четвъртък, 27 октомври 2011 г.

Теория на системите I.част

...

Вижте още:
Теория на системите II част.
Теория на системите III част.







Система — същност, характерни черти и свойства

Същност на системите




Думата „система” се използва от далечни времена.
Още от древността човекът е търсил начини за обяснение на системите от заобикалящата го среда и връзките между тях. Системният подход, насочен към решаването на различни проблеми (наричан още „общонаучен метод”), много често се приписва на древногръцкия учен Аристотел. Резултатите от изследванията показват, че неговите корени откриваме в древността — около 300 години преди новата ера в Гърция (т.е. по времето, когато е живял Аристотел), но по-вероятно е научният метод да е плод не само на един автор.
Убеждението, че научните изследвания са станали твърде тесни и специализирани и че научните дисциплини са изгубили връзката помежду си, подтиква биолога Лудвиг фон Берталанфи, икономиста Кенет Боулдинг, биоматематика Анатол Рапопорт и физиолога Ралф Жерард към създаване на Дружество на Общата теория на системите през 1954 година. Дружеството си поставя за цел да поощрява комуникациите между учените, да улеснява обмена на научни знания и да минимизира дублирането между научните изследвания. Мнозинството от системните конципции могат да бъдат открити в съвкупността от принципи, отразяваща идеите на дружеството, станала известна като Общата теория на системите.

Системният подход дава един нов и различен начин на мислене, насочен към изучаване на обектите и явленията като ЦЯЛО – т.е
принцип на разглеждане/описване на света,
обединяващ линейните – прогресивни вериги на каузалност със СИСТЕМНИТЕ кръгове на „обратна връзка.”.

В съществуващите дефиниции за понятието „система” могат да се открият няколко основни момента:

- Системата е множество от елементи, СВЪРЗАНИ по ОПРЕДЕЛЕН начин помежду си;

- Всяка система съществува в някаква ОКОЛНА среда;

- Елементите в системата ВЗАИМОДЕЙСТВАТ ПОМЕЖДУ СИ и с ОБКРЪЖАВАЩАТА ги среда;

- Системата е „създадена”, съществува и функционира с оглед постигането на дадена цел;

- Елементите в системата функционират като ЕДИННО цяло.

Предвид горепосочените основни моменти, може да бъде дадена следната най-обща дефиниция на понятието:

Система е всяка една съвкупност от елементи и връзките между тях и с околната среда, взети заедно с техните свойства и свойствата на връзките,
която функционира като ЕДИННО ЦЯЛО.

Системната концепция може да бъде приложена в много области на научното познание. На практика определянето на състава и обхвата на една система се извършва по най-целесъобразният начин в зависимост от целите и задачите на даденото изследване.




Характерни черти и свойства на системите:


Синергетика –
ключовият момент на свойството е, че елементите от системата, разглеждани поотделно не изразяват нейната същност. За да бъде разбрана тя напълно, е необходимо да бъдат разглеждани като ЕДИННО ЦЯЛО
(Пример с автомобила — цялото е нещо повече, отколкото сумата на неговите части; пример с човека – цялото е нещо повече от простата сума на неговите части).

Йерархичността
е важна черта на системите. Означава, че всяка една система може да се разглежда като част от друга, по-голяма по обхват, наричана макро- или супсистема, която от своя страна може да бъде част от околната среда на разглежданата система, да обхваща цялата й околна среда или дори да надхвърля обхвата на околната среда.
Аналогично, но в обратна посока на процеса включване, съставните части на една система могат да бъдат разглеждани като по-малки системи, наричани нейни подсистеми, които от своя страна са съставени от други още по-малки системи и т.н.

Продължаването на йерархията в посока „надолу” (т.е. задълбочаването й) води до нарастване на ДЕТАЙЛИЗАЦИЯТА, но стеснява областта на изследване, докато продължаването й в посока нагоре увеличава степента на обобщаване, но дава много по-широк кръгозор и обхват на изследването.

Цялостност
е свойство на системите, позволяващо осъществяване на процес на интеграция. При него определен брой системи на базата на съществуващите между тях връзки и взаимодействия могат да бъдат обединени в една по-голяма суперсистема, която може да бъде изследвана като САМОСТОЯТЕЛНА система.
Необходимо е да се има предвид, че правилното функциониране на една система зависи от връзките и взаимозависимостите межуд всички нейни съставни части. Това подчертаване на цялостта на системите е известно под името ХОЛИЗЪМ.

