушение.
Най често се употребява когато програмен продукт (също резултат на мисловна дейност) реализира в електронен аналог нещо физически съществуващо - виртуален тренажор, виртуален пост терминал за електронно разплащане, виртуален моден салон, виртуален свят и т.н.).
Виртуален образ на реален предмет може да се получи и в резултат на оптично, електронно или друго преобразуване.

Виртуално е синоним на идейно, а идейно на ПОНЯТИЙНО ( от понятие)

Идея е термин свързан с мисловен образ на някаква част от битието, атрибут на мисленето и логиката. Идея е главната мисъл, главната тема на произведението или теорията. Когато идеята е тясно свързана с думите, с вербалните знаци тя дава съдържание на мисловната конструкция ПОНЯТИЕ, създадена и достъпна само за човека.

Животните не могат да боравят с понятия.

Понятието е основна форма на човешкото мислене, в която обобщено са представени съществените признаци на предмети и явления. Функциите на понятието са да разделя, идентифицира и класообразува. Понятието е продукт и средство на мисленето. Същността на понятието се разкрива в съжденията.

По-късно ще посветя специален пост на това, кaква е ролята на ПОНЯТИЯТА в и за организацията на ЧОВЕШКАТА ПСИХИКА и с това, ролята им за съставянето - изграждането на задоволителна картина на света.



......






Нервната система е най-сложната и най-високо еволюиралата система ръководеща, координираща и интегрираща функциите на всички останали органи и системи.
Тя представлява милиони свързани помежду си нервни клетки наречени още неврони. Състои се от:

- Периферна нервна система, която представлява МРЕЖА от нерви и
- Централна нервна система ЦНС (главен, малък, продълговат и гръбначен мозък).

При животните нервната система КОДИРА дейността на мускулите, следи за правилното функциониране на органите, отправя и спира СИГНАЛИ от сетивните органи, реагира на измененията в условията на външната и вътрешната среда.


От биологична гледна точка нервната система бива:

- мрежеста - най-просто устроена. Тя е съставена от множество клетки разположени по цялото тяло и свързани по между си чрез израстъци.
Медузите, хидрата и коралите имат мрежеста нервна система.

- ганглийна - съставена е от нервни гангли и връзки по между им, чрез които се образуват нервни вериги.
При някой червеи, при раци и насекомите ганглиите в предната част на тялото се разрастват и образуват по големи струпвания - надглътъчни гангли, подглътъчни ганглии и коремна нервна верига.

- тръбеста - характерна за гръбначните животни и е най-сложно устроена. Тя има две части-централна и периферна нервна система. Централната нервна система включва главен и гръбначен мозък. При различните групи гръбначни животни частите на главният мозък са различно развити. Периферната нервна система е съставена от нерви и ганглии.



Всички живи същества зависят на живот и смърт от това удовлетворително да възприемат околния свят.

Даже амебата, която наблюдаваме под микроскоп, в своята капка вода търси онова място, където са оптималните й жизнено важни фактори (температура, осветеност, кислород и т.н.).
Когато наблюдаваме нашите котки и кучета ни става ясно, че и те носят със себе си една твърде сложна картина за действителността и реагират със страх и даже паника, ако външните събития не могат да се вградят в представата им за света и изглежда, че й противоречат.

Несъзнателно обаче, ние приемаме, че организмите по подразбиране имат способността удовлетворително да възприемат околния свят, сякаш той и работещият ред в него е очевиден, сякаш очите имат способността да виждат света такъв, какъвто той е в "действителност".

Ще посветя специален пост на сетивата. Засега карам под ред.
Но за секунди само ще се спра напр. на окото.


...

Окото е чифтен сетивен орган при човека и животните, който притежава способност да възприема електромагнитното излъчване на светлинните вълни и така да обезпечава основната сетивна и когнитивна функция - зрението. При човека органът око е само компонент на цялостния зрителен апарат, който включва периферен, проводников и централен отдел. При различните организми очите са устроени по различен начин. Единствената функция на най-просто устроените очи е да разграничава тъмнина и светлина. По-сложно устроените предполагат по-развито зрение.

Най-висшеустроени видове от класовете Бозайници, Птици, Влечуги и Риби имат по две очи, които могат да са разположени в една равнина и дават възможност за възприемане на триизмерен образ (стереозрение), както е например при човека. При други видове - като заека и хамелеона - очите са в различни равнини и виждат два отделни образа (монокулярно зрение). Посредством очите организмът набавя около 90% от информацията в околния свят.

