Приказка за азбуката

...

РЕЧНИК

ФОРМУЛА:

1.Мат.: Последователност от математически знаци, написани в определен ред, което представлява съкратено и удобно записване на математически ТВЪРДЕНИЯ;

2. хим. Условно изразяване чрез букви и цифри състава на сложни химически съединения /съединенията са СИСТЕМИ от химични ЕЛЕМЕНТИ – химичните елементи са системи от градивни елементи / частици/ .

3. МОДЕЛ/образец/ от лат. modus – НАЧИН /отговаря на въпроса КАК; пр. как РАБОТИ, а не защо работи/

а) Образцов екземпляр от някакъв продукт
б) мостра – копие на предмет = продукт в естествена големина или с мащабно увеличение или намаление (макет)
в) техн. - Точен образец на предмет /продукт/
д) общо, кратко и точно определение на нещо;



...


ПРОГРАМА:
Предписание, план за ДЕЙНОСТ, за РАБОТА


...


ПРОГРАМИРАМ :
От лат. Известие /известявам/
Съставям описание на даден изчислителен алгоритъм, посредством алгометричен език или чрез последователност от елементарни операции, които може да извършва машината (системата – бележката е моя)


...

ПРОГРАМИРАНЕ
Съвкупност от методи за създаване АЛОГОРИТЪМ на РАБОТА


а)ЛИНЕЙНО ПРОГРАМИРАНЕ – метод за намиране максимума или минимума на линейна алгебрична ФУНКЦИЯ при наличие на линейни ограничителни условия

б)НЕЛИНЕЙНО ПРОГРАМИРАНЕ – съвкупност от математически методи за определяне на най-голямата или най-малката стойност на НЕЛИНЕЙНИ ФУНКЦИИ при наличието на ограничителни условия



...


ИНФОРМАЦИЯ:
От лат. Informo – ИЗОБРАЗЯВАМ /ОФОРМЯМ

а) СЪОБЩЕНИЕ, което дава сведения за някакво ПОЛОЖЕНИЕ или нечия ДЕЙНОСТ

б) мат: основно понятие в кибернетиката, в така наречената Теория на информацията, която се стреми да даде КОЛИЧЕСТВЕНА характеристика за СЪДЪРЖАНИЕТО на дадено съобщение – ИНФОРМАЦИООННА ЕДЕНИЦА


Информацията (от на латински: informatio — разяснение, изложение, осведоменост) е понятие, свързано с обективното свойство на материалните обекти и явления (процеси) да пораждат многообразие от състояния, които могат да се предават на други обекти чрез ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ и да се ЗАПЕЧАТВАТ в тяхната СТРУКТУРА.

Информацията представлява НАЛИЧНО, ИЗПОЛЗВАЕМО знание, но НЕ СЪЩЕСТВУВА към момента ЕДИННА ДЕФИНИЦИЯ, а има сравнително широк кръг от значения в различните области на знанието.

Информацията е едно от общите понятия, свързани с материята като философско понятие.
Информацията съществува във всеки материален обект като многообразие на неговите състояния и може да се създава, унищожава, предава, приема, съхранява и обработва.

Съществуването на информацията като обективно свойство на материята произтича от нейните фундаментални свойства – структурност, непрекъснато изменение (движение) и взаимодействие между материалните обекти.

В по-тесния технически смисъл информацията е ПОДРЕДЕНА РЕДИЦА ОТ СИМВОЛИ - ДАННИ.
Те са обект на изследване от информатиката. Информационните технологии са дял на техниката, чиято основна задача е автоматизиране и СИСТЕМАТИЗИРАНЕ на РАБОТАТА с информация с помощта на изчислителна техника(компютри).
Терминът „информация“ е тясно свързан с понятия като комуникация, значение, стимул, възприятие.


СЪХРАНЯВАНЕ И ОБРАБОТВАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯТА

Представлява кодиране на информацията като данни и съответно промяната ѝ чрез аритметично или друго подобно действие като: съкращаване, разширяване, събиране, изваждане, прибавяне, умножаване или друг възможен процес на обработване.
Компютрите използват за тази цел предимно двоичната бройна система, която представлява двоичен код (БИНАРЕН) от 1 и 0 (заемат определено място и позиция при кодирането), който се нарича БИТ и е най-малката единица ИНФОРМАЦИЯ. Битовете могат да бъдат включени =1 или изключени =0 и заемат определено място и позиция в него.


...


МАТЕРИЯ
а) състав на ТЕЛАТА /системата (бележката е моя)/

б) ТЪКАН – сбор от органически клетки, които съставят някоя част на растително или животинско тяло /система (бележката е моя)/


...


ТЪКАЧ
Работник, който ТЪЧЕ /извършва тъкане/


...


ЕНЕРГИЯ
Дейност

а) физическа величина, която характеризира способността на ТЕЛАТА да извършват РАБОТА.

Различните форми на енергия могат да ПРЕМИНАВАТ една в друга в СТРОГО ОПРЕДЕЛЕНИ СЪОТНОШЕНИЯ и при всичките превръщания на енергията общото й количество не се изменя


...


СЕМИОТИКА:

Семиотиката е научна дисциплина, която изучава знаците както поотделно, така и групирани в знакови системи. Тя включва изучаването на това как се създава значението на един знак и също неговото разбиране, въобще знаковите процеси или сигнификацията (значението) и комуникацията, знаците, но и символите.


Формалното разделяне на семиотиката на 3 дяла:

* Семантика: занимава се с отношението между знаците и техните означаеми (референти, денотати, номинати);

* Синтактика: занимава се с отношението между самите знаци и правилата, които ги управляват (СВЪРЗВАТ);

* Прагматика: занимава се с отношението между дадени знаци и ИНТЕРАКЦИЯТА между тях

Семиотиците класифицират знаците и знаковите системи в зависимост от начина им на предаване.

Този процес на пренасяне на смисъл зависи от използването на семиотичен код, който може да бъде отделните звукове или букви, които хората използват, за да образуват думи, но също и движения на тялото, които те извършват, за да покажат отношение или емоция, или дори дрехите, които носят.

Лексикална семиотика.

За да ИЗКОВЕ/ ИЗТЪЧЕ дума или израз за обозначаване на „нещо“ (виж лексема и лексикална единица), общността трябва да се споразумее относно едно просто значение (денотативно значение) в своя език. Но тази дума може да предава това значение само в граматическите структури и кодове на езика (вижте синтаксис и семантика). Кодовете представят също културните ценности могат да добавят нови оттенъци на конотация на всеки елемент от живота.

Семиотика и теория на комуникaцията.

За да се обясни връзката между семиотиката и науките за комуникацията, комуникацията се дефинира като процес на предаване на данни от един източник до един приемник възможно най-ефективно. Следователно теоретиците на комуникацията създават модели на основата на кодове, медии и контексти, за да обяснят участващите в процеса биология, психология и механика. И двете дисциплини също така приемат, че техническият процес комуникация (установен чрез опити за техническа сигнализация) не може да бъде разделен от факта, че приемникът трябва да декодира данните, т.е. да може да разпознае данните като забележителни и да разбере значението им. Това предполага, че съществува необходимо застъпване между семиотиката и комуникацията. И наистина много понятия са общи, въпреки че във всяка област ударението се поставя на различно място.

Семиотика и езикознание

Семиотиката трябва също да се разграничи от езикознанието. Въпреки че и двете започват от едно и също място, семиотиката свързва езиковите факти / дигитална комуникация/ с неезикови факти /аналогова комуникация/, за да осигури по-широко емпирично покритие и да предложи изводи, които изглеждат по-правдоподобни, защото интуитивно хората разбират, че езикът може да се интерпретира само в социален контекст (понякога наричан „семиосфера“).

Чистото езикознание "разглобява" езика на неговите компоненти и анализира употребата му в забавено време, докато в действителния свят на човешкото семиотично взаимодействие често има хаотично преливане на език и знаков обмен, когото семиотиката се опитва да анализира и по този начин да намери общите правила, приети от всички участници.

Семиозата е процес, който образува значение от схващанията на всеки организъм за света чрез знаци.

...