Взаимосвързаност.
Измененията в някои от съставните части на системата неизбежно рефлектират и водят до промени в други нейни части.
/Много проблеми във фирмите са породени именно от факта, че се извършват промени в отделни техни отдели, без да се отчита последващият ефект (наричан понякога «лавинообразен») върху останалите засегнати от промяната отдели, което понякога води до гибелни за организацията резултати./

Целенасоченост
е свойство, подчертаващо важният момент в системният подход, т.е. подсистемите трябва да действат за постигането на целта, за която е създадена обединяващата ги система.
Основни компоненти на системата и видове системи
Основни компоненти на системата

Всяка една система се състои от няколко ключови компонента:
- процес на трансформация;
- граници на системата;
- околна среда.




Моделът на системата включва основните елементи: вход, процес на трансформация, цели, изход, обратна връзка и контрол.





ОБЕКТИ, АТРИБУТИ и ВЗАИМООТНОШЕНИЯ в системата


Всяка една отворена система включва три елемента:

Обекти –
това са ЕЛЕМЕНТИ/членовете на системата

Атрибути –
това са СВОЙСТВАТА на ОБЕКТИТЕ (поведенията им), с които се идентифицират.

Взаимоотношения –
това са СВЪРЗВАЩИТЕ звена между ОБЕКТИТЕ с техните АТРИБУТИ.

Всеки ЕЛЕМЕНТ на системата се идентифицира със своите поведенчески свойства (комуникативни поведения), които проявява в процеса на взаимоотношение с другите ЕЛЕМЕНТИ.

Взаимоотношенията между ЕЛЕМЕНТИТЕ на СИСТЕМАТА винаги зависят от КОНТЕКСТА, т.е. от конкретния проблем и свързаните с него обстоятелства (Hall & Fagen, 1956).

Взаимоотношенията се делят на два вида: значими (важни, съществени) и тривиални (несъществени).


СИСТЕМНИЯТ ПОДХОД РАЗШИРЯВА ГРАНИЦИТЕ НА методите за изследване природата на картината ни за света
КАТО включва ЕФЕКТИТЕ от ПОВЕДЕНИЕТО на ЕЛЕМЕНТИТЕ върху ОКОЛНИТЕ ЕЛЕМНТИ, тяхната реакция на това поведение и КОНТЕКСТА, в който всичко това се осъществява.

СИСТЕМНИЯТ ПОДХОД измества ФОКУСЪТ от ИЗКУСТВЕНО ИЗОЛИРАНИЯ ЕЛЕМЕНТ към ВЗАИМООТНОШЕНИЕТО му с ЧАСТИТЕ/ЕЛЕМЕНТИТЕ на по-широката система, в която той има съставляваща роля.

„НАБЛЮДАТЕЛЯТ” се насочва от изучаването на елемента към изучаване НА наблюдаемите ПРОЯВИ на ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ (останалите) ЕЛЕМЕНТИТЕ съставляващи по-широката система.
Т.е понятие „НАБЛЮДАТЕЛ” /безучастно наблюдаващия ставащото/ , се заменя със СИСТЕМНО ОРИЕНТИРАНИЯ МУ ЕКВИВАЛЕНТ – „УЧАСТНИК”, едно понятие, което налага квантовата физика.



Система и среда

Отворената система и да е саморегулираща се, то тя НЕ е изолирана система, която функционира отделно от средата.

Всеки ЕЛЕМЕНТ от системата, се влияе в по-голяма или по-малка степен от средата.

Повлияният от средата ЕЛЕМЕНТ, влияе по свой начин върху останалите ЕЛЕМЕНТИ на СИСТЕМАТА, която съставлява.

СРЕДАТА представлява СЪВКУПНОСТ от други СИСТЕМИ.
В този смисъл, ВСЯКА ОТВОРЕНА СИСТЕМА, се явява среда за по-малките субсистеми и тя действа върху тях по същия начин както „голямата” външна среда.

Следователно, взаимоотношенията в системата и неговите субсистеми са „отворени” за взаимодействие (комуникация), още повече, че те имат потребност от средата.