Но окото е и един от многото „входове” – чрез които се приема огромният поток информация от средата.
Очите, сетивата въобще, са „входовете”, чрез които постъпва информацията, която се обработва от специализираните за целта центрове на нервната система, така че накрая организма да има своята, необходима за оцеляването му „картина за света” – „картина на вътрешната и външна среда”, така че да й реагира адекватно.

В действителност, много по-точно би било да се каже, че мозъкът вижда, а не окото. Окото може да бъде сравнено с обектива на фотоапарата.

Всяка сетивна система се състои от рецептори, неврални пътища и части от мозъка, участващи в сетивните възприятия. При много животни има по няколко отделни сетивни системи — за зрение, слух, осезание, вкус, обоняние, равновесие. Всяка сетивна система, представлява сложна невродинамична система, която по своята функция и строеж е преди всичко аферентно (донасящо) образувание. Тази функция е продукт на историческото развитие на организма, който в хода на еволюцията се приспособява все по-точно да разграничава свойствата на дразнителите, падащи върху рецепторите.

Условните и безусловните рефлекси са закономерен отговор на организма към
въздействието на вътрешната и външната среда, който ОТГОВОР се осъществява благодарение на взаимодействието на нервната система със средата, опосредставно от сетивата.


Имат ли психика живите същества, които нямат нервна система и ако имат каква е ? Как се развива психиката?








Елементарна СЕНЗОРНА ПСИХИКА



Сензор или „датчик” , е първичен преобразовател на физични или химични параметри в УДОБЕН ЗА ИЗПОЛЗВАНЕ СИГНАЛ. Тези устройства представляват неизменна част от системите с автоматизирано управление. Разграничаването на термините сензор и измервателен елемент е проблематично, тъй като не съществуват единни дефиниции.
Сензори са интегрирани в множество устройства, които използваме всеки ден, като например електроуреди, мобилни телефони и т.н. Възможните им приложения са практически неограничени.
Чувствителността на сензора е индикатор за големината на промяната на изходния сигнал при дадена промяна на входната величина.



Биологичният еквивалент на сензора е РЕЦЕПТОРЪТ.


Рецепторите са органи у живите организми, които имат способността да УЛАВЯТ промени в околната среда и да ги пренасят към централната или вегетативната нервна система за ОБРАБОТКА.

Това са вид нервни клетки, които реагират на различни промени в средата - например допир, натиск, топло, студено, горчиво, сладко, кисело. Рецептори има също в ушите и очите, където се улавят съответно светлина, цветове и звукови вълни. Те са специализирани за улавянето на точно определени промени. Така рецепторите за топлина не могат да уловят светлинни или звукови промени.

Всеки рецептор има минимални и максимални нива на инервация.
Минималното ниво на инвервация представлява минималната промяна във външната среда, която рецепторът може да улови. Пример за това е, че човешкото ухо не чува всички звуци, както и човешкото око не вижда всички честоти на електромагнитния спектър. Максималното ниво на инервация представлява максималното ниво на дразнителя, което може да бъде регистрирано адекватно. След това ниво рецепторът провежда нереален или смущаващ сигнал.

Примери: при топлене на ръката на печка, вие усещате топлите вълни - рецепторите работят нормално. При доближаване усещате повишаване на температурата. Но ако хванете с ръка котлона, рецепторът ще пренесе информация за болка вместо за още по-висока температура. Същият пример е валиден и при удар по окото - когато рецепторите в зрителния анализатор пренасят сигнал за светлина, като такава не е регистрирана реално.

Рецепторите играят важна роля в „рефлексната дъга“.
Те са разпространени по всички места в живия организъм и предават постоянно ИНФОРМАЦИЯ към ЦНС.

Предаваната информация за една секунда възлиза на няколко гигабайта, ако трябва да ги запишем на компютър. Интересен е фактът, че в мозъка няма рецептори. Това противоречи на израза „боли ме главата“. На практика болката идва от промени в налягането в черепната кухина, а не вследствие на инервация на рецептори за болка.

