четвъртък, 21 ноември 2013 г.

Малко повече светлина към проституцията

...





Думата проституция (pro: преди и statuere: карам нещо да стои изправено) е с латински произход и се отнася до хора, които получават парично възнаграждение за сексуалните услуги, които извършват.

Римляните постановили следните необходими условия, за да определят този статут. Проститутките правят секс pro pecuria, palam и sine delecta, т.е. за пари, за обществото и без да изпитват удоволствие.

Проституцията се практикува от жени, мъже и деца.

Оригиналът на еврейската дума, използвана за проститутка, е k'deshah, което означава свещен или свят.

Първоначално, организираната проституция се осъществявала от жриците в храмовете, като с получените пари те поддържали храма.

Жриците на Афродита обикновено оставали на нейна служба до смъртта си. Проституцията в храма намаляла с нахлуването на патриархалните племена и замряла при разпространението на Християнството.

Английският археолог и египтолог [Уилям Матю] Флиндърс Пийтри (1853 - 1942) пише:

... преобладаващото по-рано право на майката било по-благосклонно към сексуалната свобода на жените, отколкото наложилата се по-късно патриархална система. Така в най-ранната египетска история жената, дори и да била омъжена, имала правото да предложи услугите си на всеки мъж, който пожелае, като му изпрати дрехата си. Когато правата на мъжете нараснали, тази свобода вече се смятала за криминален акт, но тъй като жриците на Амен останали под божествена защита, запазили привилегиите си до последно.

("Египетски приказ¬ки" от флиндърс Пийтри, стр. 10, 48)

Независимо от социалната стигма, до услугите на проститутки прибягвали крале, войници, рицари, общественици и дори спечелилият си печална слава с това Папа Александър VI, който през 1501 г. влязъл в историята, като устроил "най-разюзданата и безнравствена оргия във Ватикана".

Ватиканският историк Бърчард разказва:

... една вечер, през октомври 1501 г., Па¬пата нареди да изпратят в покоите му 50 проститутки. След вечеря те танцуваха със сервитьорите и гостите в началото облечени, но не след дълго - напълно голи. Тогава поставиха на пода свещници със запалени свещи и между тях разпръснаха кестени... Накараха жените да пълзят и да се влачат между свещниците по корем, и да се опитват да съберат кестените. Накрая се раздаваха награди и бе обявено, че ще ги получат тези мъже, които по мнението на зрителите, са успели да опознаят плътта на повече от т. нар. проститутки...

("Сексът в историята" от Г. Ратри Тейлър, стр. 141)

Древните римляни възприели проституцията, за да възпрат мъжете от прелъстяване на омъжени жени и разбиване на семейства. На 23 април бил празникът - фестивал в чест на богинята на проститутките. Първоначално участвали само мъже, но по-късно и жени.

Месалина, ненаситната съпруга на римският император Клавдий, имала запазена стая в публичния дом, където си почивала и задоволявала любопитството и лъстта си, забавлявайки множество клиенти.

Противно на това, Теодора, друга римска императрица и самата - бивша проститутка, решила да преобрази всички свои посестрими. Тя създала манастир за възстановява¬не и изправяне на 500 уличници, където те били задължени да пазят строга религиозна дисциплина. Това начинание се оказало с фатални последствия, защото много се САМОУБИЛИ или поне се опитали, като се хвърляли през прозорците, когато пристигали новите пленнички. Въпреки очевидния провал, Теодора не променила мнението си, че това е най-добрата стратегия за нейната реформа.

Днес мъжете, които си наемат прости¬тутка, го правят по различни причини - след среща или връзка с жена, с която не се е стигнало до сексуален акт, между две поредни връзки, за да практикуват секс, който техните партньорки не биха възприели, когато търсят разнообразие или заради секса без ангажименти и чувство за вина. Това са само някои от причините. Мнозина заплащат цяла нощ, за да не ги изостави жената след сеанса, а други смятат, че като плащат на проститутка им е по-изгодно, отколкото да издържат жена, с която да са обвързани.

Жените стават проститутки по много причини. Заплащането е по-голямо, отколкото при другите професии, и се радват на вълнуващо мъжко внимание. За жените без никакви умения това е единственият вариант за прехрана. Почти всички проститутки в страните от третия свят, както и голям брой в Америка са майки, които издържат семейства. Взимането на пари от мъжете кара някои да чувстват, че държат нещата под контрол, други харесват разнообразието на сексуални партньори, а трети го правят за отмъщение на флиртуващи съпрузи.

Много от тези жени са се научили да бъдат безчувствени, тъй като връзката между тях и клиента е чисто търговска и това кара всеки да се чувства емоционално използван. Проститутките варират според секс услугите и тарифите. Тези, които работят у дома си, поддържат редовни клиенти, които обслужват.

Когато проститутката се оттегля от занаята, тя продава книгата с клиентите си и се свързва с всеки, като казва, че би желала да ги представи на своята наследница. През 1975 г. такава книга беше продадена за $40 000. Обикновено медиите превръщат високо платените момичета на повикване в обаятелни личности, а заклеймяват уличниците. Като цяло професията е изтъкана от непрестанни кавги с клиенти, сводници, полиция, общество и изнасилвачи.