Пример за взаимодействие със средата е факта, че един член на системата може да бъде включен в различни субсистеми, с различни функции в тях:

С други думи, както отделните ЕЛЕМЕНТИ, така и отделните СУБСИСТЕМИ, могат да се препокриват с други субсистеми.



Свойства на отворените системи


Цялост

Система е цялостна. Тя е сложна, комплексна система.
Всеки един член е обвързан с други членове. Всяка една субсистема, е обвързана и се влияе от друга подсистема.
При промяна в който и да е ЕЛЕМЕНТ от субсистемата, винаги настъпва промяна в качеството на останалите ЕЛЕМЕНТИ(субсистеми).

Нещо повече, при промяната в един ЕЛЕМЕНТ, последващият ефект в останалите ЕЛЕМЕНТИ, се появява и изразява в пъти повече, отколкото при отделния елемент.




Обратна връзка

В сложните комплексни саморегулиращи се отворени системи, е от съществена важност да се проследяват КОМУНИКАЦИОННИТЕ взаимодействия, тъй като те не са каузални, т.е. един ЕЛЕМЕНТ въздейства (комуникира) върху друг ЕЛЕМЕНТ … Т.Е е налице една циркулярност (кръговост), а не линеарност (проста каузалност) във взаимоотношенията между отделните елементи

Осъзнаването, че ИНФОРМАЦИЯТА за ефекта, ако е правилно осигурена на причинилия ГО, ще гарантира неговата СТАБИЛНОСТ и АДАПТАЦИЯ към промяната на СРЕДАТА, не само отваря вратите за конструирането на машини от по-висок ред (т.е констроирани за грешки, целенасочени) и води до постулирането на кибернетиката като нова епистемология,
Но осигурява съвършено нови прозрения за ФУНКЦИОНИРАНЕТО на много сложни взаимодействащи си СИСТЕМИ,
откривани в биологията, психологията, социологията, икономиката и други области.

Появата на кибернетиката променя картината ни за света, като показва, че каузалното линейно, еднопосочно, прогресивно мислене, може да се обедини със системното мислене,
Благодарение на откритието на ОБРАТНАТА ВРЪЗКА.


Верига, в която събитие А, влияе върху събитие B, а след това влияе върху C, C на свой ред причинява D и т.н. и т.н, ще има свойствата на детерминистична линейна система.
Ако обаче D води /доведе/ до обратно до А, системата става кръгова и ФУНКЦИОНИРА по съвършено различен начин.
Тя проявява поведение , по същество аналогично на поведението на явленията , които не са се подавали на анализ в термините на строгия линеен детерминизъм.

Това се нарича обратна връзка.

Да вземем две свързани в по-комплексна система, субсистеми А и Б, които влизат във взаимодействие и които, сами по себе си, са диференцирани елементи /саморегулиращи се отворени системи/.

Ако съобщението на А е такова, че предвижда промяна (напр. сблъсък), то Б има две възможности:

а) Първият вариант предвижда да влезе в комуникация, като върне съобщението по посока на А със „съдържание” водещо до ескалация – това се нарича „положителна обратна връзка”.

Този ти връзка води автоматично до нарушаване на състоянието на баланс („хомеостаза”) във взаимоотношенията, респ. в субсистемата;

б) Вторият вариант предвижда комуникация, при която Б връща съобщението по посока на А със съдържание водещо до задържане на ескалацията – това се нарича „отрицателна обратна връзка”.

Този тип връзка запазва УСТОЙЧИВОСТТА и СТАБИЛНОСТТА на взаимоотношенията („хомеостаза”) и по този начин комплексната система остава балансирана.

Друг е въпросът, че при феномена „обратна връзка” съществува рамка – „от-до” (калибриране), в която отношенията на обединяващата ги система, се променят без това да засяга цялостното състояние на баланс и равновесие.


Природата на ОБРАТНАТА ВРЪЗКА – това е организацията на системата, нейните параметри, правила и потенциали.




Еквифиналност (краен, последен, заключителен)

Различни причини довели до промяна на един ЕЛЕМЕНТ на системата, могат да възпроизведат едни и същи резултати в самата система, както и обратното – едни и същи причини, да довеждат до различни резултати.

Това се нарича еквифиналност.

Еквифиналността се случва, защото при всяка една система има строго определена организация (параметри, правила и потенциали).
Именно тази организация на системата й позволява да остане балансирана (хомеостатична) въпреки, че е отворена система.