СИСТЕМА:

а) Натъкмена /създадена/ по ОПРЕДЕЛЕН РЕД ЦЯЛОСТ;

б) обмислена последователност при развоя на някоя ДЕЙНОСТ;

в) СТРОЕЖ, конструкция, МОДЕЛ

г) СЪВКУПНОСТ от отделни части или органи, които схващаме като ЕДНА ЦЯЛОСТ

д) РЕДОВНО ПОВТАРЯНЕ / редундантност – бележката е моя/

...

Теория на системите I.част

...

Вижте още:
Теория на системите II част.
Теория на системите III част.

Система — същност, характерни черти и свойства

Същност на системите

Думата „система” се използва от далечни времена.
Още от древността човекът е търсил начини за обяснение на системите от заобикалящата го среда и връзките между тях. Системният подход, насочен към решаването на различни проблеми (наричан още „общонаучен метод”), много често се приписва на древногръцкия учен Аристотел. Резултатите от изследванията показват, че неговите корени откриваме в древността — около 300 години преди новата ера в Гърция (т.е. по времето, когато е живял Аристотел), но по-вероятно е научният метод да е плод не само на един автор.
Убеждението, че научните изследвания са станали твърде тесни и специализирани и че научните дисциплини са изгубили връзката помежду си, подтиква биолога Лудвиг фон Берталанфи, икономиста Кенет Боулдинг, биоматематика Анатол Рапопорт и физиолога Ралф Жерард към създаване на Дружество на Общата теория на системите през 1954 година. Дружеството си поставя за цел да поощрява комуникациите между учените, да улеснява обмена на научни знания и да минимизира дублирането между научните изследвания. Мнозинството от системните конципции могат да бъдат открити в съвкупността от принципи, отразяваща идеите на дружеството, станала известна като Общата теория на системите.

Системният подход дава един нов и различен начин на мислене, насочен към изучаване на обектите и явленията като ЦЯЛО – т.е
принцип на разглеждане/описване на света,
обединяващ линейните – прогресивни вериги на каузалност със СИСТЕМНИТЕ кръгове на „обратна връзка.”.

В съществуващите дефиниции за понятието „система” могат да се открият няколко основни момента:

- Системата е множество от елементи, СВЪРЗАНИ по ОПРЕДЕЛЕН начин помежду си;

- Всяка система съществува в някаква ОКОЛНА среда;

- Елементите в системата ВЗАИМОДЕЙСТВАТ ПОМЕЖДУ СИ и с ОБКРЪЖАВАЩАТА ги среда;

- Системата е „създадена”, съществува и функционира с оглед постигането на дадена цел;

- Елементите в системата функционират като ЕДИННО цяло.

Предвид горепосочените основни моменти, може да бъде дадена следната най-обща дефиниция на понятието:

Система е всяка една съвкупност от елементи и връзките между тях и с околната среда, взети заедно с техните свойства и свойствата на връзките,
която функционира като ЕДИННО ЦЯЛО.

Системната концепция може да бъде приложена в много области на научното познание. На практика определянето на състава и обхвата на една система се извършва по най-целесъобразният начин в зависимост от целите и задачите на даденото изследване.

Характерни черти и свойства на системите:

Синергетика –
ключовият момент на свойството е, че елементите от системата, разглеждани поотделно не изразяват нейната същност. За да бъде разбрана тя напълно, е необходимо да бъдат разглеждани като ЕДИННО ЦЯЛО
(Пример с автомобила — цялото е нещо повече, отколкото сумата на неговите части; пример с човека – цялото е нещо повече от простата сума на неговите части).

Йерархичността
е важна черта на системите. Означава, че всяка една система може да се разглежда като част от друга, по-голяма по обхват, наричана макро- или супсистема, която от своя страна може да бъде част от околната среда на разглежданата система, да обхваща цялата й околна среда или дори да надхвърля обхвата на околната среда.
Аналогично, но в обратна посока на процеса включване, съставните части на една система могат да бъдат разглеждани като по-малки системи, наричани нейни подсистеми, които от своя страна са съставени от други още по-малки системи и т.н.

Продължаването на йерархията в посока „надолу” (т.е. задълбочаването й) води до нарастване на ДЕТАЙЛИЗАЦИЯТА, но стеснява областта на изследване, докато продължаването й в посока нагоре увеличава степента на обобщаване, но дава много по-широк кръгозор и обхват на изследването.

Цялостност
е свойство на системите, позволяващо осъществяване на процес на интеграция. При него определен брой системи на базата на съществуващите между тях връзки и взаимодействия могат да бъдат обединени в една по-голяма суперсистема, която може да бъде изследвана като САМОСТОЯТЕЛНА система.
Необходимо е да се има предвид, че правилното функциониране на една система зависи от връзките и взаимозависимостите межуд всички нейни съставни части. Това подчертаване на цялостта на системите е известно под името ХОЛИЗЪМ.

Взаимосвързаност.
Измененията в някои от съставните части на системата неизбежно рефлектират и водят до промени в други нейни части.
/Много проблеми във фирмите са породени именно от факта, че се извършват промени в отделни техни отдели, без да се отчита последващият ефект (наричан понякога «лавинообразен») върху останалите засегнати от промяната отдели, което понякога води до гибелни за организацията резултати./

Целенасоченост
е свойство, подчертаващо важният момент в системният подход, т.е. подсистемите трябва да действат за постигането на целта, за която е създадена обединяващата ги система.
Основни компоненти на системата и видове системи
Основни компоненти на системата

Всяка една система се състои от няколко ключови компонента:
- процес на трансформация;
- граници на системата;
- околна среда.

Моделът на системата включва основните елементи: вход, процес на трансформация, цели, изход, обратна връзка и контрол.

ОБЕКТИ, АТРИБУТИ и ВЗАИМООТНОШЕНИЯ в системата

Всяка една отворена система включва три елемента:

Обекти –
това са ЕЛЕМЕНТИ/членовете на системата

Атрибути –
това са СВОЙСТВАТА на ОБЕКТИТЕ (поведенията им), с които се идентифицират.

Взаимоотношения –
това са СВЪРЗВАЩИТЕ звена между ОБЕКТИТЕ с техните АТРИБУТИ.

Всеки ЕЛЕМЕНТ на системата се идентифицира със своите поведенчески свойства (комуникативни поведения), които проявява в процеса на взаимоотношение с другите ЕЛЕМЕНТИ.

Взаимоотношенията между ЕЛЕМЕНТИТЕ на СИСТЕМАТА винаги зависят от КОНТЕКСТА, т.е. от конкретния проблем и свързаните с него обстоятелства (Hall & Fagen, 1956).

Взаимоотношенията се делят на два вида: значими (важни, съществени) и тривиални (несъществени).


СИСТЕМНИЯТ ПОДХОД РАЗШИРЯВА ГРАНИЦИТЕ НА методите за изследване природата на картината ни за света
КАТО включва ЕФЕКТИТЕ от ПОВЕДЕНИЕТО на ЕЛЕМЕНТИТЕ върху ОКОЛНИТЕ ЕЛЕМНТИ, тяхната реакция на това поведение и КОНТЕКСТА, в който всичко това се осъществява.

СИСТЕМНИЯТ ПОДХОД измества ФОКУСЪТ от ИЗКУСТВЕНО ИЗОЛИРАНИЯ ЕЛЕМЕНТ към ВЗАИМООТНОШЕНИЕТО му с ЧАСТИТЕ/ЕЛЕМЕНТИТЕ на по-широката система, в която той има съставляваща роля.

„НАБЛЮДАТЕЛЯТ” се насочва от изучаването на елемента към изучаване НА наблюдаемите ПРОЯВИ на ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ (останалите) ЕЛЕМЕНТИТЕ съставляващи по-широката система.
Т.е понятие „НАБЛЮДАТЕЛ” /безучастно наблюдаващия ставащото/ , се заменя със СИСТЕМНО ОРИЕНТИРАНИЯ МУ ЕКВИВАЛЕНТ – „УЧАСТНИК”, едно понятие, което налага квантовата физика.

Система и среда

Отворената система и да е саморегулираща се, то тя НЕ е изолирана система, която функционира отделно от средата.

Всеки ЕЛЕМЕНТ от системата, се влияе в по-голяма или по-малка степен от средата.

Повлияният от средата ЕЛЕМЕНТ, влияе по свой начин върху останалите ЕЛЕМЕНТИ на СИСТЕМАТА, която съставлява.

