четвъртък, 12 януари 2012 г.

Наука на биричка

...





Преди да прибавя към основната плетка от системология и математика, която съм занизала, необходимата серия постове за клетката, човешкото тяло, нервната система и мозъка, за целите на подробното представяне и разгръщане на моята ВСИЧКООБЕДИНЯВАЩА СИСТЕМНА теория „ПАКОСТ” ,
съм длъжна да направя,
макар и общ преглед на концепцията за молекулата и атома, както и на Квантовите теории изучаващи „податомния свят”, които заченах от тук: „ Природа на светлината”., но които прекъснах с МАТЕМАТИКА - I и II чсти, за да поставя основи на изложението си.



В постовете ми ще има предимно дълбоко известни факти.

Новото, което ще се опитам да предложа, е специфичната им подредба, чиято цел е да онагледи иначе оставащи незабелязани въпроси.

Освен че, ще се позовавам на банално известни научни факти, когато мога ще препращам с линкове и към подробни и добре разработени статии по темите, които излагам, за да не трупам и преповтарям излишно съдържание, което отдавна някой друг прилежно е систематизирал.

От какво е направена вселената?
От какво е изградено всичко около нас?
От какво сме направени ние?

От какво е изграден… от какво продължава да се изгражда света (ни) и кои… какви закони (го) управляват ?

Това са въпроси, които хората са си задавали от древността, но теорията за състава на материята, според която тя е изградена от отделни единици, се оформя постепенно от химията, физиката, математиката и биологията.








Материята,

най-общо казано е всичко, което има маса и обем.
Материята може да се определи и като субстанцията, от която са съставени атомите и молекулите. Тя може да съществува в пет агрегатни състояния: твърдо, течно, газообразно, плазма и Бозе-Айнщайнова кондензация.
Материята е само 4% от познатата вселена, останалото е 23% тъмна материя и 73% тъмна енергия.


Първоначалното знание за материята е свързано с понятието – ВЕЩЕСТВО.

Веществотое една от формите на съществуване на материята, която за разлика от полето се характеризира с маса в покой.
/ на фона на тази информация сега разгледайте формулата на Айнщайн/


Веществото се състои от елементарни частици — фермиони, сред които най-често срещаните са: електрони, протони и неутрони.
Последните две образуват атомното ядро, а всичките три — атомите, молекулите, кристалите и т.н.
/ще има специален пост посветен на качествата, видовете и класификацията на елементарните частици, за това тук само маркирам/






Свойства на веществото


Веществото се характеризира с маса.

Телата се привличат едно друго със сила, пропорционална на техните маси – така наречените гравитационни сили. В ежедневния живот приравняваме масата с тегло, което е всъщност мярка за гравитационната сила между него и Земята. Светлината не е вещество, макар че може да променя пътя си в гравитационно поле.
През двадесети век хората откриват, че веществото може да се превръща в енергия и обратно.




Форми на съществуване на веществото
Веществото съществува в различни форми, наричани също агрегатни състояния:


ТВЪРДО ТЯЛО
Твърдите тела имат постоянна форма.
Повърхността на твърдото тяло не се променя значително при въздействие.
Скалите, дърветата и ледът са примери за твърди тела.



ТЕЧНОСТ
Течностите заемат формата на съда, в който са поставени.
Повърхността на течността се променя значително при въздействие.
Водата, лавата са течности.


ГАЗ
Газовете също заемат формата на съда, в който се намират.
Газовете лесно се преместват при въздействие.
Въздухът, който дишаме, е съставен от газове.
Водната пара е газ.
Течностите и газовете се наричат още флуиди.


ПЛАЗМА
Плазмата е газ в състояние на висока йонизация
Йоносферата и слънчевата корона са примери за плазма.
В нормални условия на Земята повечето вещества съществуват в едно или две агрегатни състояния.
Под влияние на външни фактори като например температура и налягане те могат да преминават от едно агрегатно състояние в друго.
Водата е единственото вещество, което се среща в природата в трите агрегатни състояния.










ПОЛЕТО
във физиката,

е „разширена” ФОРМА НА СЪЩЕСТВУВАНЕ НА МАТЕРИЯТА,
характеризираща всички точки на пространство-времето и притежаваща БЕЗКРАЕН брой степени на свобода.