С други думи, ако възникне някакво „разстройство” в системата, при диагностиката не са важни толкова причините, колкото установяването на вътрешната организация на взаимодействието в системата.
Т.е „разстройството” – „болестните симптоми” на Елемент на системата, придобиват размерите на една отношенческа травма. Тази болест се превръща в болест на системата и включва сложен цикъл от взаимоотношения.

С други думи ‘разстройството” на един ЕЛЕМЕНТ от СИСТЕМАТА, не може да се разглежда само като нозологична единица (болест), а като нещо много по-сложно, което в процеса на взаимоотношения не е нито само причина, нито само резултат.

„Болестта” трябва да се разглежда единствено в междуелементен контекст, в междусистемен контекст, т.е. патологията при отделния ЕЛЕМЕНТ, преминава през патология на сибситемата, през патология на системата и навлиза в патология на „глобалната” среда.

В заключение еквифиналността може да се дефинира като възприети от системата относително устойчиви нагласи и очаквания за причините и резултатите.

Това са „вложенията” на членовете на системата, проявяващи се във взаимоотношенията за постигане на някаква крайна цел.


Когато говорим за комуникация, тя трябва да се схваща като интеракция, като трансакция.

Един ЕЛЕМЕНТ, не може да участва в комуникация, без да комуникира. Следователно, комуникацията като система не може да се обяснява елементарно от позиция на „стимул-реакция”, а само като интеракция.




Комуникацията бива:

- аналогова и дигитална.
- Симетрична, известна още като „симетрично взаимодействие”.
- Взаимодопълваща се, известна още като „взаимодопълващо взаимодействие”




Аксиома:
Всички комуникационни размени са само два типа:
симетрични или взаимодопълващи се, в зависимост от това, дали се основават на равенство - симетрия) или различие.








.

Парче човешка история

...





През 1896 Антон Хенри Бекуерел открива радиоактивността на урана.;
През 1902 Пиер и Мари Кюри изолират радиоактивен метал, наречен радий.
През 1905 Алберт Айнщайн завършва своята Специална теория на вероятностите. Според нея масата може да се приеме за друга форма на енергията. Той смятал, че ако успеем да трансформираме масата в енергия, ще бъде възможно да освободим големи количества енергия.

Почти веднага след откритието на неутрона в 1932 година от Джеймс Чадуик започват да бъдат изучавани техните взаимодействия с ядрото. В същата година в САЩ Ърнест Лорънс пуска първия циклотрон, а в Англия Джон Кокрофт и Ърнест Уолтън построяват първия ускорител на протони, способен да разцепи ядрото.

В следващите няколко години редица други учени — Нилс Бор, Яков Френкел и Джон Уилър разработват най-важните теоретични модели — капковия модел на ядрото и съставното ядро, които спомагат неимоверно за откритието на деленето на ядрото. През 1934 година Ирен Жолио-Кюри и Фредерик Жолио-Кюри откриват изкуствената радиоактивност, която става важна стъпка по пътя на откритието. По това време Енрико Ферми със своите сътрудници провежда опити на облъчване на различни химични елелменти с неутрони. Един от тези елементи е уран - най-тежкият елемент в природата. По този начин са открити трансурановите елементи.

През 1934 Енрико Ферми от Италия разрушава тежки атоми като ги бомбардира с неутрони. Той така и не разбрал, че е постигнал ядрен синтез.

През декември 1938 Ото Хан и Фриц Щрасман правят подобен експеримент в Берлин. Те постигат ядрен синтез 33 години след като Айнщайн заявява, че материята може да бъде превърната в енергия.

Интересното е, че Лиза Майтнер е първата на която се удава да разцепи ядрото на урана. При това се получават две нови ядра — на барий и криптон, отделят се неутрони и голямо количество енергия. Тя е и първата, която теоретично изчислява тази енергия, използвайки уравнението на Алберт Айнщайн за ЕКВИВАЛЕНТНОСТ на енергия и маса.

Но това е малко известен факт поради много причини.


Лиза Майтнер е родена в еврейско семейство и е третото от общо осем деца. По това време не се гледа с добро око на жените учени и нейните родители са против аспирациите ѝ да продължи обучението си. Въпреки това тя постъпва в университета във Виена през 1901 година, където изучава физика. През 1905 година става първата жена с докторска степен в този университет. След това тя заминава в института Кайзер Вилхелм в Берлин, където започва съвместна работа с Ото Хан под ръководството на Макс Планк.