СРЕДАТА представлява СЪВКУПНОСТ от други СИСТЕМИ.
В този смисъл, ВСЯКА ОТВОРЕНА СИСТЕМА, се явява среда за по-малките субсистеми и тя действа върху тях по същия начин както „голямата” външна среда.

Следователно, взаимоотношенията в системата и неговите субсистеми са „отворени” за взаимодействие (комуникация), още повече, че те имат потребност от средата.

Пример за взаимодействие със средата е факта, че един член на системата може да бъде включен в различни субсистеми, с различни функции в тях:

С други думи, както отделните ЕЛЕМЕНТИ, така и отделните СУБСИСТЕМИ, могат да се препокриват с други субсистеми.

Свойства на отворените системи

Цялост

Система е цялостна. Тя е сложна, комплексна система.
Всеки един член е обвързан с други членове. Всяка една субсистема, е обвързана и се влияе от друга подсистема.
При промяна в който и да е ЕЛЕМЕНТ от субсистемата, винаги настъпва промяна в качеството на останалите ЕЛЕМЕНТИ(субсистеми).

Нещо повече, при промяната в един ЕЛЕМЕНТ, последващият ефект в останалите ЕЛЕМЕНТИ, се появява и изразява в пъти повече, отколкото при отделния елемент.

Обратна връзка

В сложните комплексни саморегулиращи се отворени системи, е от съществена важност да се проследяват КОМУНИКАЦИОННИТЕ взаимодействия, тъй като те не са каузални, т.е. един ЕЛЕМЕНТ въздейства (комуникира) върху друг ЕЛЕМЕНТ … Т.Е е налице една циркулярност (кръговост), а не линеарност (проста каузалност) във взаимоотношенията между отделните елементи

Осъзнаването, че ИНФОРМАЦИЯТА за ефекта, ако е правилно осигурена на причинилия ГО, ще гарантира неговата СТАБИЛНОСТ и АДАПТАЦИЯ към промяната на СРЕДАТА, не само отваря вратите за конструирането на машини от по-висок ред (т.е констроирани за грешки, целенасочени) и води до постулирането на кибернетиката като нова епистемология,
Но осигурява съвършено нови прозрения за ФУНКЦИОНИРАНЕТО на много сложни взаимодействащи си СИСТЕМИ,
откривани в биологията, психологията, социологията, икономиката и други области.

Появата на кибернетиката променя картината ни за света, като показва, че каузалното линейно, еднопосочно, прогресивно мислене, може да се обедини със системното мислене,
Благодарение на откритието на ОБРАТНАТА ВРЪЗКА.


Верига, в която събитие А, влияе върху събитие B, а след това влияе върху C, C на свой ред причинява D и т.н. и т.н, ще има свойствата на детерминистична линейна система.
Ако обаче D води /доведе/ до обратно до А, системата става кръгова и ФУНКЦИОНИРА по съвършено различен начин.
Тя проявява поведение , по същество аналогично на поведението на явленията , които не са се подавали на анализ в термините на строгия линеен детерминизъм.

Това се нарича обратна връзка.

Да вземем две свързани в по-комплексна система, субсистеми А и Б, които влизат във взаимодействие и които, сами по себе си, са диференцирани елементи /саморегулиращи се отворени системи/.

Ако съобщението на А е такова, че предвижда промяна (напр. сблъсък), то Б има две възможности:

а) Първият вариант предвижда да влезе в комуникация, като върне съобщението по посока на А със „съдържание” водещо до ескалация – това се нарича „положителна обратна връзка”.

Този ти връзка води автоматично до нарушаване на състоянието на баланс („хомеостаза”) във взаимоотношенията, респ. в субсистемата;

б) Вторият вариант предвижда комуникация, при която Б връща съобщението по посока на А със съдържание водещо до задържане на ескалацията – това се нарича „отрицателна обратна връзка”.

Този тип връзка запазва УСТОЙЧИВОСТТА и СТАБИЛНОСТТА на взаимоотношенията („хомеостаза”) и по този начин комплексната система остава балансирана.

Друг е въпросът, че при феномена „обратна връзка” съществува рамка – „от-до” (калибриране), в която отношенията на обединяващата ги система, се променят без това да засяга цялостното състояние на баланс и равновесие.


Природата на ОБРАТНАТА ВРЪЗКА – това е организацията на системата, нейните параметри, правила и потенциали.

Еквифиналност (краен, последен, заключителен)

Различни причини довели до промяна на един ЕЛЕМЕНТ на системата, могат да възпроизведат едни и същи резултати в самата система, както и обратното – едни и същи причини, да довеждат до различни резултати.

Това се нарича еквифиналност.

Еквифиналността се случва, защото при всяка една система има строго определена организация (параметри, правила и потенциали).
Именно тази организация на системата й позволява да остане балансирана (хомеостатична) въпреки, че е отворена система.

С други думи, ако възникне някакво „разстройство” в системата, при диагностиката не са важни толкова причините, колкото установяването на вътрешната организация на взаимодействието в системата.
Т.е „разстройството” – „болестните симптоми” на Елемент на системата, придобиват размерите на една отношенческа травма. Тази болест се превръща в болест на системата и включва сложен цикъл от взаимоотношения.

С други думи ‘разстройството” на един ЕЛЕМЕНТ от СИСТЕМАТА, не може да се разглежда само като нозологична единица (болест), а като нещо много по-сложно, което в процеса на взаимоотношения не е нито само причина, нито само резултат.

„Болестта” трябва да се разглежда единствено в междуелементен контекст, в междусистемен контекст, т.е. патологията при отделния ЕЛЕМЕНТ, преминава през патология на сибситемата, през патология на системата и навлиза в патология на „глобалната” среда.

В заключение еквифиналността може да се дефинира като възприети от системата относително устойчиви нагласи и очаквания за причините и резултатите.

Това са „вложенията” на членовете на системата, проявяващи се във взаимоотношенията за постигане на някаква крайна цел.


Когато говорим за комуникация, тя трябва да се схваща като интеракция, като трансакция.

Един ЕЛЕМЕНТ, не може да участва в комуникация, без да комуникира. Следователно, комуникацията като система не може да се обяснява елементарно от позиция на „стимул-реакция”, а само като интеракция.

Комуникацията бива:

- аналогова и дигитална.
- Симетрична, известна още като „симетрично взаимодействие”.
- Взаимодопълваща се, известна още като „взаимодопълващо взаимодействие”




Аксиома:
Всички комуникационни размени са само два типа:
симетрични или взаимодопълващи се, в зависимост от това, дали се основават на равенство - симетрия) или различие.







.

Парче човешка история

...

През 1896 Антон Хенри Бекуерел открива радиоактивността на урана.;
През 1902 Пиер и Мари Кюри изолират радиоактивен метал, наречен радий.
През 1905 Алберт Айнщайн завършва своята Специална теория на вероятностите. Според нея масата може да се приеме за друга форма на енергията. Той смятал, че ако успеем да трансформираме масата в енергия, ще бъде възможно да освободим големи количества енергия.

Почти веднага след откритието на неутрона в 1932 година от Джеймс Чадуик започват да бъдат изучавани техните взаимодействия с ядрото. В същата година в САЩ Ърнест Лорънс пуска първия циклотрон, а в Англия Джон Кокрофт и Ърнест Уолтън построяват първия ускорител на протони, способен да разцепи ядрото.

В следващите няколко години редица други учени — Нилс Бор, Яков Френкел и Джон Уилър разработват най-важните теоретични модели — капковия модел на ядрото и съставното ядро, които спомагат неимоверно за откритието на деленето на ядрото. През 1934 година Ирен Жолио-Кюри и Фредерик Жолио-Кюри откриват изкуствената радиоактивност, която става важна стъпка по пътя на откритието. По това време Енрико Ферми със своите сътрудници провежда опити на облъчване на различни химични елелменти с неутрони. Един от тези елементи е уран - най-тежкият елемент в природата. По този начин са открити трансурановите елементи.

През 1934 Енрико Ферми от Италия разрушава тежки атоми като ги бомбардира с неутрони. Той така и не разбрал, че е постигнал ядрен синтез.

През декември 1938 Ото Хан и Фриц Щрасман правят подобен експеримент в Берлин. Те постигат ядрен синтез 33 години след като Айнщайн заявява, че материята може да бъде превърната в енергия.