Във всяка точка от пространството полето се характеризира с определена физична величина, която като правило се променя при прехода от една точка към друга.
В зависимост от математическия вид на тази величина има скаларни, векторни, тензорни и спинорни полета.

В зависимост от своята природа полетата се делят на електромагнитни, гравитационни, вълнови (квантувани) и полета на ядрени сили.

Полето се проявява като взаимодействие между телата, което е преносимо и се осъществява с крайна скорост
(при това силата на взаимодействие се определя от различни характеристики на телата: масата в случай на гравитационно поле, електрическия заряд в случай на електромагнитно поле и т. н.).












ВИДОВЕ ПОЛЕТА




- Електрическо поле
- Магнитно поле
- "Гравитационно поле" , Гравитация ;
понеже точно в тази точка стават най-големите мистерии във физиката в момента, ще ви насоча и към друга статия - "Гравитомагнетизъм"; "Гравитация" ;




Дълго време се е считало, че полето е само едно нагледно теоретично обяснение на такива явления като светлинните вълни, докато през 1887 г Хайнрих Херц не доказал съществуването на електромагнитното поле експериментално.




Квантова теория на полето
е раздел на физиката, изучаващ поведението на квантовите СИСТЕМИ с безброй много степени на свобода.

Тя се явява теоретична основа за описание на микрочастиците, техните взаимодействия и преобразувания.

На квантовата теория на полето се основават физиката на елементарните частици и физиката на КОНДЕНЗИРАНАТА МАТЕРИЯ.

За момента квантовата теория на полето може да се приеме за ефективна полева теория, което означава, че съществува максимална енергия за която тя е приложима.

Математическият апарат на квантовата теория на полето е Хилбертовото пространство на състоянията и действащите в него оператори. Обектите в него са пространствени вектори, описващи възможните състояния на квантовото поле.

Основите на теорията се полагат през 1920-те, когато възниква необходимостта от създаване на квантова теория на електромагнитното поле.

През 1926 година Макс Планк, Паскуал Йордан и Вернер Хайзенберг създават такава теория, като изразяват вътрешните степени на свобода на полето като безкраен набор хармонични трептения, използвайки процедурата за квантуване на тези трептения.
/подробно ще разкажа за това в поста за елементарните частици/

В квантовата физика механизмът на взаимодействие се обяснява с обмена на частици, специфични за всяко поле
(фотони за електромагнитното поле, хипотетични гравитони за гравитационното и т. н.).




Фундаментални взаимодействия във физиката са

четири напълно различни в същността си взаимодействия между елементарните частици и телата, които изграждат. Много от усилията в съвременната физика са насочени към намиране на една обща единна теория, която да обедини всички взаимодействия. Днес се счита, че всички елементарни частици се подчиняват на тези четири основни класа взаимодействия:
силните, електромагнитните, слабите и гравитационните.


Нека разгледаме по-подробно тяхното предназначение - ролята, която природата им е определила.


Силните взаимодействия
заемат първо място в йерархията на природните сили.
Най-ярката проява на тези взаимодействия са ядрените сили, които осигуряват стабилността на ядрата, а от там и на целия съществуващ свят.


Електромагнитните взаимодействия
осигуряват стабилността на атомите и молекулите.
На тях се дължат всички явления във видимия свят: електромагнитни и оптични явления; химически превръщания; агрегатно състояние; сили на триене, на деформация, на повърхностно напрежение и т.н.


Слабите взаимодействия отговарят за разпадането на елементарните частици и за бета-превръщанията на атомните ядра.
Всички процеси, които протичат с участието на неутрино, се обуславят от тези взаимодействия. Това засяга и термоядрените процеси на Слънцето и в звездите. Следователно слабите взаимодействия „управляват" еволюцията на звездите.


Гравитационните взаимодействия
са универсални, но към момента преобладаващо се счита, че се проявяват най-вече в макроскопични мащаби.



В съвременната физика е прието, че всички взаимодействия се осъществяват чрез „посредници" - кванти, преносители на взаимодействията.

/подробно ще разискам това в пост, специално послветен на квантовата физика за елементарните частици и техните взаимодействи/





В днешно време елементарните частици се класифицират въз основа на
СТАНДАРТНИЯ МОДЕЛ —
теория, която систематизира и обяснява всички експериментални наблюдения във физиката на високите енергии и ядрената физика до този момент.