През 1926 година става професор в Берлинския университет и е първата жена в Германия на тази длъжност в която и да е научна област.

След откриването на неутрона през 1932 година, възниква въпросът за създаването на трансурановите елементи. Започва научна надпревара между Ърнест Ръдърфорд в Англия, Енрико Ферми в Италия, Ирен Жолио-Кюри във Франция и Лиза Мейтнер с Ото Хан в Германия. Стимулът за тези изследвания е Нобеловата награда и никой от тях тогава не предполага, че откритията им ще станат основа за разработката на ядрени оръжия.

През 1938 година Дирк Костер убеждава Мейтнер да напусне Германия пред задаващата се нациска опасност. Поради еврейския си произход, тя няма истински паспорт и едва не е задържана на границата. Заминава първо за Холандия, а след това за Швеция.

Тя продължава работа в института Мане Зигбан в Стокхолм, но не получава никаква подкрепа. Тайно се среша с Хан в Копенхаген за да обсъдят серия нови експерименти. Те поддържат и писмена кореспонденция. По запазилите се ръкописи може да се съди, че Хан не е вярвал в ядрения разпад.

През 1939 година Ото Хан и Фриц Щрасман провеждат експеримент, КОЙТО ОБАЧЕ Е ПРОВЕДЕН ЗАЕДНО С Лиза МАЙТНЕР и по време на който експеримент тримата откриват процеса на делене на ядрото.

След облъчването на уран с бавни неутрони немските физици отделят радиоактивен продукт, който в началото считат за изотоп на радия, но по-нататъшните изследвания показват че това всъщност е барий, а не по-тежките елементи с аналогични свойства.

Двамата учени мислят, че допускат грешка, защото са очаквали, че ще направят ПО – ТЕЖКИЯ РАДИЙ, а получават по-лек елемент.

ЛИЗА МАЙТНЕР задава простичкия въпрос…

Но какво е станало с масата, тогава?

Хан и Щрасман считат, че са допуснали грешка и повтарят експеримента.
Тогава Майтнер им казва:
МАСАТА СЕ Е ПРЕВЪРНАЛА В ЕНЕРГИЯ.


Хан и Щрасман публикуват тази хипотеза, която съдържа революционното заключение, че облъчването на ядрото на урана (Z=92) с неутрони може да доведе до образуването на ядра с маса два пъти по-малка в сравнение с първоначалната (за бария Z=56).

По политически съображения на Лиза Майтнер не е разрешено да публикува своите открития.

Ото Хан публикува резултатите от химичните експерименти през 1939 година, а няколко месеца по-късно с помощта на своя племенник Ото Робърт Фриш, Лиза Майтнер описва физичната обосновка. Тя забелязва, че при процеса на ядрено делене може да се появи верижна реакция, която да доведе до отделяне на огромно количество енергия.

Фриш незабавно съобщава на Бор.
Фриш и Майтнер за първи път употребяват термина деление (на английски: fission), подсказан от американския биолог Арнолд.

На знаменитата конференция по теоретична физика във Вашингтон на 26 януари 1939 година Нилс Бор съобщава за откритието на деленето на урана. Физиците дори не дочакват края на доклада, те напускат залата за да се завърнат в лабораториите си и проверят и потвърдят резултатите от това съобщение.

През лятото на 1939 година Бор и Уилър представят статията „Механизми за деленето на ядрото“, в която е дадено обяснение на механизма на делене на ядрото с помощта на капковия модел. Този модел се използва активно и по-нататък.

Това предизвиква силен интерес в научната област.

Става ясно, че може да бъде създадено ядрено оръжие с невероятна разрушителна мощ. Няколко учени убеждават Алберт Айнщайн да напише предупредително писмо до американския президент Франклин Рузвелт, който в резултат създава проект Манхатън в Лос Аламос, Ню Мексико.
Лиза отхвърля поканата да работи по него, заявявайки „Аз бомба няма да правя!“.

На 2 Август 1393 година, Алберт Айнщайн написва писмо до американския президент Франклин Рузвелт.