Интересното е, че Лиза Майтнер е първата на която се удава да разцепи ядрото на урана. При това се получават две нови ядра — на барий и криптон, отделят се неутрони и голямо количество енергия. Тя е и първата, която теоретично изчислява тази енергия, използвайки уравнението на Алберт Айнщайн за ЕКВИВАЛЕНТНОСТ на енергия и маса.

Но това е малко известен факт поради много причини.

Лиза Майтнер е родена в еврейско семейство и е третото от общо осем деца. По това време не се гледа с добро око на жените учени и нейните родители са против аспирациите ѝ да продължи обучението си. Въпреки това тя постъпва в университета във Виена през 1901 година, където изучава физика. През 1905 година става първата жена с докторска степен в този университет. След това тя заминава в института Кайзер Вилхелм в Берлин, където започва съвместна работа с Ото Хан под ръководството на Макс Планк.

През 1926 година става професор в Берлинския университет и е първата жена в Германия на тази длъжност в която и да е научна област.

След откриването на неутрона през 1932 година, възниква въпросът за създаването на трансурановите елементи. Започва научна надпревара между Ърнест Ръдърфорд в Англия, Енрико Ферми в Италия, Ирен Жолио-Кюри във Франция и Лиза Мейтнер с Ото Хан в Германия. Стимулът за тези изследвания е Нобеловата награда и никой от тях тогава не предполага, че откритията им ще станат основа за разработката на ядрени оръжия.

През 1938 година Дирк Костер убеждава Мейтнер да напусне Германия пред задаващата се нациска опасност. Поради еврейския си произход, тя няма истински паспорт и едва не е задържана на границата. Заминава първо за Холандия, а след това за Швеция.

Тя продължава работа в института Мане Зигбан в Стокхолм, но не получава никаква подкрепа. Тайно се среша с Хан в Копенхаген за да обсъдят серия нови експерименти. Те поддържат и писмена кореспонденция. По запазилите се ръкописи може да се съди, че Хан не е вярвал в ядрения разпад.

През 1939 година Ото Хан и Фриц Щрасман провеждат експеримент, КОЙТО ОБАЧЕ Е ПРОВЕДЕН ЗАЕДНО С Лиза МАЙТНЕР и по време на който експеримент тримата откриват процеса на делене на ядрото.

След облъчването на уран с бавни неутрони немските физици отделят радиоактивен продукт, който в началото считат за изотоп на радия, но по-нататъшните изследвания показват че това всъщност е барий, а не по-тежките елементи с аналогични свойства.

Двамата учени мислят, че допускат грешка, защото са очаквали, че ще направят ПО – ТЕЖКИЯ РАДИЙ, а получават по-лек елемент.

ЛИЗА МАЙТНЕР задава простичкия въпрос…

Но какво е станало с масата, тогава?

Хан и Щрасман считат, че са допуснали грешка и повтарят експеримента.
Тогава Майтнер им казва:
МАСАТА СЕ Е ПРЕВЪРНАЛА В ЕНЕРГИЯ.


Хан и Щрасман публикуват тази хипотеза, която съдържа революционното заключение, че облъчването на ядрото на урана (Z=92) с неутрони може да доведе до образуването на ядра с маса два пъти по-малка в сравнение с първоначалната (за бария Z=56).

По политически съображения на Лиза Майтнер не е разрешено да публикува своите открития.

Ото Хан публикува резултатите от химичните експерименти през 1939 година, а няколко месеца по-късно с помощта на своя племенник Ото Робърт Фриш, Лиза Майтнер описва физичната обосновка. Тя забелязва, че при процеса на ядрено делене може да се появи верижна реакция, която да доведе до отделяне на огромно количество енергия.

Фриш незабавно съобщава на Бор.
Фриш и Майтнер за първи път употребяват термина деление (на английски: fission), подсказан от американския биолог Арнолд.

На знаменитата конференция по теоретична физика във Вашингтон на 26 януари 1939 година Нилс Бор съобщава за откритието на деленето на урана. Физиците дори не дочакват края на доклада, те напускат залата за да се завърнат в лабораториите си и проверят и потвърдят резултатите от това съобщение.

През лятото на 1939 година Бор и Уилър представят статията „Механизми за деленето на ядрото“, в която е дадено обяснение на механизма на делене на ядрото с помощта на капковия модел. Този модел се използва активно и по-нататък.

Това предизвиква силен интерес в научната област.

Става ясно, че може да бъде създадено ядрено оръжие с невероятна разрушителна мощ. Няколко учени убеждават Алберт Айнщайн да напише предупредително писмо до американския президент Франклин Рузвелт, който в резултат създава проект Манхатън в Лос Аламос, Ню Мексико.
Лиза отхвърля поканата да работи по него, заявявайки „Аз бомба няма да правя!“.

На 2 Август 1393 година, Алберт Айнщайн написва писмо до американския президент Франклин Рузвелт.

То гласяло:
"В продължение на последните четири месеца, чрез работата на Жулио във Франция и Ферми и Цилард в Америка, стана възможно да правим принудени ядрени реакции с голяма маса уран... Това ново откритие може доведе до направата на бомби... Една единствена бомба от този вид, пренесена на кораб и взривена в пристанище би могла да разруши цялото пристанище заедно с част от околните територии."

Той искал от Рузвелт незабавно да започне ядрена програма.

След години Айнщайн оплаква ролята, която изиграл в разработването на такова разрушително оръжие:
"Аз направих най-голямата грешка в живота си, когато написах писмото до президента Рузвелт, в което препоръчвах да се направи атомна бомба." казва той на Линус Полунг, друг забележителен учен.

През декември 1942 година в Чикагския университет италианския физик Енрико Ферми успява да получи първата верижна ядрена реакция.
Това било постигнато с няколко бучки уран, пръснати в голяма маса графит, форма на въглерода. Неутроните в "грамадата" на Ферми служели за да забавят неутроните.

През Август 1942, по време на Втората световна война, Съединените щати започват Манхатънския проект. Целта на проекта е да разработи, построи и тества атомна бомба. Много известни американски учени, включително Енрико Ферми, Дж. Робърт Опенхаймер и химикът Харолд Урей, били включени в проекта, оглавяван от щатския военен инженер, а по-късно бригадирен генерал, Лесли Груувс.

През месец май, 1945 година, шестнайсет души се срещат в офиса на военния министър на САЩ Хенри Стимсън. Целта на срещата е да се вземат решения относно оръжие, за което средния американец не бил чувал - атомната бомба. Те избират бъдещи цели за бомбата. Те не говорят просто за поредното ново оръжие. "Те дискутират новите отношения между човека и Вселената" казва Стимсън. Според него човечеството тогава е било в най-критичния си повратен момент.

Секретната група задавала и въпроси, свързани с бъдещето развитие на оръжието, а именно:
- Какви са шансовете да се произведе ядрено оръжие, по-голямо от вече съществуващото.
- След колко време другите нации, особено Съветския съюз, ще настигнат САЩ.
- Какви са възможностите за употреба на ядрената енергия за мерни цели, например за производството на електричество

На 16 юли 1945 година в Аламогордо, Ново Мексико, е тествана първата атомна бомба.
На 6 август 1945 американския самолет "Енола Гай" пуска първата атомна бомба, използвана за военни цели над Хирошима, Япония. Загиват 140.000 хиляди души. На 9 Август същата година САЩ пускат втора бомба над Японския град Нагасаки. Тя пада на 1 миля ( 1.6 километра ) от целта, но убива 75.000 души.
На 29 Август 1949 година Съветския съюз тества своята първо атомна бомба ( над 20 килотона ) в Семипалатенск.

На 1 ноември 1952 е осъществен първия изцяло успешен експеримент на САЩ с атомно устройство.

През 1946 Комисията по атомна енергетика ( КАЕ ) е основана като граждански съвет към правителството на САЩ. Задачата й е да контролира производството и употребата на атомната енергия. Сред главните цели на новата комисия е производството на синтезиращи вещества, предотвратяването на инциденти, биологични изследвания, здравни изследвания, разработки за производството на атомен самолет и разсекретяването на информация за атомната енергия.