Стандартният модел обединява електромагнитното и слабото взаимодействие в единно електрослабо взаимодействие.

Съществуват теории, които разширяват стандартния модел и обединяват и другите взаимодействия, но те все още не са потвърдени експериментално.

Теориите на Великото обединение (началото на 80-те години) обединяват силното и електрослабото взаимодействие.
Под велико обединение (Теория на великото обединение, англ. Grand Unified Theory - GUT) се има предвид, която и да е от няколко сходни теории на обединеното поле, които предсказват, че при много високи енергии (над 1014 GeV), електромагнитното, слабото ядрено и силното ядрено взаимодействия се сливат в единно обединено поле.

Суперструнната теория (края на 80-те години) обединява всичките четири взаимодействия. Същото се стреми да направи нейната конкурентна Примкова квантова гравитация (от края на 90-те години).

Първото обединение обаче е това на електричеството и магнетизма за създаване на единна електромагнитна теория, заслугата за което е на Джеймс Максуел.


Стандартният модел е подкрепен с огромен експериментален материал. Някои негови предсказания, като например аномалният магнитен момент на електрона, са едни от най-точните в човешкото познание. Съвпадението между теория и експеримент в този случай е 10 части на трилион (10 на -11)

Като всяка добра физическа теория, стандартният модел има граници на валидност. Експериментално той е изучен до енергии от около 150 GeV, които съответствуват на разстояния не по-малки от около 10 на-20 m.

Теоретично, той би могъл да бъде валиден до много по-високи енергии (тъй като всички негови взаимодействия са пренормируеми и константите на взаимодействие се изменят само логаритмично с енергията).

В крайна сметка, съществува енергетичен мащаб, при който дори теоретично стандартният модел престава да бъде валиден и трябва да бъде заместен от друга теория, на която той е ниско-енергетична граница.

Стандартният модел, както и всяка друга квантова теория на полето е фундаментално несъвместим с Общата теория на относителността (ОТО).
Последната обаче, може да бъде линеаризирана и в този орязан вариант да бъде квантувана.
Частицата, която пренася гравитационното взаимодействие в тази квантова теория се нарича гравитон. Той, както и всички останали ефекти на квантовата гравитация не са наблюдавани експериментално.

Опити да се създаде високо-енергетична теория, която включва стандарния модел и пълната "квантова версия" на ОТО са Суперструнната теория и Примковата квантова гравитация.
Тези теории страдат най-вече от това, че нямат експериментално потвърждение.

Много от физиците очакват, че скоро (например в експериментите с Големия адронен колайдер в ЦЕРН), ще бъде открита физика отвъд стандартният модел.

Една от възможностите е за проявяване на суперсиметрия при мащаба на слабите взаимодействия (който е и енергетичният мащаб на експериментите).

Точният вид на теорията, която включва тази суперсиметрия е неизвестен, но е възможно да се формулира най-малкото възможно суперсиметрично разширение на стандартния модел.


В настояще време отсъства пълноценна теория на квантовата гравитация, но се счита за възможно квантуването на слаби възбуждания на гравитационното поле.

В рамките на такава ЛИНЕЙНА теория, гравитонът е именно това възбуждане.
Поради факта, че гравитационното взаимодействие е изключително слабо, експерименталното наблюдаване на отделни гравитони е все още невъзможно.

Хипотезата за съществуването на гравитони се появява благодарение на успеха на квантовата теория на полето (и особено на Стандартния модел) при моделирането на останалите фундаментални взаимодействия с помощта на подобни частици:

фотоните в електромагнитното взаимодействие, глуоните в силното взаимодействие, W и Z бозоните в слабото взаимодействие. По аналогия, за гравитационното взаимодействие също трябва да има частица.

Обаче опитите да бъде разширен Стандартния модел с гравитоните се натъква на сериозни теоретически сложности в областта на високите енергии (равни или надвишаващи енергията на Планк).