Смисълът на рецепторите, които непрестанно пренасят информация към нервната система независимо, Е че благодарение на тях организмът КОНТРОЛИРА всеки един процес и следи за дразнители, които го застрашават. Болката, независимо от органа, от който идва, е важен СИГНАЛ към организма за проблем. Понякога организмът сам решава този проблем, но сигналът за болка кара човек да потърси помощта на специалист за отстраняване на съответния проблем. Без рецепторите в организма ще се извършват процеси, застрашаващи живота му, без той да има ясна представа за случващото се.

Клетката като най-малка жива единица също притежава рецептори. Те са също тясно специализирани към определени промени на средата. Обикновено се намират по клетъчната мембрана и са изградени от белтъци в третична и четвъртична структура. Рецептори има разпръснати и из цитоплазмата на клетката. Чрез клетъчните рецептори клетката следи промените във вътрешната и външната среда – концентрация на химични елементи, ензими, белтъци, липиди, вирусни единици и др.





Хайде сега да се върнем ОБРАТНО НА ТЕМАТА - ПСИХИКА.


Първият етап от развитието на психиката е стадият на елементарната сензорна(рецепторна) психика.За животните с такава психика околният свят е „представен" не във вид на предметите в ОТНОШЕНИЕТО ИМ ЕДИН КЪМ ДРУГ, както за животните с тръбеста нервна система (включително и човека), а като отделни свойства, елементи, от които зависи задоволяването на основните жизнени потребности.

На това равнище на отражението съответства най-низшата степен в еволюционното развитие — мрежестата нервна система (например при мешестите животни),
и на висшия етап — възловата или ганглийната нервна система (при насекомите).

Като типичен пример за такова отражение само на някои, но затова пък важни свойства на предметите и явленията е поведението на паяка напр.

Щом като някое животно попадне в паяжината, паякът незабавно се насочва към него и започва да го оплита в мрежите си. Какво именно предизвиква тази дейност на паяка и към какво е насочена тя?

За паяка е важен само един признак — вибрацията (която извършват крилата на насекомото), предаваща се по паяжината. Щом като вибрирането на крилата престане, паякът престава да се придвижва към жертвата. На паяка, ако може да се каже така, му е безразлично всичко останало: стига да има вибрация.

Ако се докосне паяжина със звучащ камертон. В отговор паякът незабавно се насочва към камертона , покачва се на краищата му, оплита ги в паяжина и започва да им нанася удари с крайниците си – пипалата. За паяка, всичко, което вибрира е храна.
Това поведение е инстинктивно поведение, и е основното поведение характерно за животните със сензорна психика.




ПЕРЦЕПТИВНА ПСИХИКА


Следващият етап от еволюцията на психиката е стадият на перцептивната (възприемащата) психика.

Животните, които се намират на този етап, отразяват околния свят вече не под формата на отделни елементарни усещания, а под формата на ОБРАЗИ на цялостни предмети и на техните ОТНОШЕНИЯ ЕДИН КЪМ ДРУГ.

Това равнище на развитието на нервната система изисква еволюционно нов стадий в развитието на нервната система — централната нервна система (ЦНЦ).

Заедно с ИНСТИНКТИТЕ в поведението на тези животни основна роля започват да играят така наречените НАВИЦИ (условни рефлекси), придобити в живота на всяко отделно същество.

На висшите етапи поведението на тези животни придобива такива особености, които ни карат да говорим за появата на ИНТЕЛЕКТ, макар и елементарен и водят до добре известния, но далеч нерешен проблем: мислят ли животните?

Да разгледаме основните видове на целесъобразно поведение на животните — инстинктите, навиците и най-елементарния интелект.



ИНСТИНКТИ. ИНСТИНКТИВНО ПОВЕДЕНИЕ


Тези понятия се използват широко не само от учените, но и в обикновени жизнени ситуации. Попитайте познатите си какво е инстинктът. Отговорите ще бъдат различни, но всички ще подчертаят, че това е такова поведение на живото същество, което не изисква научаване.

Животното „знае" как и какво прави още от раждането си.
Това е като че ли „монтирана” в психиката от самата природа форма на реагиране на околния свят.

По повод на човека за инстинктивни действия най-често се говори тогава, когато тези действия са автоматизирани, човек ги извършва, още преди да е помислил: „Отдръпна инстинктивно ръката си от пламъка на огъня"; „Инстинктивно замаха с ръце и заплува" и т. н.