Мнозина мислят, че това се дължи на ниския морал на проститутките, феминистката Присила Александър не е съгласна. Тя заявява:

[...] Страните с най-ограничаващо законодателство, включително Съединените ща¬ти, както и страните от югоизточна Азия, навличат повечето си проблеми от насилието над проститутките (и жените, чието поведение се тълкува като на проститутка), кражбите, свързани с проституцията, сводничеството (особено бруталното сводничество) и въвличането на деца и младежи в занаята. Обратно - страните с малко ограничителни мерки, като Холандия, Норвегия, Германия, Дания и Швеция имат малко проблеми в тази посока. Няма страна, която да е на¬пълно безопасна за проститутките. Дамгата на позора изолира тези жени и законите увековечават този позор, вместо да го разсеят, легитимират и реабилитират жените, упражняващи тази професия.

("Секс съчинения, писани от жени, работещи в секс индустрията", "Проституцията,
Най-трудният въпрос за феминистите" от Присила Александе: редактирана от Фредерик Делакост и Присила Александер, стр. 196)


ВНИМАНИЕ:
Проституцията в България е нелегална. С изключение на няколко района в Невада, проституцията и на територията на Съединените щати е незаконна;


Тя е легална в Австралия, Холандия и Германия. Клиент, който си поръча проститутка (или която и да е жена), която е неопитна; или необучена в определен вид сексуална дейност, рискува да не бъдат взети необходимите предпазни мерки. Тази опасност се появява всеки път, когато в ануса се вкара предмет - акт, при който може да бъде нарушена целостта на кожата, когато се консумират фекалии и телесни секрети, когато се използват сериозни методи на закрепостяване, електрически шок, лишаване oт кислород, игра с катетри и т.н.



ХЕТЕРИ (Куртизанки)

Гръцките хетери били жени за компания и забавление през 4-5-и век пр.н.е.

Те били най-висшата от трите класи гръцки проститутки.
Средната класа се наричали олетриди. Те свирели на музикални инструменти по време на пирове и празненства и практикували проституция като второстепенен източник на приходи. Най-низшата класа били диктериадите, чиито основни таланти били в областта на секса.

Хетерите могат да се сравнят с най-висшата класа европейски куртизанки. По-голямата част от хетерите първоначално били робини. На гръцките жени рядко се позволявало да преследват интелектуални цели и интереси. На бившите робини било разрешено да останат моми и да получат солидно за времето си образование. Въпреки че хетерите често били финансово подкрепяни от любовниците си, на тях им била позволена много повече свобода от тази на другите жени, които веднага след брака били затваряни в техните гинецеи (специално помещение за жени в Древна Гърция) и домове.

За древногръцките жени било изключително трудно да си извоюват каквото и да е позитивно признание, но някои от хетерите са споменати от историците.

Красивата и високообразована Аспасия станала любовница на атинянския държавник Перикъл, управлявал Атина дълги години.

Таис, любовницата на Александър Велики, била опозорена поради факта, че го убедила да подпали Персеполис в Персия.

Фрина е известна древногръцка атинска хетера, муза на гръцките творци Праксител и Апелес. Смята се, че е послужила за модел на известната статуя на Праксител „Афродита Книдска“. Изправена е на съд пред Ареопага по обвинения в безбожие и неблагочестие. Защитата ѝ се поема от атинския оратор Хиперид. В кулминацията на речта си той сваля дрехата на хетерата и смаяни от красотата ѝ съдиите я оправдават.


Има исторически доказателства за това, че някои от хетерите водили кампании за образоване на останалите жени и повдигане на техния статут.




ГЕЙШИ

Първоначално гейшите са били предимно мъже.
(не знам думата гей дали не е с такъв произход, но Гери може и да знае)

Постепенно мъжете гейша (също познати като хокан) изчезват и названието гейша се е използвало само за жена гейша, както се използва и сега.
Гейшата започва обучението си, докато е съвсем малка. Тогава тя се нарича майко, в превод майко означава "танцуващо дете" . Обучението на майко отнема 5 години, през което време тя учи традиционни японски изкуства и етикет. Да стане майко - чиракуваща гейша ученичка, е било стремеж на много японски момичета. Тази, която намери куража да стане майко, отива да живее в общежитие, наречено окия, с окаа-сан,което означава майка - притежателката на окия, намиращо се в Ханамачи .
По време на детството си начинаещата гейша работи като домашна прислужница или помощница на вече опитна гейша и така получава обучението си. Животът ѝ става труден. Сутрин тя става в ранните часове и ляга късно нощем. Тя се учи да пее, да танцува и да свири на традиционния японски струнен инструмент шамисен, наподобяващ китара. Майко трябва да изучи различните традиционни японски изкуства, чайната церемония и икебана, както и тънкото умение да води разговор.

След такова трудно и дълго обучение един ден, ако майка-сан реши, че кандидатката вече е готова, идва мечтаният момент тя да бъде обявена за гейша. Вече може да започне да носи специалните кимона, да се гримира с блестяща бяла пудра и да рисува кърваво червени устни и да си прави сложна фризура. Вратът отзад винаги се остава в естествения цвят, защото това се счита за най-еротичното място в женското тяло. Очите се гримират в черно и червено - "Очите са вратата към душата на човека и затова трябва да са най-красиви".

Цялото облекло на гейшата тежи около 2-3 кг. Перуката и аксесоарите по нея също са около 2 кг. Дървените сандали на гейшата се наричат окобо.