През 1944 година Ото Хан получава Нобелова награда за химия за откритието за ядрения разпад на тежките ядра. По мнението на много учени тази награда е заслужавала и Лиза Майтнер. Има много спекулации по въпроса защо Майтнер не получава наградата. Едно от тях е еврейският ѝ произход, а друго, че един от членовете на комитета е бил Зигбан, който е имал отрицателно отношение към нея. През 1949 година получава наградата" Макс Планк" и става шведски гражданин, а през 1966 година ѝ е присъдена наградата „Енрико Ферми“.

В 1960 година Лиза Майтнер се мести в Кеймбридж, Англия, където умира през 1968 само няколко дни преди да навърши 90 години. Надгробната плоча слага нейният племенник Ото Робърт Фриш, на нея пише: „Лиза Майтнер, физик, който никога не загуби своята хуманност“.

Елемент 109 майтнерий в таблицата на Менделеев е наречен на нейно име. На нейно име е учредена и научноизследователска стипендия за разработки в областта на атомната
физика.


...

Ще порасне ли човекът преди да се е затрил като вид?

...

Подходът, известен като „обща теория на системите, е формулиран за първи път през 20-те и 30-те години на XX век от немския биолог Ludwig von Bertalanffy .

Системното мислене бързо намира почва в биологията, медицината (особено в неврофизиологията), социологията, психологията, икономиката, екологията, физиката и др.

Създадената в края на 40-те години от Norbert Wiener кибернетика може да се разглежда като част от общата теория на системите.

През 50-те години една изследователска група около антрополога Gregory Bateson в рамките на проект за изследване на комуникацията в семействата на болни от шизофрения прокарва пътя на системния подход в психотерапията и особено в семейната терапия.

Според von Bertalanfy една система представлява множество от елементи, които са свързани помежду си така, че състоянието на всеки един от тях се сьопределя от състоянието на останалите.

Връзките между елементите са от нелинейно (циркулярно) естество, т.е. те се намират в реципрочно взаимодействие.

Системата като цяло има свойства, които елементите й поотделно не притежават, т.е. тя е повече от сумата на съставящите я елементи.
/благодаря Бла/

Основен механизъм на системата е нейната способност да поддържа ХОМЕОСТАЗА, т.е. състояние на равновесие вътре между елементите й и с обкръжението.

Съществуват отворени и затворени системи: първите са податливи на въздействия и модификации от обкръжението, а вторите — не.

Системите в природата са организирани ЙЕРАРХИЧНО*: всяка една се състои от субсистеми и е част (елемент) от друга, пo-голяма система.

Живите организми са отворени хомеостатични системи.

Тяхна основна задача са себерегулацията и себесъхранението им в един процес на „динамично равновесие" с обкръжението; това равновесие е резултат от две тенденции — тенденцията към стабилност (запазване на предишната организация на системата) и тенденцията към промяна на тази организация в зависимост от новите изисквания.


Всяка система се дефинира във връзка с всички други и в тяхната цялост те образуват по-висша (в ейерхичен смисъл да се чете като по-сложно устроена многоизмерна система) т.е ПО - СЛОЖНА СИСТЕМА.

Системите могат да бъдат класифицирани по най-различни признаци.

При анализа на системите, трябва да се има предвид, че между някои от признаците съществуват определени зависимости и взаимни ограничения. Например една система не може да бъде статична и едновременно с това недетерминирана.

Затворена се нарича тази система, която е изолирана от околната среда. Това означава, че нито външната околна среда влияе върху поведението на системата, нито системата влияе върху околната си среда. Обикновено такива системи са някои механични или физични. Характерна черта за всички социални системи е, че винаги си взаимодействат в някаква степен с тяхната околна среда.

Отворена е системата, която взаимодейства с околната среда, подложена е на влияния от страна на околната среда, които се проявяват на входа й, и оказва въздействие върху нея чрез своя изход.

Важен момент при изследването и управлението на системите е тяхното ПОВЕДЕНИЕ.

Детерминираните системи притежават точно определено поведение. Тяхното състояние във всеки един момент може да бъде предсказано, ако са известни правилата на системното поведение. Изходите им могат да бъдат точно определени на базата на техните входове.

Типичен пример за детерминирана система представлява работата на една компютърна програма, при която компютърът действа по точно определена поредица от инструкции и поведението му може да бъде предсказано във всеки момент.

Недетерминираните системи (нар. още вероятностни или стохастични) не притежават строго определено поведение и не могат да бъдат точно предсказани.

Някои елементи от състоянието на тези системи могат да бъдат определени на базата на техни предходни значения, но само в термините на вероятното им поведение и при това винаги съществува някаква степен на погрешност при предсказването им.

За съжаление, фирмените системи трябва да бъдат отнасяни в класа на стохастичните и трудни за предсказване такива, дори и само поради факта, че съдържат човешки елемент, който е най-трудно предсказуемият от всички живи същества.

Един специфичен вид са т.н. самоорганизиращи се системи.

Те се адаптират, изменят и реагират по целесъобразен начин на външните въздействия и влияния с оглед постигането на определена цел.

Всички живи организми представляват самоорганизиращи се системи, които действат по гореописаният начин с оглед тяхното съхраняване и продължаване на съществуването им. Фирмите също могат да бъдат разглеждани като самоорганизиращи се, но много важен момент при тях е да се има предвид обстоятелството доколко целите на организацията съвпадат с тези на отделните индивиди, които образуват конкретната организация.

ХАРАКТЕРНИ ЧЕРТИ И СВОЙСТВА НА СИСТЕМИТЕ

- Синергетика -
ключовият момент на свойството е, че елементите от системата, разглеждани поотделно не изразяват нейната същност. За да бъде разбрана тя напълно, е необходимо да бъдат разглеждани като единно цяло.

- *Йерархичността е важна черта на системите.
Но от системна гледна точка понятието Йерархия има специфично значение. Висш = сложно устроен и многоизмерен. По-висш, ще рече по-сложноустроен, т.е, съдържащ други подсистеми, които са части, елементи на по-обширната, по-голямата система.

Йерархията преди всичко е понятие обозначаващо, че всяка една система може да се разглежда като част от друга, по-голяма по обхват, наричана макро- или суперсистема, която от своя страна може да бъде част от околната среда на разглежданата система, да обхваща цялата й околна среда или дори да надхвърля обхвата на околната среда - в космически смисъл. Аналогично, но в обратна посока на процеса включване, съставните части на една система могат да бъдат разглеждани като по-малки системи, наричани нейни подсистеми, които от своя страна са съставени от други още по-малки системи и т.н.

Продължаването на ЙЕРАРХИЯТА В ПОСОКА НАДОЛУ (т.е. ЗАДЪЛБОЧАВАНЕТО й) води до нарастване на детайлизацията, но стеснява областта на изследване, докато продължаването й в ПОСОКА НАГОРЕ увеличава степента на обобщаване, но дава много по-широк кръгозор и обхват на изследването.

— Цялостносте свойство на системите, позволяващо осъществяване на процес на интеграция. При него определен брой системи на базата на съществуващите между тях връзки и взаимодействия могат да бъдат обединени в една по-голяма суперсистема, която може да бъде изследвана като самостоятелна система. Необходимо е да се има предвид, че правилното функциониране на една система зависи от връзките и взаимозависимостите между всички нейни съставни части. Това подчертаване на целостта на системите е известно под името холизъм.

— Взаимосвързаност.
Измененията в някои от съставните части на системата неизбежно рефлектират и водят до промени в други нейни части. Много проблеми във фирмите са породени именно от факта, че се извършват промени в отделни техни отдели, без да се отчита последващият ефект (наричан понякога «лавинообразен») върху останалите засегнати от промяната отдели, което понякога води до гибелни за организацията резултати.

— Целенасоченост
е свойство, подчертаващо важният момент в системният подход, т.е. подсистемите трябва да действат за постигането на целта, за която е създадена обединяващата ги система.

ОБЩИ ПРИНЦИПИ НА ОРГАНИЗАЦИЯ НА НЕРВНАТА СИСТЕМА

Функциите на НС:

а)осъществява връзката на организма с околната среда
б)съгласува дейността на всички органи системи


От биологична гледна точка нервната система бива:

• мрежеста - най-просто устроена.
Тя е съставена от множество клетки разположени по цялото тяло и свързани по между си чрез израстъци. Медузите, хидрата и коралите имат мрежеста нервна система.