На решаването на този въпрос са посветени няколко теории на квантовата гравитация и в частност теорията на струните. /подробно ще я представя в отделен пост/
Според нея гравитоните (също както и другите частици) представляват не точкови частици, а състояния на струни, при това не се появят горните проблеми при високите енергии, а в същото време при ниски енергии гравитоните могат да се разглеждат като точкови частици.
Тоест, гравитонът е вид приближение към реалността, което може да се използва в областта на ниските енергии.







Най-важната ми цел в „излагането на „ПАКОСТ”,
е да покажа как МАТЕМАТИКАТА, ХИМИЯТА, ФИЗИКАТА, БИОЛОГИЯТА и ПСИХОЛОГИЯТА
се допълват и преплитат в търсенето на отговорите на тези въпросите от какво сме направени, от какво е направена вселената, какви закони я управляват и как си взаимодействат градивните елементи, независимо, че често „различните” на пръв поглед науки, правят това, като се фокусират в различни научните изследвания.







ХИМИЯТА търси и определя законите за взаимодействие между веществата, съставени от атомите и молекулите, в резултат на които се ОБРАЗУВАТ и РАЗРЕШАВАТ ХИМИЧЕСКИТЕ ВРЪЗКИ,

докато ФИЗИКАТА разглежда физическите закони, определящи СТРУКТУРА и СВОЙСТВА на формите на материята въобще, не само на веществото, но и на полето.

Биологията се фокусира върху изучаването на атомната и молекулна систематика в клетки и изградените от тях органични системи. Нейният предмет е изучаването и систематизирането на явленията.

Биологията често събира химията и физиката, чрез биохимията, биофизиката, неврофизиологията, генетиката, микробиологията и т.н. и т.н.

На практика обаче, преобладаващата част от проявленията на материята във видимия и осезаем от нас свят, не могат да бъдат разединени и ясно раздробени, така че да бъдат описани единствено от гледната точка на само един дял от науката.






Математиката

представлява съвкупността от знания, изучаващи понятия като количество, структура, пространство и промяна. Тя също би могла да се дефинира като наука, която се занимава с горепосочените понятия, с пространствените форми и количествените отношения. Бенджамин Пърс я определя като „науката, която съставя необходими заключения“. Други специалисти по математика твърдят, че математиката е наука за моделите и че математиците търсят модели (закономерности) в областта на числата, пространството, науката, компютрите и т.н. Математиците често изследват подобни понятия с цел да формулират нови хипотези и да установят тяхната достоверност, служейки си с първични понятия, аксиоми, теореми, доказателства, спазвайки правилата на логиката. Има някои вътрешни за математиката дисциплини, които служат за обосноваване на получените от нея резултати, за намиране и изучаване на общи за различните математически дисциплини закономерности и за подпомагането им.
Такива са, например теорията на множествата, математическата логика, алгебрата, топологията и функционалният анализ.
/подробно ще разкажа за всички тези дялове в математиката като междувременно продължа с поредицата математични постове/







Физиката

е естествена наука, изучаваща общите и фундаментали закономерности, определящи структурата и еволюцията на материалния свят.

Физиката е точна наука, което означава, че се занимава с намирането на количествено описание на природните явления.

Физиката се основава на теории, които дават ясни, измерими предвиждания. За физични се приемат само експериментални резултати, които могат да бъдат независимо възпроизведени. Такива резултати могат да потвърдят или отхвърлят дадена физична теория. Теоретичната и експерименталната физика са тясно свързани − понякога развитието на физичните теории мотивира провеждането на нови експерименти, а понякога нови експериментални данни провокират създаването на нова теория. За изучаването на природните явления тези два подхода са еднакво важни.

Физиката е една от най-старите области на познанието, макар в древността да не е оформена като отделна наука. Дълго време физиката и философията се ползват като синоними и едва в резултат на Научната революция от XVI-XVII век физиката се обособява като отделна наука.









Значението на физиката в съвременния свят е огромно. Новите ѝ идеи и достижения водят до развитието на другите науки и до нови научни открития, които от своя страна намират приложение в техниката и промишлеността.

Така например, изследванията в областта на електромагнетизма водят до появата на телефона, електромотора, влаковете на магнитна възглавница; откритията в областта на термодинамиката правят възможно построяването на автомобила, а развитието на радиоелектрониката води до появата на компютрите.