Докато професионалните куртизанки предлагат сексуално забавление, то гейшите използват уменията си да забавляват, използвайки традиционните японски изкуства - музика, танци и разказване на истории. С времето са се предпочитали артистичните умения на мъжете и жените гейша, вместо на високо поставените куртизанки

Представите за гейшите предлагащи сексуално забавление съществуват най-вече извън Япония в Западния свят. Тези представи се допълват и от японските проститутки, които в желанието си да добият славата на гейшите сред туристите наричат себе си гейша. По принцип гейшата трябва да остане неомъжена (или да се оттегли по време на женитбата).

Японските гейши са жени обучени да забавляват мъжете с чар, интелигентност и обаяние. Някога те били откупувани като малки момичета от родители¬те им, както били откупувани и йошиуара (японските проститутки) с тази разлика, че гейшите получавали солидно образование и в последствие сами избирали партньорите си. Те започвали образованието си на 12-годишна възраст и в следващите шест години овладявали обществения етикет, старинни танци, песни, ритуали и съвършено движение на ръцете и тялото, необходими за чайните церемонии и церемониите за подредба на цветя.

В началото на 19 – век, японската култура малко се е интересувала от романтичната любов. Съпругата играела роля на слугиня или майка, а не на някой, с когото можеш да разговаряш или да засипваш с обществено невъзприети прояви на внимание. Така йошиуара (проститутките) обслужвали и задоволявали страстите на мъжете, а гейшите разговаряли с тях на всякакви теми и им правели компания.

Мъжете, които можели да си позволят да имат сексуални отношения с гейша, често се въздържали от това изкушение заради промяната на финансовия или социален статут в последствие. Той бил равносилен на това да поемеш отговорността освен за съпругата си и за официалната си любовница. Мъжките чеда, които се раждали от такава Връзка (с гейша или любовница), били осиновявани от бащата и законната му съпруга, а момиченцата били отглеждани от майките си.

Днес гейшите сами избират професията си и често произхождат от работническата или средна класа, въпреки това повечето от тях са дъщери на гейши или на собственици на чайни салони. Западното влияние и пропаганда понижиха статуса на гейшите и йошиуара в Япония.

Хендрик де Лию чудесно илюстрира полярността между двете култури:

Ако японците могат да бъдат обвинени в това, че са неморални и цинични реалисти в официалното си отношение към секса, то за Запада може да се твърди, че външно е сантиментален и лицемерен. Разбира се, от гледна точка на западното съзнание, особено за християнското, йошиуара е нещо наистина греховно. Японското мислене е различно, тъй като моралът и целомъдрието за тях са нещо повече от загърбването на сексуалността. За тях западният идеал за добродетелта принадлежи на едно доста аморално същество. Жената може да бъде събирателен образ на всички установени добродетели и същевременно да бъде отдадена на тялото си.


КАТАМИТИ
(Bardajes, Pathicus) Kama-Mumume са момчета - лични любовници на по-възрастни мъже.

Пример в митологията е Зевс, който приел Ганимед като свой любовник и го назначил за водоносец в двора си. Дребните гърци последвали примера му и момчетата често напускали дома си с разрешение на родителите, за да стават компаньони на по-възрастни мъже. Мъжът полагал достатъчно грижи, за да може момчето да получи образование. Така свалял от плещите на родителите това финансово задължение.
Маите имали обичай, при който родителите на младежа го снабдявали с поробено момче, което той използвал сексуално. Младият мъж не можел сам да избира свое момиче или да има отношение с годеницата преди брака. Тази практика била възприета, за да защитава жените на женените мъже от много необуздани младежи.
("Сексът в историята" от Г. Ратри Тейлър, стр. 290)






ПУБЛИЧНИ ДОМОВЕ

(Бордеи, Зони на червените фенери, Плаващи свинеферми. Лодки на цветята - публични домове, които действат на лодките, Зелени будоари - учреждения, предназначени за секс, но без доставка на партньори)

Публичните домове са учреждения, където проститутките ръководят бизнеса си. Те се спонсорират и управляван: от религиозни, правителствени, бизнес инвеститори или от самите проститутки.

Бордеите добиват популярност в древността, когато жриците не представлявали интерес и полигамиите общества узаконили практиката богатите мъже да имат собствени хареми. Алтернативата за бедните била да имат подобни, макар и временно, жени в бордеите. Таксата за посещение била разумна и достъпна в сравнение с разноските за поддържане на частен харем.

Древните гърци и римляни имали много публични домове. На тях се гледало като на необходимост да се помага на мъжете, които не били сексуално удовлетворени от брака си. Така те нямало да разбият семействата на останалите сексуално задоволени мъже. Римските бордеи доставяли допълнително забавление за клиентите, както и голямо разнообразие от сексуални удоволствия като гъски, предназначени за ависодомия, стъклени подове за осъществяване на копрофилия, мъже за хомосексуални актове, девственици и невръстни деца за фелацио и коитус интерфеморис .

Китайците били доста скандални с техните лодки на цветята. Те варирали по размер, като най-големите стигали до 25 м на дължина и 5 м ширина. Големите лодки били щедро декорирани със скъпи килими и кристал, закачен на стената. Клиентите слушали музика на живо и си угаждали в зали с различни видове опиум, питиета, възхитителни ястия и красиви млади момичета. Компаньонките били откупувани от родителите или от търговци и от малки били обучавани, подобно на японските гейши или йошиуара. Носели дрехи от скъпа коприна и подчертавали външния си вид с козметика. Забавлявали гостите си с учтиви разговори на социална тематика, преди заедно да се оттеглят на някоя от малките лодки, съпровождащи главната.