По същият начин човек извършва и някои добре заучени действия, които обаче трябва да различаваме от вродените.

Инстинктите винаги са интересували човека.

Поразителната сложност в поведението на мравките и пчелите, прелитанията на птиците, строителството на бентове от бобъра — всичко това е предизвикало мисълта за съществуването на разум у животните. Затова още в древността хората се опитвали да разгадаят тайната на инстинктите.


Съществува разказ, че легендарният законодател на древна Спарта Ликург направил следния опит.
Той сложил две малки кученца от едно котило в яма, а други две израсли на воля в общуване с кучетата. Когато кучетата пораснали, в присъствие на много хора той пуснал заек. Кучето, възпитано на открито, скочило след заека, хванало го и го задушило. А кучето, възпитано в пълна изолация, избягало страхливо от заека.
С този опит Ликург доказал на съгражданите си каква роля играе възпитанието и ги убедил в необходимостта от онази система за възпитание на войните, която получила названието спартанска.

Подобни опити показват, че поведението на животните се определя не само от инстинкта и че самият инстинкт се усъвършенства в живота.
Когато говорим за инстинктите, трябва да имаме предвид, че те играят различна роля в поведението на животните от различните видове.

„Шампиони" по инстинктивно регулиране на поведението са насекомите.
Именно въз основа на наблюденията на живота на насекомите известният френски природоизпитател Ж. А. Фабър описва инстинктивното поведение на насекомите. Фабър, можел с часове да лежи на земята, край дупката на някой бръмбар и просто да наблюдава. Той описва как земната оса напр. — сфекс, преследва щуреца, като при това „демонстрира" сложността на инстинктивното поведение, неговата сила и слабост.

Сфексът се притиска към коремчето на противника, като се обръща с глава към края на неговото туловище.
И най-богатото въображение няма да измисли по-добър начин за нападение. Сфексът вкарва няколко пъти жилото си в тялото на щуреца. Отначало под шията, после в част от предгърдието и накрая в основата на коремчето. Именно в тези три удара „с кинжал” се разкрива цялото великолепие и непогрешимост на инстинкта. Работата е там, че сфексът не убива жертвата си, а само я парализира с удари в нервните възли. След това сфексът вкарва парализирания щурец в дупката — неговата личинка ще се храни с тези „живи консерви”.
Великолепие и непогрешимост? Да, но само в стандартни, неизменно повтарящи се ситуации.
Ако например се отрежат мустачките, за които сфексът вкарва щурчето в дупката, „съобразителният ловец” започва да се държи изключително безразсъдно. Той оставя жертвата си и се насочва към нова.

Защо осата не се хваща за едно от шестте крачета на плячката?

Защото инстинктът е ПРОГРАМА, която влиза в действие само тогава, когато всички външни условия са строго спазени и звената на ситуацията следват последователно, в определен ред едно след друго.

Именно в това е особеността на сензорната психика:
животните реагират не на предмета, не на цялостна ситуация, а на НЕЙНИ ОТДЕЛНИ ЕЛЕМЕНТИ.

Колкото и сложен да е инстинктът, той е, макар и винаги целесъобразно в определени условия, но СТЕРЕОТИПНО, ШАБЛОННО, АВТОМАТИЧНО поведение.

Не напразно се казва: инстинктът е сляп.






ВЪВЕДЕНИЕ КЪМ „МЕМИТЕ”













НАВИЦИ





ЗАЩО ИНСТИНКТИТЕ НЕ ВИНАГИ СА ЦЕЛЕСЪОБРАЗНИ?
Просто казано, защото са отговори.

Няма отговори към постоянно променящата се външна среда, които, така да се каже, да са веднъж за винаги – валидни и универсални.

Околната среда ПОСТАВЯ ОРГАНИЗМИТЕ ПОСТОЯННО ПРЕД НЕШАБЛОННИ – НЕОЧАКВАНИ задачи и за тяхното решаване, в процеса на еволюцията, възниква по-съвършен начин за приспособяване.

Ако организмът не се справи, не реши задачите - загива.
А справилите се вече организми предават „знанието” за това справяне един на друг, или от поколение на поколение, чрез поведенчески „ритуали”, до голяма степен на несъзнавано ниво.

Това също има своя биологичен смисъл. Предаваната информация на несъзнавано ниво, не би срещнала съпротивата, която получава предаваната информация изискваща подчертано участие на съзнанието.