• ганглийна -
съставена е от нервни гангли и връзки по между им, чрез които се образуват нервни вериги. При някой червеи, при раци и насекомите ганглиите в предната част на тялото се разрастват и образуват по големи струпвания - надглътъчни гангли, подглътъчни ганглии и коремна нервна верига.

• тръбеста -
характерна за гръбначните животни и е най-сложно устроена. Тя има две части-централна и периферна нервна система. Централната нервна система включва главен и гръбначен мозък. При различните групи гръбначни животни частите на главният мозък са различно развити. Периферната нервна система е съставена от нерви и ганглии.



ОБОБЩЕНИЕ:

НЕРВНАТА СИСТЕМА при безгръбначните животни:

а) дифузна (мрежеста)-появява се при мешестите
б) ганглийна-при червеи,мекотели и членестоноги;



НЕРВНАТА СИСТЕМА при гръбначните животни /между които е и човекът/:

а)централна НС-главен мозък и гръбначен мозък;
б)периферна НС –съвкупност от всички нерви достигащи до органите и системите;
в)усложняване на НС при гръбначните животни

В СИСТЕМА(ТИКАТА) на животните ЧОВЕКЪТ е:

Тип – Хордови;
Подтип – Гръбначни;
Клас – Бозайници;
Разред – Примати;
Подразред – Висши маймуни;
Надсемейство – Човекоподобни;
Семейство – Хоминиди;
Вид – Хомо сапиенс.

Ролята на наследствеността се състои преди всичко в това, че получаваме ГЕНЕТИЧНО:

• ТЯЛО (организъм) - като система от субсистемите:

• СЕТИВНИ ОРГАНИ,
• НЕРВНА СИСТЕМА;
• и МОЗЪК,

които са в йерархична и СИСТЕМНА връзка с тези на всички живи същества на планетата ни.
(с някои в по-косвена, с други в близка, пряка ВЗАИМОсвързаност)


Човешкият мозък е съставен от около сто милиарда нервни клетки /наречени още неврони/, които са основният вид клетки изграждащи нервната система и почти половината от тях са свързани с обработка на ПОСТЪПВАЩАТА ИНФОРМАЦИЯ, постъпваща чрез СЕТИВНАТА СИСТЕМА.


Функциите на мозъка са в основата на ВСИЧКИ форми на ПОВЕДЕНИЕ
- както простите като ходене, приемане на храна,
- така и всички сложни когнитивни процеси, които са в основата на специфичните форми на човешко поведение, като говор, мислене, креативност и др.


Свойствата на отделните нервни клетки на човешкия мозък НЕ СЕ РАЗЛИЧАВАТ съществено от нервната клетка в ганглий на безгръбначно животно.

Възможностите на човешкия мозък не са свързани с усъвършенстване на отделната нервна клетка, а с огромния брой неврони, структурно и функционално организирани да приемат и преработват информация.

Множеството синапси (контакти между отделните неврони, през които възбуждането се предава) създава качествено нови възможности за мозъка на ПРИМАТИТЕ, към които принадлежи и човекът.

Най-общо функциите на мозъка могат да бъдат изброени по следния начин:

• поддържа жизнените функции;
• получава и преработва информация;
• организира рефлексната дейност;
• регулира движенията, позата на тялото и поддържа равновесието;
• съхранява информация в паметта;
• решава проблеми като използва реч, мислене, създава нови идеи;
• създава удоволствени и неудоволствени емоции;
• организира формите на придобито поведение, като поведението не е механичен сбор от всички тези дейности, а е целенасочена дейност за приспособяването на човека към биологичната и социалната среда, в която живее.

Мозъкът извършва всичките тези дейности едновременно.

НЕВРОБИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПОВЕДЕНИЕТО

Човешкото поведение е резултат от ВИСШИТЕ /по-сложни/ функции на нервната система.


Най-общо ПОВЕДЕНИЕТО ни, може да бъде определено като:реакция на организма спрямо сбора от външни и вътрешни стимули, чиято последователност от действия са насочени към ЗАДОВОЛЯВАНЕ на ОСНОВНИ жизнени нужди и към ПРИСПОСОБЯВАНЕ на индивида към определени условия на околната среда.


Разнообразните форми на поведение могат да бъдат дефинирани твърде различно, в зависимост от това дали се разглеждат техните ПРЕДИМНО ФИЗИОЛОГИЧНИ или ПРЕДИМНО ПСИХОЛОГИЧНИ аспекти.


В осъществяването на повечето поведенчески актове взимат участие трите главни функционални системи на мозъка:

• СЕТИВНАТА;
• МОТИВАЦИОННАТА,
• ДВИГАТЕЛНАТА.

Сетивната СИСТЕМА обхваща работата на всички сетивни ор¬гани и преработката на сетивната информация в мозъка. Тя осигурява ин¬формацията за промените във външната среда и за състоянието вътрешната среда на организма.

Мотивационната СИСТЕМА, Въз основа на индивидуалния минал опит, емоционални и социални нагласи, насочва дейността на ДВИГАТЕЛНАТА система, която създава отговора на организма. Мотивационната система се представя главно от структурите на лимбичната система от кората на крайния мозък, в която се намират центровете на емоциите. Лимбичната система е свързана също така с регулацията на вроденото поведение.


Двигателната СИСТЕМА осъществява последователността от движения необ¬ходими за постигане на определена цел. Тя регулира движенията на скелетните мускули, които се подразделят на неволеви и волеви. Неволевите движения се припокриват с двигателните отговори при безусловните рефлекси, а волевите в повечето случаи са резултат на обучение и в осъществяването им участва паметта. Двигателна система в този случай означава не само двигателен отговор в тесния смисъл на думата, за придвижване на тялото, но и всякакъв вид отговори от страна на вегетативната нервна система.

ВИДОВЕ ПОВЕДЕНИЕ

Поведенческите прояви, биват ВРОДЕНИ и ПРИДОБИТИ.


Вродените са ГЕНЕТИЧНО ОПРЕДЕЛЕНИ, придобитите са резултат на обучение.

Цялостното поведение на израслия организъм е резултат от непрекъснатото ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ между вроденото и придобитото поведение, т.е между наследеното и индивидуалното, формирано под действието на факторите на околната среда.(КУЛТУРАТА, СОЦИАЛНАТА СРЕДА)

И най-стереотипните отговори, характерни за вродените форми на поведение, непрекъснато се модифицират от различни фактори на средата.

И най-пластичните отговори като говора и висшите когнитивни функции се влияят от физиологично обусловени фактори.

ВРОДЕНО ПОВЕДЕНИЕ

То се проявява в прости форми, каквито са безусловните рефлекси и в по-сложни форми, каквито са инстинктивните форми на поведение.

Безусловните рефлекси са свързани с основните жизнени процеси и са налице при новороденото дете.

Те са главно следните:

Хранителни;
Защитни;
Ориентировъчни;
Полови;
Двигателни;


Инстинктивните форми на поведение са свързани с осигуряване на прехраната - хранителни, с осигуряване целостта на организма - самосъхранение или отбранителни, с продължението на рода - полови, с отглеждането на малките - родителски.

При животните са проявени в силна степен стадно инстинктивно поведение и ориентировъчно, свързано с миграционните процеси за намиране на храна и за осигуряване на екологични условия подходящи за размножение. Към инстинктивните форми на поведение се причислява също така склонността към подражателство, което подпомага във висока степен обучението.

Някои от инстинктите носят наименованието НАГОН. /глад, жажда, секс, любопитство и т.н./ и НЕПРЕОДОЛИМО определят формите на поведение.

Със социализирането на човека, нагоните придобиват по-сложни форми /напр. самоутвърждаване/, но силните ни желания са подхранвани от НАГОНИТЕ.

ПРИДОБИТО ПОВЕДЕНИЕ.

То е резултат от продължителното взаимодействие на организма с околната среда в хода на неговото развитие.

Голямо значение за формиране на придобитото поведение имат процесите на обучение.
За разлика от вроденото, което е стереотипно, придобитото поведение се изгражда постепенно, различава се много при различните представители на вида и до голяма степен има индивидуален двигателен, комуникативен, а при човека и лингвистичен модел.

Придобитото човешко поведение във висока степен се мотивира от задоволяване на биологични нужди, но за неговото формиране не по-малко важни са СОЦИАЛНИТЕ фактори. Придобитото поведение освобождава вътрешното напрежение, което се създава поради непълното задоволяване на нагоните.