Американският Запад има по-малко известна версия на лодките на цветята. Пътуващите бордеи презрително са наричани плаващи свинеферми. Техните съдържателки, наречени Мадам, пътували с антуража си, наемали лодки и ръководели бизнеса си по реката.

В т.нар. къщи за уговорени срещи любовниците правели тайни свиждания. Те се различавали от публичните домове по това, че жените не били от персонала, а мъжете водели любовниците си. Екстериорът и интериорът не се набивали на очи, за да не предизвикват подозрение.

В Съединените щати публичните домове добили известност през 19-и век, не само на запад, където съотношението мъже - жени било несъразмерно, но и на юг - сред брокерите на роби, които развили бизнес с обслужващи момичета на повикване или компания за преспиване.

Червените фенери идват от китайските къщи за проституция, където лампи от червена коприна и бамбук висели пред т.нар. мени къщи (барове, в които действала нелегалната проституция). Явно китайските емигранти пренесли традицията на червените светлини в Калифорния.
("Сексът в историята" от Рей Танахил, стр. 191)

Днес публичните домове се ръководят и притежават от Мадам. Тя е опитна проститутка, която води собствени клиенти, а списъкът с клиенти може да бъде откупен и други проститутки, понякога дори на специални разпродажби. През 1980 г. оттегляща се от бизнеса калифорнийска Мадам продаде списъка си за $50 000, като в специално въведение към него има персонално представяне на клиентите.

Мадам вербува работещите момичета сред зарязани любовници, улични проститутки, скучаещи домакини, студентки с ограничени средства, директно от баровете или от групови секс партита. За лесбийките се носи мълва, че се справят добре финансово и не са склонни да подхващат романтична и емоционална връзка с клиентите си - мъже. Мадам инструктира новите типипа секс, който ще предлагат на клиентите, и за стандарта на поведение и хигиена, които се очакват от тях.

Основният протокол в публичните домове започва с подбор на партньорка от клиент след непринуден разговор с няколко проститутки. После двойката се оттегля в самостоятелна стая. Клиентът може да бъде запитан дали не е полицай, като той не е длъжен да признава. Например в Калифорния е законно полицаят да отвърне "не" и да арестува жената, към която е отправил предложение Дори една любезна усмивка може да бъде тълкувана като потвърждение от нейна страна.
(Понякога е възможно полицаят да посещава къщи за групов секс, като дори се включи в играта. Тогава предлага пари на някоя от партньорките си и я арестува, ако тя приеме или не изрази отказа си достатъчно категорично.)

Клиентите преговарят с проститутката, за да определят кои фантазии тя е готова да разиграе и на каква цена. После той плаща и подлага на преглед гениталиите си. Ако имат жълт секрет, херпес, венерически брадавици, сифилистични поражения, струпеи или срамни въшки, той е помолен да дойде, след като се излекува. (Самите проститутки се преглеждат всяка седмица от лекар.) Успешно преминалият прегледа взема душ или се оставя на проститутка¬та да го измие, преди да влезе в леглото й.

Целуването уста в уста не е възприето заради интимността, която предизвиква, и защото разпространява заболявания, които в последствие могат да съкратят работното време на проститутката. Щом сексуалният акт приключи, може да последва договаряне за още време или напускане, след кое¬то да има кратка почивка и избор на нов партньор за по-късно.

Уважението трябва да бъде взаимно. Ако клиентът е внимателен, проститутките са по-склонни да отвърнат с взаимност.

Понякога публичните домове предлагат меню, което клиентът да избира сам.

В Съединените щати изборът на публичен дом е ограничен в сравнение с това, което е можело да се намери в миналото или в други страни. Някои къщи са специализирани да предлагат гейове, непълнолетни (противозаконно), партньори с наднормено тегло, садомазохизъм, подофилия (фетиш към стъпалата), инфантилизъм, копрофилия и урофилия.

Ако някой публичен дом не може да реализира фантазиите на клиента, етиката изисква да го препрати към колеги, макар и конкуренти, които изпълнява исканите от него услуги.

....

сряда, 21 август 2013 г.

ВРЪЗКАТА МЕЖДУ НАУКА И РЕЛИГИЯ от Ричард Файнман


...





ВРЪЗКАТА МЕЖДУ НАУКА И РЕЛИГИЯ

от










Ричард Филипс Файнман (Richard Phillips Feynman) е един от най-забележителните американски физици на 20 век, наричан най-великият ум след Айнщайн.


Провеждайки нещо като мислен експеримент, Файнман разглежда становищата на една въображаема група с цел да илюстрира начина на мислене на учените и на духовниците и обсъжда различните точки на съгласие или несъгласие между науката и религията, изпреварвайки с цели две десетилетия протичащия понастоящем бурен дебат между тези две фундаментално различаващи се метода за търсене на истината. Между другото той си задава въпроса дали атеистите са в състояние да си изградят морални правила на базата на научните познания, така както духовниците извличат моралните закони от своята вяра в Бога – една необичайна философска тема за иначе твърде прагматичния Файнман.