Ако на някой му се „подпали задника” и това застрашава да "изгорят" и други много хора, предаващото се поведение от човек на човек, трябва да „действа” бързо, за да извиква - предизвика бърза реакция.
Това в масов мащаб може да бъде осъществявано най-ефективно на несъзнавано ниво.

За това, по пътя на опит – грешка или опит – „печалба” , в хода на ежедневните предизвикателства отправени от страна на средата, към вродените, „ВГРАДЕНИТЕ" в психиката (базови) ПРОГРАМИ се прибавят заучените, основани на СОБСТВЕНИЯ ЖИЗНЕН ОПИТ, СВОИ, ИНДИВИДУАЛНИ за всеки организъм форми на поведение- навиците.

Както вече не еднократно споменах, инстинктите са основани на вродени, безусловни рефлекси, навиците се основават на придобити, условни рефлекси.

Но и навиците имат, от гледна точка на приспособяването към околната среда, редица недостатъци.

Преди всичко изработването им у животните е много продължителен процес на проби и грешки. А нали в природата далеч невинаги съществува възможност да се премине към такъв систематичен курс на обучение...
Т.е не всеки организъм има способността и възможността да подлага на съмнение, преработка и ежедневно ПРЕОТКРИВАНЕ на подходящите модели на поведение, на отговори към средата.

Освен това, не всеки организъм има възможността и капацитета, всеки път, когато възникне изменение от страна на средата да се обучава отново и често да се връща и да започва отначалото. Ако не успее, умира.

КАЗАНО ОЩЕ ПО-ПРОСТО:
НЕ ВСЕКИ ОРГАНИЗЪМ ИМА ВЪЗМОЖНОСТТА ЕЖЕДНЕВНО ДА ПРЕОТКРИВА  "ТОПЛАТА ВОДА" , "ЕЛЕКТРИЧЕСКАТА КРУШКА", "КОМПЮТЪРА" и т.н. , КАКТО И  НАЧИНИТЕ ЗА НАМИРАНЕ НА ВАЖНИТЕ ЗА ЖИВОТА МУ РЕСУРСИ. НЕ Е И НУЖНО, УТВЪРДЕНИЯТ ОПИТ СЕ ПРЕДАВА МТРИЧНО и ЧРЕЗ МЕМИТЕ.

От друга страна обаче, поради натиска на постоянно променящите се условия на средата, "ТОПЛАТА ВОДА" трябва да бъде в известен смисъл И преоткривана (усъвършенствана, променяна в някакви граници) в "нова светлина" и в това се състои еволюцията.

Историческата памет се пренася биологично, чрез ДНК и биологичните ИС, но човекът, е единственият организъм с Историческа Памет, така да се каже и виртуално (мисловно, идейно) съхранявана и предавана.

Организмите имат способността един на друг, да предават (пренасят) информация – пакети информация, съдържаща „проверени вече, чрез чуждият опит” отговори към средата, начини за справяне със средата, не само генетично, но и чрез базисните психични процеси – идентификация /интруекция и проекция/ - проективна идентификация.

На разговорен език, чрез така наречените, „културни клишета”, които станаха популярни последните години под понятието – Мем.

Да уточним, че ще използваме понятието мем, само като обозначаващо човешките мисловни и поведенчески конструкции, за да е ясно къде се разполага, в сравнение с подобните процеси при животните.










„Клишетата” не са само мисловни или вербални конструкции, те често се изразяват и в така наречените – ритуали, или ритуално поведение. В психотерапията, поведенческите разстройства – поведенческите симптоми, се разглеждат като ритуално поведение.

Смисълът на подобно копиране на комплекс от характерно поведение често не може да бъде схванат, преди внимателен анализ, свързан с проследяване на етимологията, на възникването на това поведение, но то винаги има, така да се каже, символичен характер и възниква като конкретен отговор към дадено предизвикателство отправено от страна на средата.

В голямата си част, това което прави ритуалите неразбираеми и да изглеждат сякаш безсмислени, е фактът, че в даден момент, те продължават КОПИРНО/ШАБЛОННО да пренасят ненужен вече – „стар отговор”, към КАЧЕСТВНО НОВА СРЕДА, поставяща съответно КАЧЕСТВЕНО НОВИ ЗАДАЧИ.