Въпреки невероятното количество натрупани познания за света, човешкото разбиране за процесите и явленията непрекъснато се мени и развива, новите изследвания повдигат нови и нерешени въпроси, за които трябват нови обяснения и теории. В този смисъл физиката е в непрекъснат процес на развитие и все още далече от възможността да обясни всички природни явления и процеси.

Физиката има за цел изучаването на широк спектър от предмети и явления от всички възможни мащаби: от елементарните частици до най-големите звездни купове от галактики. В това число се включват и градивните елементи, изграждащи всички тела в природата, поради което физиката се нарича „фундаментална наука” .

Физиката има за цел да опише различните сложни явления, наблюдавани в природата, като ги свежда до по-прости явления. Така физиката цели да обясни нещата, които ни заобикалят, като установи техните причини и след това се опитва да свърже тези причини помежду им в желанието да се намери окончателно обяснение на вечния човешки въпрос — защо природата е такава, каквато е.

Например в Древен Китай било наблюдавано, че определени скали (магнетит) се привличат една друга чрез невидими сили. Този ефект по-късно е наречен магнетизъм и бива сериозно изучен за първи път през 17 век. Малко по-рано, преди китайците, древните гърци са познавали свойствата на кехлибара, който при триене в кожа също предизвиква ефект на привличане. Това явление също е изучено подробно през 17 век и бива наречено електричество. В този смисъл физиката си поставя за цел да обясни нещо, наблюдавано в природата, според неговите причини.
Чак през 19 век с по-нататъшния напредък на науката се разбира, че споменатите две явления — електричество и магнетизъм — са само два различни аспекта на едно и също взаимодействие — електромагнитното.
Този процес на задълбочаване на знанията продължава и днес.

Физиката използва като научен метод емпиричната проверка: валидността на всяка физична теория се тества, като направените според нея хипотези и заключения се сравняват с резултати, извлечени от проведени експерименти и наблюдения.
Теории, които са добре подкрепени с експериментални данни и никога не са били опровергани с емпиричен опит (т.е. издържат емпиричната проверка), често се превръщат в научни закони или природни закони.
Разбира се, всички теории, включително научните закони, могат винаги да бъдат заместени от нови, по-точни твърдения, които се търсят, когато има някакво несъгласие на дадена теория с наблюдаваните експериментални данни.

При физиката има доста по-голяма степен на разделение между теория и експеримент, отколкото при други науки. Още от 12 век повечето физици се специализират или в теоретичната, или в експерименталната физика и съответно се наричат теоретици и експериментатори.
(В противовес на това, почти всички успешни теоретици в биологията или химията /например американският квантов химик и биолог Лайнъс Полинг/ са били също и експерименталисти, макар това да се променя в последно време.)

Теоретиците се стремят да развият математически модели, които едновременно да описват съществуващите експерименти и успешно да предвиждат бъдещи резултати, докато експериментаторите предлагат и извършват експерименти, за да проверят теоретичните предвиждания и да изследват нови явления. Макар че теория и експеримент се развиват от различни учени, те са силно свързани помежду си.

Прогресът във физиката често се осъществява, когато учените направят експериментално откритие, което съществуващите теории не могат да обяснят или, от друга страна, когато нови теории генерират предположения, подлежащи на проверка, вдъхновявайки поставянето на нови експерименти.

Също така има физици, които работят едновременно върху теория и експеримент и които се наричат феноменологисти.
Феноменологистите свързват емпирични наблюдения над определени феномени помежду им по начин, който е в съгласие с фундаменталната теория, но не произтича директно от нея.

Теоретичната физика е исторически вдъхновена от философията и метафизиката, например обединението на електричеството и магнетизма в единна теория — електромагнетизъм е станало по този начин.

Извън познатата ни Вселена, в полето на теоретичната физика се включва и боравенето с хипотетични въпроси, като паралелни вселени, мултивселена и по-високи измерения.
Експерименталната физика е в основата на техниката и технологиите.
Експериментаторите в областта на фундаменталните изследвания работят например с ускорители на частици и лазери, докато тези в областта на приложните изследвания често работят за индустрията, например създавайки транзистори или метода на ядрен магнитен резонанс.







В голяма степен физиката произлиза от древногръцката философия - от първия опит на Талес да характеризира материята, през заключението на Демокрит, че материята трябва да се редуцира до инвариантно състояние и астрономията на кристалния небосвод на Птолемей до книгата на Аристотел Физика гръцките философи развивали различни възгледи и теории за природата. Чак до средата на 18 век физиката се нарича естествена философия (натур-философия).