В тази ера на специализация хората, които добре познават една област, са обикновено некомпетентни да обсъждат друга. По тази причина важните проблеми на взаимоотношенията между различни области на човешката активност все по-рядко се обсъждат публично. Когато си спомняме за големите дебати в миналото върху такива проблеми, ние изпитваме съжаление, че тези времена са отминали, защото подобни спорове носят голям емоционален заряд. Старите проблеми, като например взаимоотношенията между наука и религия, са си все още нерешени и не са станали по-малко трудни от преди, но не се обсъждат публично поради ограниченията на специализацията.

Но аз отдавна съм дълбоко заинтригуван от този проблем и затова искам да го обсъдя. Като се има предвид моята твърде очевидна недостатъчност в разбирането на религията (недостатъчност, която ще става все по-очебийна с напредването на повествованието), аз смятам да организирам изложението по следния начин: нека допуснем, че не един човек, а цяла група от хора (съвет) обсъждат проблема, като групата се състои от специалисти в много различни области – различните науки, различните религии и т. н. – и че ние ще разискваме проблема от най-различни страни, подобно на експертна комисия. Всеки трябва да изложи своята гледна точка, която може да бъде усъвършенствана и променяна при последващата дискусия. Освен това нека приемем, че аз съм избран измежду участниците първи да изложа своите възгледи.

Бих започнал с поставянето на следния проблем пред съвета: Млад човек от религиозно семейство изучава някаква наука и в резултат на това у него възникват съмнения – а по-късно дори и недоверие в Бога на своите родители. Това съвсем не е изолирано явление; в живота то се среща често. Въпреки че не разполагам със статистически данни по този въпрос, аз не се съмнявам, че много учени – всъщност вярвам, че повече от половината учени – не вярват в Бога на своите родители; по-точно, те не вярват в Бога в общоприетия смисъл на това понятие.
И тъй като вярата в Бога е основната характеристика на религията, избраният от мен въпрос най-непосредствено води към проблема за взаимовръзката между наука и религия. Защо този млад човек започва да губи вярата си в Бога?

Първият и най-разпространен отговор на този въпрос е много прост: Той се обучава от учени, а те (както вече споменах) дълбоко в себе си всичките са атеисти, и така злото се предава от един на друг. Но ако вие сте склонни да приемете това обяснение, то аз се страхувам, че познавате науката дори още по-зле, отколкото аз познавам религията.


Друг възможен отговор би бил, че малкото знание е опасно; този млад човек е научил малко, а мисли, че е научил всичко, но скоро той ще израсне и ще преодолее своето заблуждение, ще разбере, че светът е по-сложен и тогава отново ще започне да разбира, че съществува Бог.

Аз обаче не мисля, че той непременно ще излезе от своето младежко заблуждение. Има много учени – хора, които с основание се смятат за зрели и които въпреки това не вярват в Бога. В действителност, както ще се опитам да обясня по-долу, отговорът не е в това, че младият човек си въобразява, че знае всичко – а точно обратното.

Трети отговор, който може да получите е, че този млад човек наистина няма правилно разбиране за науката. Аз не вярвам, че науката е в състояние да докаже, че не съществува Бог; аз мисля, че това е невъзможно. И ако то е невъзможно, не виждам никакво противоречие в това да се вярва едновременно в науката и в Бога – в обикновения Бог, в когото вярват всички религиозни хора. 
Да, това е една последователна позиция. Въпреки факта, който споменах, че мнозинството учени не вярват в Бога, немалко учени вярват и в науката и в Бога по един напълно непротиворечив начин. Но тази непротиворечивост, макар и възможна, е трудно достижима, затова аз бих искал да обсъдя две неща: Защо не е лесно да бъде постигната тя и дали си струва човек да прави усилия да я постигне.

Когато се каже “вярвам в Бог,” винаги, разбира се, възниква загадката – какво е Бог? Най-често се има предвид персонифициран Бог, какъвто е характерен за западните религии, на когото се молим и който е създал както Вселената, така и законите на морала.


За студента, изучаващ някаква наука, има две основни трудности, които той среща при опита си да примири науката с религията. Първата трудност идва оттам, че в науката е задължително да подлагаш всичко на съмнение; за да има прогрес в науката е абсолютно задължително да приемеш несигурността и съмнението като неразделна част от своята вътрешна природа. За да можем да напредваме в процеса на разбирането, ние сме длъжни да останем скромни и да признаем, че не знаем. 

Нищо не е абсолютно сигурно или пък доказано извън всяко съмнение. Вие изследвате поради любопитството си, защото има неизвестност, а не защото вече знаете отговора. При добиване на нова информация в процеса на научното изследване, вие не смятате, че научавате истината, а просто достигате до заключения, че един или друг факт е повече или по-малко вероятен.

Ако навлезем по-дълбоко в научните проблеми, ние установяваме, че научните твърдения не се отнасят до факти, които са верни или не са верни, а се отнасят до неща, които са известни с различна степен на несигурност: “Много по-вероятно е нещо си да е вярно, отколкото то да не е вярно”; или “Еди какво си е почти сигурно, но все пак съществуват известни съмнения”; или – другата крайност – “е, всъщност не се знае.” 

Всяко едно от научните понятия се намира някъде по скалата между абсолютната погрешност и абсолютната сигурност, но никога в някой от краищата на тази скала.