Клишетата, ритуалите, културните обреди, навици и т.н., пренасят информация за навиците (целият спектър явления) утвърждавали се в човешката история като специфични социални и индивидуално – видови реакции, така както ДНК го прави. Голяма част от база данните в ДНК в зората на генетиката се считаха за грешка на природата или за баласт.

Днес на ДНК се гледа и като на специфичен биологичен носител на информацията, запечатала биологичната еволюция .

Трябва да се знае, че всяко ритуално, клиширано поведение – всеки "мем", добил масов характер и утвърдил се хилядолетия наред, столетия, дори и в по-кратки отрязъци от време, е бил биологично, социално или емоционално НЕОБХОДИМ.

Дори и за момента да не разбираме смисъла му, той е възникнал като подходящ поведенчески отговор към конкретно предизвикателство от страна на средата. По този начин е ИНФОРМАЦИОНЕН НОСИТЕЛ, макар и нематериален, а виртуален, на еволюционната поведенческа история на човека и най-вече на ПСИХИЧНАТА ЕВОЛЮЦИЯ.

А с това и има най-тясно отношение към понятия като човешка култура… възпитание, които понятия, на по-базисното, животинско ниво се откриват ( се изразяват, се състоят) в така наречения инпритинг.











Предаването на мем може и да е предаване на подходящото средство - инструмент, придобит чрез опита.  Но, за да могат тези инструментите да се усъвършенстват, защото промяната на средата го изисква, трябва да бъде разбирано тяхното практично и идейно значение.

Никой човек, колкото и начетен, и интелигентен да е, не би могъл да проверява, да бъде адекватно и непрекъснато критичен, към новостите – новите отговори – новите „инструменти” новите начини за справяне”, появяващи се чрез човешкото знание, които начини, макар че може да звучат революционно все още не са проверени чрез ОПИТА – НЕ СА ИЗДЪРЖАЛИ ИЗПИТАНИЕТО НА ВРЕМЕТО. Така че, подхождането със съмнение към тези новости, до голяма степен е подходящо предпазно поведение.

От друга страна
Ако човек остане да разчита само на старите модели / инструменти… в един момент, особено при днешните силни темпове, с които изменяме средата си на живот, няма да може да разполага с удовлетворяващи го, адекватни към средата отговори.

В този контекст, „клишетата” са патерни на поведение, които задават нормата, нормите.
Задават границите.

Функцията на границите, колкото и да са гъвкави и пропускливи, е преди всичко да пазят и вторично да пречат на драстичните промени.
За това, трябва да бъдат постепенно преодолявани.

И … за да им се противостои, за да бъдат променяни, трябва предложенията за замяната им, да са практически, не само нови, но и адекватни отговори към новите изисквания на средата.

Колкото поведението на един организъм е по-свободно от безусловните рефлекси, толкова, в по-голяма степен, е управлявано от условните рефлекси.

Защото „клишетата” – в това число и мемета, като ИНФОРМАЦИОННИ единици имат и координиращо – управляващо действие - определят и предизвикват поведение.

Непредвидимото поведение на организмите може да застрашава биоединството, защото всички организми са ВЗАИМОСВЪРЗАНИ ИМЕННО, ЧРЕЗ СВОЕТО ПОВЕДЕНИЕ, но и да го координира, организира в КАЧЕСТВЕНО НОВ ред, по еволюционно нов начин.
Драстични промени в конструкцията, могат да срутят сградата, така както драстични промени в ДНК – кода, могат да предизвикат неподозирани застрашаващи целостта на системата промени.

Когато предлагаш, когато си открил качествено нова конструкция, тя пак трябва да се съобразява с ОГРАНИЧЕНИЯТА – ГРАНИЦИТЕ на физичните закони.
По същият начин, колкото и да е пластично поведението на организмите на земята, най-вече – ЧОВЕШКОТО, ТО НЕ МОЖЕ И НЕ БИВА ДА Е В РАЗРЕЗ С БИОЛОГИЧНИТЕ ЗАКОНИ.

Това е една от основните причини, промените да се извършват стъпка по стъпка, но и да се следи ефекта от тях и да му се отреагира, пак чрез корекции – корективни промени.











автор: Светла Ненова



...


Ще ви шибам, ако не четете!!!
От кого да започна? :))))))))))


...