Изучаването на невробиологичните основи на поведението има за задача да изследва:

- как мозъкът работи на клетъчно ниво;
- как се преработва информация и как тя се превръща в отговор;
- да свърже поведението с определена активност на мозъка;
- да локализира мозъчните процеси;
- да създаде представа до каква степен психичните процеси могат да се свържат със свойствата на отделните неврони/невронни мрежи;
- да представи невробиологичните основи на възприятието, действието (волеви движения), говора, емоцията, обучението и паметта.



Така например, за да се разберат проблемите на половото поведение, следва да се познават не само половите хормони, регулацията на тяхната секреция, механизмът на тяхното действие, тяхното значение за половата диференциация и за половия диморфизъм на мозъка, структурата и функционирането на половите рефлекси, ролята на сетивните системи за сексуалното изживяване, но също така факторите, които определят сексуалната ориентация, личностовата и социална мотивация за репродукция и т.н.

Съответно на това множеството от аспекти в един проблем на поведенческите науки, подходите за тяхното изучаване са също многобройни.
Целта на тези изучавания обаче, не е само чисто теоретична, но и практическа - в приведения по-горе пример, чрез тези изследвания се подпомага нормалното полово развитие и се отстраняват неговите отклонения.

Всички, които се интересуват от ГЕНЕТИЧНИТЕ АСПЕКТИ на човешкото поведение - изучават невробиологичните основи на поведението въобще, както и това на животните. Особено на когнитивните животни.

Какъвто и да е произходът на човека, той до голяма, и в достатъчна степен, е и БИОЛОГИЧЕН.

ФАКТ Е, че човешките същества имат обща природа / набор от общи неосъзнати тенденции или скрити заложби (кодирани в ДНК/) подложени на еволюция/
със всички живи същества на планетата ни, но в различна степен филогенетично и онтогенетично обусловена.


ФАКТ е, че ЧОВЕКЪТ има специфични характеристики, различаващи го от живите същества на планетата ни, с все още НЕДОКАЗАН, НЕРАЗКРИТ, НЕУСТАНОВЕН произход.


ЗА СЕГА нямаме достатъчно логически основания да предполагаме, че единият факт е в противоречие с другия.


Казвам го на всички вярващи и в НЕЖИВОТИНСКИЯ ПРОИЗХОД НА ЧОВЕКА.

И да има „извънСИСТЕМЕН” играч /тук визирам системата определена от живота на земята/ ,
ние все още нямаме доказателства за неговото съществуване.

(което въобще не означава, че той не съществува. Теоретично е възможно да не е един, както и многото - да са системно свързани. )

Имаме теории, предположения, опити да се открият връзки с явления от "неясен" характер, както и въпросните явления да се изследват, класифицират и превърнат в понятия.

Някои съзират в идеята за „извънСИСТЕМНИЯ играч” – „извънземна цивилизация”.
Други я наричат Бог.
Трети - просто :”Съществата”
Пети, шести…

Всички те имат право да вярват в своите идеи, докато не се намерят категорични доказателства, които да ги ОТХВЪРЛЯТ или ПОТВЪРДЯТ.

Логически,
животинският ни произход може да НЕ СИ противоречи с ПРЕДПОЛАГАЕМ допълнителен „извънСИСТЕМЕН” такъв .
Съвсем възможно е двата да са в СИСТЕМНО ОБУСЛОВЕНА СВЪРЗАНОСТ.

Подобен модел човекът вече демонстрира чрез програмирането на ГМО.

В моята поредица - "В ТЪРСЕНЕ НА ЧОВЕКА" обаче,
за сега ще се съсредоточа да подавам и класифицирам информация свързана с това КАКВО ЗНАЕМ/знам/ ЗА ЧОВЕКА И ЧОВЕШКОТО ПОВЕДЕНИЕ.

Поради липса на достатъчно информация, не желая, а и не виждам смисъл да се фокусирам около темата заемпирично потвърдените твърди граници на теорията за произхода на човека.

Мога да разсъждавам върху това, какво е човекът и по какво си прилича и различава от живите организми на тази планета.  На ВЯРВАЩИТЕ, но ТЪРСЕЩИ (себе си) ще кажа аз какво си мисля, без да ви ангажирам.

Ако Бог /който и да е той, както и да го наричате /е създала човека /чрез/,/с/, от „КАЛ И ПРЪСТ”/земено-животински произход/, но и "му е дал и правото на ИЗБОР", то би следвало Бог да може да понесе(позволи) на  неговото творение (дете) да порасне.

Не вярвам Бог да има против ччовекЪТ да порасне най-накрая и да се превърне в отговорен зрял човек, който опознава себе си и търси (СЪЗДАВА (сътворява) и ЗАЕМА подобаващото си място в единната система от организми, формиращи живота на земята, по опазващ видовото разнообразие и хомеостатично единство начин.

Човешкото същество и неговото поведение (в това число мисловните му процеси), не са изцяло подчинени на гените, макар че в не малка степен поведението е генетично обусловено.

Човекът е единственото животно, което СЪЗДАВА и ЖИВЕЕ в изкуствена среда.

Човешката култура е в състояние да променя, макар и бавно, и в статистически незначителна степен, човешкия генетичен материал.

Освен всичко това, човешкият ИНДИВИД - ЛИЧНОСТ, реагира на своята среда и наследственост по своеобразен, често НЕПРЕДВИДИМ начин, който наричаме „Свободна воля”./= свободен избор/


...
Освен неизброимото много литература по темата, горещо препоръчвам

Как да създадем ум - 

Рей Кърцуайл





...

Няколко думи за същността на човека

...

Една истина с огромно значение за човешките същества е, че ние сме еволюирали от по-прости форми на живот, чрез естествен подбор, за необхватен период от време. Някой ако ще оспорва това твърдение, ще помоля да се позове на квалитетни източници на информация!

Грамадното количество доказателства, прави еволюционния произход на човека неоспорим, „установен факт"; въпреки това, не може да се твърди, че той не се оспорва.
„Креационистите" не спират да спорят по този въпрос, които спорове датират от деветнадесети век.

Самият факт, че „Еволюционната теория” се оспорва, е интересен, защото показва колко трудно се поддържа научната обективност, когато се обсъжда същността на човека. Психоаналитичната теория за същността на човека напр., въобще не е в конфликт с еволюционната теория, а напротив, стъпва на нея и се подкрепят взаимно.

Онези, които имат добре вкоренени религиозни или политически убеждения, няма да ги променят, само защото се говори, че някаква научна теория била против тях. По типичен начин те ще оспорят научните доказателства и тяхното тълкуване.
Не може да се твърди и, че теорията за еволюцията е без проблеми — никоя научна теория не може да притежава пълна претенция за обеснителност, защото теориите се развиват и променят.

Факт е, че до ден днешен, няма сериозен настоящ конкурент на Дарвиновата теория за човека. Поради това всяко адекватно разбиране за човешката същност, трябва да взима предвид еволюционния произход. Искам да кажа, че не само трябва да го признаваме (както правят повечето християнски теолози през този век), но че се налага и да се съобразяваме с възможността нашата еволюция да е в състояние да обясни до голяма степен същността на човека.

Общата идея е, че също като всеки друг животински вид на тази планета, ние имаме известен генетичен състав, който причинно обуславя, не само анатомичните особености, които обединяват(респективно –различават) телата ни от тези на другите видове, но също и нашето (до голяма степен животинско обослувено) поведение , особено нашето социално поведение.

Че съществуват животински вродени инстинкти и потребности у човека, е неоспоримо - например сексуалното поведение се корени в нашата биологична същност. Но дори този очевиден пример веднага повдига въпроси и проблеми, защото формите на сексуалност се различават значително в различни общества.

Сигурно е, че имаме вродени биологични подтици и потребности, но изглежда, сме уникални по отношение на начина, по който нашето поведение зависи от дадената човешка култура, сред която сме израснали (зачатъчни културни различия са установени при някои по¬ висши животински видове, но те са далеч от човешките). Вероятно сме единствените животни, които създават изкуствена среда за собствения си живота, после вторично се променят от нея(днк, посредством адаптацията мутира и се изменя).