Мисля, че е необходимо да се приеме този възглед не само за науката, но и за други неща; изключително важно е да се признаеш за незнаещ. Факт е, че когато вземаме решения в живота, ние никога не знаем със сигурност дали те са правилни; ние само вярваме, че правим най-доброто, на което сме способни – и точно така трябва да се разсъждава.






Отношение на несигурност


Аз смятам, че щом като знаем, че живеем в неизвестност и несигурност, ние би трябвало да го признаем открито; изключително важно е да се разбере, че не се знаят отговорите на много въпроси. Тази нагласа на ума – това състояние на несигурност – е от решаващо значение за учения и именно тази е нагласата, която студентът трябва да придобие още в началото на обучението си. Това се превръща в начин на мислене. Веднъж придобил го, човек повече не може да се откаже от него.

И тогава младият човек започва да се съмнява във всичко, защото той нищо не приема като абсолютна истина. И така въпросът малко се изменя, от “Съществува ли Бог?” в “Доколко е сигурно, че Бог съществува?” 


Тази незначителна разлика е всъщност важен прелом и представлява точката на разделяне на пътищата на науката и религията. Аз не смятам, че един истински учен е в състояние да вярва безрезервно. Въпреки че има учени, които вярват в Бог, аз не мисля, че те възприемат Бога по същия начин, както религиозните хора. Ако те са последователни в своя научен подход, предполагам че си казват нещо такова: “Почти сигурен съм, че съществува Бог. Почти не се съмнявам в това.“ Това е съвсем различно, отколкото да се каже, “Аз зная, че има Бог.” Не вярвам, че един учен може да придобие подобен възглед – тази дълбоко религиозна убеденост, тази твърда увереност, че има Бог – тази абсолютна сигурност, която отличава религиозните хора. Разбира се, този процес на съмнения не започва непременно с въпроса за съществуването на Бог. 

Обикновено първоначално се разглеждат някои специални догми, като например задгробният живот, или пък някои елементи от религиозното учение, като например подробности от живота на Христос. По-интересно обаче е да се насочим направо и откровено към централния проблем и да обсъдим по-крайния възглед, подлагащ на съмнение съществуването на Бог.

Щом веднъж въпросът е изваден от сферата на абсолютното и се плъзне по склона на несигурността, той може да придобие най-различни тълкувания. В много от случаите крайният изход е почти пълна увереност. Но от друга страна, за някои хора окончателният резултат от внимателния анализ на схващането, което техните родители са си изградили за Бог, може да се окаже твърдението, че то почти сигурно е погрешно.



Вярата в Бог и научните факти


Така достигаме до втората трудност, която нашият студент среща в опитите си да изгради мост между науката и религията: Защо често се приключва с това, че вярата в Бог – поне в нейния чисто религиозен смисъл – започва да му изглежда твърде необоснована и неправдоподобна? 

Аз смятам, че отговорът на този въпрос има нещо общо с научния подход – с фактите, които човек постепенно научава.Например големината на Вселената, в която ние сме само една незначителна частица, захвърлена някъде около Слънцето, е твърде внушителна със своите стотици хиляди милиони слънца само в тази галактика, самата тя една от милиардите галактики във Вселената.

От друга страна, очевидна е близостта на биологичния човек с животните, на една форма на живот с друга. Човекът е просто един късен пришелец и участник в една вечна гигантска драма; можем ли да приемем, че всичко останало е просто сцена за неговото появяване?

От трета страна, ето атомите, от които всичко изглежда че е направено, следвайки неизменни закони. Не съществува нищо друго; звездите са направени от същия материал и животните са направени от същия материал, но толкова тайнствено сложно, че да изглеждат живи – както и самият човек.

Изключително вълнуващо преживяване е да се наблюдава и анализира Вселената без оглед на човека, да се разсъждава върху нейния смисъл без човека, каквато тя е била в огромната част от времето на своето дълговечно съществуване и каквато е и понастоящем на повечето места. 

Щом този обективен възглед е веднъж възприет и са оценени мистерията и величието на материята и тогава от тази висота се погледне обективно на човека като на материя, да се възприеме животът като частичка от световната бездънна мистерия, това значи да се изпита такова чувство, което трудно се поддава на описание. То обикновено завършва със смях и задоволство от осъзнатата невъзможност на всички опити да се постигне разбиране. Тези научни опити приключват с благоговение и величествена тайнственост, губещи се в неопределеност, но те ни изглеждат така дълбоки и впечатляващи, че теорията, според която светът е бил създаден просто като сцена, за да може Господ да наблюдава как човек се люшка между доброто и злото, изглежда неадекватна.

И така, нека допуснем, че случаят с нашия конкретен студент е точно такъв, че неговата убеденост постепенно се засилва и че той например не вярва, че неговата индивидуална молитва ще бъде чута. (С това аз не се опитвам да отрека реалността на Бога; аз просто се опитвам да ви дам една идея – или малко разбиране – за причините, поради които много хора биха стигнали до мисълта, че тази молитва е безсмислена.) 


Разбира се, в резултат на това недоверие първите съмнения ще са насочени към етичните проблеми, защото според религията, която той е изучавал, моралните истини произтичат от словата на Бога, а ако Бог не съществува, то какво можем да кажем за неговите слова?

Но колкото и да е изненадващо, аз мисля, че в края на краищата именно моралните закони са тези, които остават невредими; първоначално студентът може да реши, че едно-две неща са погрешни, но той впоследствие обикновено коригира мнението си и накрая остава с не особено променени морални възгледи.