То гласяло:
"В продължение на последните четири месеца, чрез работата на Жулио във Франция и Ферми и Цилард в Америка, стана възможно да правим принудени ядрени реакции с голяма маса уран... Това ново откритие може доведе до направата на бомби... Една единствена бомба от този вид, пренесена на кораб и взривена в пристанище би могла да разруши цялото пристанище заедно с част от околните територии."

Той искал от Рузвелт незабавно да започне ядрена програма.

След години Айнщайн оплаква ролята, която изиграл в разработването на такова разрушително оръжие:
"Аз направих най-голямата грешка в живота си, когато написах писмото до президента Рузвелт, в което препоръчвах да се направи атомна бомба." казва той на Линус Полунг, друг забележителен учен.

През декември 1942 година в Чикагския университет италианския физик Енрико Ферми успява да получи първата верижна ядрена реакция.
Това било постигнато с няколко бучки уран, пръснати в голяма маса графит, форма на въглерода. Неутроните в "грамадата" на Ферми служели за да забавят неутроните.

През Август 1942, по време на Втората световна война, Съединените щати започват Манхатънския проект. Целта на проекта е да разработи, построи и тества атомна бомба. Много известни американски учени, включително Енрико Ферми, Дж. Робърт Опенхаймер и химикът Харолд Урей, били включени в проекта, оглавяван от щатския военен инженер, а по-късно бригадирен генерал, Лесли Груувс.

През месец май, 1945 година, шестнайсет души се срещат в офиса на военния министър на САЩ Хенри Стимсън. Целта на срещата е да се вземат решения относно оръжие, за което средния американец не бил чувал - атомната бомба. Те избират бъдещи цели за бомбата. Те не говорят просто за поредното ново оръжие. "Те дискутират новите отношения между човека и Вселената" казва Стимсън. Според него човечеството тогава е било в най-критичния си повратен момент.

Секретната група задавала и въпроси, свързани с бъдещето развитие на оръжието, а именно:
- Какви са шансовете да се произведе ядрено оръжие, по-голямо от вече съществуващото.
- След колко време другите нации, особено Съветския съюз, ще настигнат САЩ.
- Какви са възможностите за употреба на ядрената енергия за мерни цели, например за производството на електричество

На 16 юли 1945 година в Аламогордо, Ново Мексико, е тествана първата атомна бомба.
На 6 август 1945 американския самолет "Енола Гай" пуска първата атомна бомба, използвана за военни цели над Хирошима, Япония. Загиват 140.000 хиляди души. На 9 Август същата година САЩ пускат втора бомба над Японския град Нагасаки. Тя пада на 1 миля ( 1.6 километра ) от целта, но убива 75.000 души.
На 29 Август 1949 година Съветския съюз тества своята първо атомна бомба ( над 20 килотона ) в Семипалатенск.

На 1 ноември 1952 е осъществен първия изцяло успешен експеримент на САЩ с атомно устройство.

През 1946 Комисията по атомна енергетика ( КАЕ ) е основана като граждански съвет към правителството на САЩ. Задачата й е да контролира производството и употребата на атомната енергия. Сред главните цели на новата комисия е производството на синтезиращи вещества, предотвратяването на инциденти, биологични изследвания, здравни изследвания, разработки за производството на атомен самолет и разсекретяването на информация за атомната енергия.


През 1944 година Ото Хан получава Нобелова награда за химия за откритието за ядрения разпад на тежките ядра. По мнението на много учени тази награда е заслужавала и Лиза Майтнер. Има много спекулации по въпроса защо Майтнер не получава наградата. Едно от тях е еврейският ѝ произход, а друго, че един от членовете на комитета е бил Зигбан, който е имал отрицателно отношение към нея. През 1949 година получава наградата" Макс Планк" и става шведски гражданин, а през 1966 година ѝ е присъдена наградата „Енрико Ферми“.

В 1960 година Лиза Майтнер се мести в Кеймбридж, Англия, където умира през 1968 само няколко дни преди да навърши 90 години. Надгробната плоча слага нейният племенник Ото Робърт Фриш, на нея пише: „Лиза Майтнер, физик, който никога не загуби своята хуманност“.

Елемент 109 майтнерий в таблицата на Менделеев е наречен на нейно име. На нейно име е учредена и научноизследователска стипендия за разработки в областта на атомната
физика.


...