Неспирни са споровете, които поддържат идеята, както и нейното отричане, че с изключение на най-явните биологични универсални потребности като хранене, спане и секс, човешкото поведение зависи по-скоро от културата, отколкото от биологията. Възразяващите подозират съществуването на идеологически мотиви зад твърденията, че такова, или друго поведение, например на агресия или конкуренция, е вродено в биологичната същност на човека, защото съзират опасността, че подобни твърдения могат да се използват за оправдаване на някои обществени действия (обявявайки ги за естествени) — например война, подготовка за война или икономически системи, за които биха желали да изтъкнат, че те не са изобщо неизбежни, ако се променят някои характеристики на обществото.

Това, което се оказва предизвикателство към теориите, в чисто психологичен смисъл е ОБЕДИНЯВАНЕТО на, на пръв поглед противоречащи си идеи: вроденото и придобитото, наследствеността и средата.

Сексуалността поставя социални проблеми както и въпроси за философско изследване и научно обяснение.
Например хомосексуализмът предизвиква много обществени спорове, но в същото време е озадачаващ биологично — как е възможно да се възпроизвеждат тенденции към неразмножителен секс? Явлението е предизвикателство към нашите представи за това какво е „естествено".

Подобно предизвикателство поставя и феминисткото движение, което повдига важни въпроси по отношение на това доколко разликите между мъже и жени са действително резултат на вродени, биологични, „естествени" тенденции, или доколко се оформят от културното обуславяне на различни общества, като обслужват главно интересите на мъжете.

Второ, агресията е нещо, което явно поставя проблеми пред човека — защото самото оцеляване на човешкия вид на земята сега, е застрашено от броя на ядрените оръжия напр., тероризмът и какви ли не други прояви на неконтролируема агресия. Но това явление не е лесно за разбиране и обяснение. Всъщност са¬мият термин – агресия, е твърде неясен и предстои да бъде обстойно дефиниран, тъй като агресията има жизнеутвърждаващи, полезни аспекти, служещи на адаптацията и напредъка, а не само (само) разрушаващи.

Дали религията не е опит да се справим с проблемите, които възникват пред всяко човешко същество, независимо от благоденствието, в което живее и в колкото и реформирано общество?

Как да се примирим с неизбежността на собствената си смърт, как да се справим с пропастта между потенциала си и постиженията си — защо да продължаваме да живеем? Каква е целта? И има ли смисъл?

Всеки човешки начин на живот, предполага някакви вярвания за човешката същност и когато дадена вяра се вплете по този начин в мислите и действията, хората (отказват да) трудно я променят.

Адаптиращите се и гъвкави хора, тези, които умеят да се променят, често предизвикват собствените си вярвания за същността на човека. Затова винаги, когато общественонаучни доказателства се изтъкват в подкрепа на подобни твърдения — например за умствените различия между расови групи, за кротуването на жените или агресивността на мъжете, трябва да внимаваме за възможността, тези твърдения, да служат на интересите на определени групи, и че фак¬тическите доказателства, каквито и да са, показват само какво поведение са имали досега съответните хора в оп¬ределени форми на обществото, които вече може да имаме необходимост да променим.(да ревизираме)

Във всяка една теория за същността на човека, са включени оценки, които, като всяка система от вярвания, биха могли да бъдат субективни, идеологизирани и пристрастни.

Не малка трудност, когато се теоретизира научно човешката същност, е въпросът, доколко въобще човешките действия и мисли (поради замесените умствени аспекти) се поддават на научно обяснение.

По какъв начин, ако изобщо е възможно, човек може да надживее смъртта? А трябва ли? Какви ще са последствията от това?

Дали състоянията (усещания, чувства, вярвания, желания и т. н.) и състоянията на мозъка (електрическите и химическите явления, изследвани от неврофизиолозите) са различни неща или просто два аспекта на една поредица от събития ?
Дали и как има място за свободна воля в свят с детерминистични причини?
Дали и как има място за рационалност, за това, хората да имат причини за техните вярвания и действия.

Темата за човешката същност разрушава границите между наука и онова, което наричаме „човечност". Нашите належащи общочовешки социални и политически проблеми, неотложно изискват по-добро разбиране на същността ни, защото често техническите ни проблеми са разрешими за разлика от политическите и социалните ни, които изглеждат непреодолими.


...
в отговор на възникналата /за кой ли път?/ дискусия около поста на Ondine

...

Много хора не се чувстват добре в кожата си, защото тя не е тяхната.

Прекарах отвратителен ден, през който отново поставих всичко под въпрос. Бях пълен до гуша със себе си и затапен.

И така, с оглед прозрение и разбирателство, започнах да сънувам питонски сънища. Човек не е в състояние да се постави на собственото си място, защото вече е там и веднага се натъква на ужаса, но е в състояние да се постави на мястото на други чрез отзивчивия метод. Не мога да бъда научно сигурен в откритието си, но така стигнах до извода, че питоните сънуват любов.
И веднага направих няколко потресаващи умозаключения.

Първото нещо, което открих така, е, че се усмихвам със задоволство. Казвам го с цялата си скромност, защото не става дума за мен. По отношение лично на мен, ако мога така донякъде надуто да се изразя, зададох веднъж въпроса на една милосърдна курва. В случая употребявам разговорен термин, взет назаем от другите, с оглед сближаване и братство, но не съм съгласен с него, понеже е пренебрежителен, а аз никога не пренебрегвам. Попитах я какво мисли за физическия ми вид. Тя, изглежда, се учуди много, понеже й се струваше, че вече е свършила с мен. Спря на вратата и се обърна. Дребна, руса, много на място отвсякъде.
—Какво? Питаш ли ме нещо?
—Как ме намираш физически?
Не беше длъжна, понеже отношенията ни вече бяха достигнали развръзката си. Но този занаят учи на човещина.
— Я да те погледна... Аз не те видях. Не можем да си вдигнем главата от работа...
Разгледа ме внимателно. С добро око, но без да одобрява или да отхвърля. Слава богу, че не го направи преди да..., тогава нямаше да мога - поради ужаса.
— К'во да ти кажа... Не е зле. Дори май се оправяш, като че ли те е страх да не те изядат...
Повдигна рамене и се засмя, но без да се хили.
— Да не ти пука. Хич не му мисли. И после, нали знаеш, че в кревата важни са само чувствата.

Страшно ми се доплака изведнъж, нали така става понякога, щом видим нещо красиво. Винаги е чудесно, когато преградите рухнат и се струпаме всички заедно, когато се съберем. По време на големия страх, през май 1968 година - не посмях да изляза три седмици от къщи поради надеждата, поради върха на невъзможното, имах чувството, че дори не съм аз, а е сън на Голям Гальовник - веднъж надникнах предпазливо през прозореца и видях хора, които се срещат насред улицата и си говорят.
— Ти поне имаш поглед. Повечето хора нямат нищо в очите, нали знаеш, като коли, които се разминават нощем, за да не се заслепят, хайде, довиждане.

Тя си отиде и аз стоях още десетина минути в стаята. Чувствах се добре, изпитвах нещо като опиянение и прологомен - дума, чието значение не ми е ясно и затова я използвам винаги когато искам да изразя доверието си в неизвестното.

Случи се навреме, защото на другия ден Голям Гальовник започна да линее. Вече два пъти си сменя кожата в усилията си, откакто живее при мен.

Щом почне, става бавноподвижен, изглежда напълно отвратен от всичко, сам не вярва. Клепачите му побеляват, добиват млечен оттенък. И после старата му кожа започва да пука и да се свлича. Това е прекрасен миг, обновяване, възцарява се доверието. Разбира се, всеки път се показва съвсем същата кожа, но Голям Гальовник е много доволен, пърха, щура се наляво-надясно по мокета и аз също се чувствам щастлив безпричинно, а това е най-добрият начин да бъдеш щастлив, най-сигурният.

В Статистиката си тананикам, потърквам си ръцете, припкам насам натам и колегите забелязват моя бодър вид. Купувам си китка цветя върху бюрото. Кроя планове за бъдещето, после нещата се успокояват. Навличам отново моето си пардесю, моята шапка, моя шал и се връщам в моя едностаен с хол. Виждам Голям Гальовник, увит около себе си в един ъгъл. Празникът е свършил. Но докато трае, е вълнуващо. И е много добре за предчувствията, поощрява въжделенията на организма.





"Голям гальовник" Ромен Гари

...