Има обаче някаква самостойност в тези възгледи. В края на краищата, възможно е да се съмняваме в божествеността на Христос и въпреки това твърдо да вярваме, че е добро да се постъпва със съседа така, както бихме искали той да постъпва с нас. Напълно възможно е да се споделят и двата възгледа едновременно; и аз искрено се надявам вие да установите, че моите атеистично мислещи колеги учени имат добро обществено поведение.




Комунизмът и научната гледна точка


Между другото бих искал да отбележа, доколкото думата “атеизъм” е така тясно свързана с думата “комунизъм”, че комунистическите възгледи са противоположни на научните в смисъл, че при комунизма се дават готови отговори на всички въпроси – както политически, така и морални, – без да се обсъждат и без да се подлагат на съмнение. 

Научната гледна точка е пълна противоположност на това; а именно, всички въпроси трябва да се подлагат на съмнение и да се обсъждат; по всички въпроси е наложително да се спори – всеки наблюдаван факт трябва да се проверява. Едно демократично правителство е много по-близко да тази идея, понеже то дава възможност за дискусии, а оттам и за промени. Корабът не се подкарва в отнапред зададена посока. 

Вярно е, че когато има доминираща идея, така че отнапред е известно кое е вярното, вие действате много решително и това дава добри резултати – но за кратко време. Обаче скоро корабът тръгва в погрешна посока и никой вече не е в с състояние да промени посоката. Така че неизвестностите на живота при демокрацията са много по-близки до науката.

Въпреки че науката оказва известно влияние върху много от религиозните идеи, тя не засяга моралното съдържание. Религията има много страни; тя дава отговори на всякакви въпроси. Например тя отговаря на въпроси от типа какво представляват нещата, откъде се вземат, какво е човекът, какво е Бог – качествата на Бога и други подобни. Нека наречем това метафизична страна на религията. Но тя също така ни казва и нещо друго – как да се държим. Не става дума за това, как да се държим при определени церемонии и какви формалности да спазваме; имам предвид как да се държим в живота изобщо, за да бъдем морални. Тя дава отговори на моралните въпроси; тя ни дава законите на морала и етиката. Нека наречем това етична страна на религията.

Обаче е известно, че макар и при зададени морални стандарти, човешките същества са твърде слаби; трябва постоянно да им се напомня за моралните критерии, за да могат да се придържат към повелите на съвестта си. Така че въпросът не е само в това да имаш съвест; важно е също така да имаш силата да правиш само това, което е правилно. Религията е тази, която дава сила и упование, а също и необходимото вдъхновение, за да можем успешно да следваме моралните закони. Това е вдъхновяващата страна на религията. Тя дава упование не само за морално поведение – тя осигурява вдъхновението, необходимо за изкуствата както и въобще за създаване на всяка велика мисъл и велико дело.



Взаимовръзки


Тези три страни на религията са свързани помежду си и поради това тясно преплитане на идеи обикновено се смята, че щом критикуваш някоя отделна страна на системата, то това значи, че атакуваш структурата като цяло. Горните три страни са свързани общо взето по следния начин помежду си: моралният аспект, т.е. моралният закон е даден от самия Бог – и това ни въвлича в разглеждането на един метафизичен проблем. Той поражда вдъхновение, понеже се борави с наследството на Бога; човек чувства присъствието на Бога. И това е велико вдъхновение, защото дава възможност човешките действия да се докоснат до огромната Вселена.

И така, тези три неща са много силно свързани помежду си. Трудността се състои в следното: науката понякога влиза в конфликт с първата от тези три категории – метафизичния аспект на религията. Например в миналото е имало спор върху това дали Земята е център на Вселената – дали Земята обикаля около Слънцето или пък стои неподвижна. Този спор се превърнал в тежка борба, но накрая спорът все пак бил разрешен и в този конкретен случай религията била принудена да отстъпи. По-късно възникнал конфликт по въпроса, дали човек е произлязъл от животните.

При много от тези ситуации резултатът е отстъпление на религиозните метафизични възгледи, но въпреки всичко не се наблюдава колапс на религията като цяло. И освен това няма някакво забележимо и принципно изменение на моралните закони.

В края на краищата, щом все пак Земята обикаля около Слънцето, не е ли по-добре тогава да обърнем другата буза? Има ли някакво значение дали Земята остава неподвижна или обикаля около Слънцето? Тук отново назрява конфликт. Науката непрекъснато се развива и неминуемо ще бъдат открити нови факти, които ще противоречат на съвременните метафизични теории на някоя от религиите. 

Всъщност, въпреки всички минали отстъпления на религията, определени индивиди и сега преживяват сътресение, когато научат за обясненията, които науката дава на някои факти, които религията разглежда по съвършено различен начин. И досега нещата далеч не са окончателно изяснени; все още възникват сериозни конфликти, но моралните закони остават ненакърнени.

Всъщност в тази метафизична област конфликтът е двойно по-тежък. Първо, самите факти могат да си противоречат, но дори да не е така, отношението към тях ще е различно. Духът на несигурност в науката е такова отношение към метафизичните въпроси, което е противоположно на пълната увереност и сигурност, изискващи се в религията. Определено съществува конфликт както около фактите, така и около духа – при метафизичните аспекти на религията.

По мое мнение в религията не е възможно да се намерят набор от метафизични идеи, за които да е гарантирано, че никога няма да влязат в противоречие с непрекъснато развиващата се и изменяща се наука, която прониква все по-дълбоко в неизвестното. Ние не знаем отговорите на много въпроси; не е възможно да се намери такъв отговор, за който да сме сигурни, че някой ден няма да се окаже погрешен. Трудността идва оттам, че и науката, и религията се опитват да дават отговори на въпроси от една и съща област.



Науката и моралните въпроси


От друга страна аз не вярвам, че е възможно да възникне истински конфликт с науката в областта на етиката, защото смятам, че моралните въпроси са извън обхвата на науката.
Нека приведа три-четири аргумента в полза на това твърдение. На първо място, в миналото е имало конфликти между научните и религиозните възгледи в метафизичната област, но въпреки това старите морални възгледи нито са рухнали, нито са се променили.

Второ, има немалко порядъчни хора, които прилагат на практика християнската етика, но които не вярват в божествеността на Христос. И при това не възникват някакви противоречия.

Трето, въпреки че от време на време се появяват нови научни факти, които биха могли да се интерпретират частично като доказателство за определени страни от живота на Христос, или пък за някоя от другите метафизични идеи, на мен ми се струва, че не съществуват научни факти, които да засягат директно Златното правило. Струва ми се, че тук нещата са по-различни.
А сега ще се опитам да дам философско обяснение на това, защо науката не може да засегне фундаменталната основа на морала. Типичният човешки проблем, на който религията се стреми да даде отговор, се свежда до следното: Трябва ли аз да направя това? Трябва ли ние да направим това? Трябва ли правителството да направи това? За да отговорим на този въпрос, трябва предварително да го разделим на две части: първо – Ако аз направя това, какво ще се случи? – и второ – Искам ли аз това да се случи? Какво добро и ценно ще произлезе от това?

Да разгледаме въпрос от типа: Ако аз направя това, какво ще се случи? Тук процедурата по принцип е следната: Опитай и ще видиш. По такъв начин вие натрупвате огромен опит от подобни експерименти. Всички учени ще се съгласят, че един въпрос – независимо дали е философски или не, – който не може да бъде формулиран така, че да може да бъде проверен експериментално (или, просто казано, който не може да бъде формулиран във вида: Ако аз направя това, какво ще се случи?), не е научен въпрос; той се намира извън полето на науката.

Аз твърдя, че независимо дали вие искате нещо да стане или не – каква стойност се съдържа в получения резултат или как вие оценявате стойността на резултата (което е другата страна на въпроса: Трябва ли аз да направя това?), се намира извън науката, защото това не е въпрос, на който можете да отговорите, знаейки само какво се е случило; вие трябва да прецените какво се е случило – по законите на морала. И така, поради тази теоретична причина, аз мисля, че има пълно съгласие между моралния възглед – или етичната страна на религията – и научната информация.

Обръщайки се към третата страна на религията – вдъхновяващата й страна – аз достигам до централния въпрос, който бих искал да представя пред този въображаем съвет. В наши дни изворът на вдъхновение – за сила и за утеха – във всяка религия е много здраво привързан към нейната метафизична страна; т.е. вдъхновението идва от работата за Бога, от следване на неговите повели, от чувството, че си заедно с Бога. Емоционалната привързаност към законите на морала – произлизащи от тази практика – са силно разклатени, когато съмнението, дори минимално количество съмнение, е повдигнато, що се отнася до съществуването на Бога; така че, когато вярата в Бога отслабне, този конкретен метод за черпене на вдъхновение губи от силата си.

Аз не зная отговора на този централен проблем – проблема за съхраняване на истинската стойност на религията като източник на сила и смелост за повечето хора, без същевременно да се изисква абсолютна вяра в метафизичните й аспекти.




Наследствата на Западната цивилизация


Струва ми се, че Западната цивилизация притежава следните две изключително ценни характеристики. Първото е нейният научно-приключенски дух – стремеж към неизвестното, което трябва да бъде осъзнато като неизвестно, за да може да бъде изучавано; изискването неоткриваемите тайни на Вселената да останат неразкрити; възгледът, че няма нищо сигурно; с две думи – интелектуалното смирение. Второто е християнската етика – основание за действията, продиктувани от любов, братството на всички хора, ценността на индивида – смирението на духа.

Съвсем логично е, че тези две характеристики са напълно съвместими една с друга. Но логиката не е всичко; човек има нужда от сърце, за да преследва една идея. Ако хората се обърнат назад към религията, към какво всъщност се обръщат те? Дали съвременната църква е такова място, където може да намери подкрепа човек, който се съмнява в Бога, нещо повече – човек, който не вярва в Бога? 

Дали съвременната църква може да подкрепи ценността на подобни съмнения? Не черпи ли тя сили и средства за укрепването на една от тези две фундаментални характеристики, като подкопава основите на другата? Неизбежно ли е това все пак? Откъде да вземем вдъхновение, за да укрепим тези два стълба на Западната цивилизация, тъй че те да се извисят хармонично един до друг с пълна сила? Не е ли това най-важният въпрос на нашето време?Поставям този въпрос на разискване пред съвета.




Превод: С. Рашев


(Published in: Engineering and Science, California Institute of Technology, March, 2004)



...

благодаря на Ностро за инспирирането ;)