Към 19 век физиката вече се възприема като позитивна и отделна наука, различна от философията и другите науки. От друга страна, физиката заедно с другите науки разчитат на философията на науката да даде адекватно описание на научния метод. Научният метод включва априорно и апостериорно мислене, както и вероятностни оценки, за да се прецени валидността на дадена теория.

Развитието на физиката дава отговори на много от питанията на ранните философи, но в същото време поставя и нови въпроси.

Изследването на философските въпроси, отнасящи се до физиката, включва по-конкретно теми като: същност на пространство-времето, детерминизъм, както и метафизически перспективи като емпиризъм, натурализъм и научен реализъм.

Много физици са писали върху философските аспекти на тяхната работа, например Лаплас, който първи засяга темата за каузалния детерминизъм и Ервин Шрьодингер, който пише върху квантовата механика.

Математическият физик Роджър Пенроуз e наречен платоник от Стивън Хокинг, което пък е коментирано от Пенроуз в неговата книга Пътят към реалността Хокинг, от своя страна, нарича себе си "безсрамен редукционист" и спори с възгледите на Пенроуз.




Основните теории във физиката са



Класическа Механика;
Електромагнетизъм;
Термодинамика и статическа физика;
Квантова механика;
Теория на относителността














Астрофизиката


е клон на астрономията, който изучава преди всичко свойствата на астрономическите обекти във Вселената (плътност, температура, химичен състав и други). Такива обекти могат да бъдат звезди, комети, планети, галактики, междузвездната среда.
Астрофизиката е раздел от Астрономията, която е една от най-древните науки. За разлика от нея, е сравнително нова наука.

Теоретичната астрофизика се занимава с изучаване на състава и еволюцията на Вселената като СИСТЕМА, като създава аналитични модели и теории и ги съпоставя основно с наблюдения тъй като експериментите са значително затруднени поради големината и отдалечеността на обектите.
Постиженията на науката и техниката спомагат за усъвършенстването на тези модели и по-добри статистически предвиждания. Едни от тези теории са тази за тъмната материя, Големият взрив, ΛCDM (ламбда-CDM).

Ядрената астрофизика е раздел на физиката, получен при припокриване на области като астрономия, ядрена физика и физика на елементарните частици. Тя изучава и обяснява формирането (посредсвом ядрени реакции) на химичните елементи.
Нейни обекти са ранната Вселена, междузвездната среда, червените гиганти и супернова, които биват изследвани с помощта на комплексни компютърни модели.









Химията

е наука, която изучава състава, структурата, свойствата и поведението на веществата (химичните елементи и техните съединения), както и преобразуванията им вследствие на различни химични реакции.
Химията е природна наука, свързана с изследванията на атоми, молекули, йони и други форми на веществата, както и на идеите за енергия и ентропия във връзка със спонтанността на химичните процеси.

Поддисциплините на химията се групират според вида на веществата, които се изучават, или според начинът на тяхното изследване. Така неорганичната химия изучава неорганичните вещества, органичната химия - органичните съединения, биохимията — веществата и химичните процеси в живите организми, физикохимията — трансформациите на енергията при химичните процеси, аналитичната химия - състава и структурата на веществата. През последните години се обособяват множество специализирани и интердисциплинарни области, като например неврохимията, химичното изучаване на нервната система.









В химията е прието всички изучавани обекти да се разглеждат като индивидуални вещества (или химични елементи), смеси от тези вещества и техни съединения.
Под индивидуално вещество се разбира абстрактно понятие, обозначаващо набор от атоми, СВЪРЗАНИ един с друг по определен закон по строго специфичен начин.

Границата между индивидуалното вещество и сместа от вещества е доста размита, защото съществуват вещества с непостоянен химически състав, за които не може да се напише точна химическа формула. Освен това индивидуалното вещество си остава абстракция, тъй като абсолютната чистота на дадено вещество практически е недостижима. Това означава, че всеки конкретен, реално съществуващ образец представлява някаква смес от вещества дори и когато едното от тях силно преобладава. Независимо от привидната изкуственост на това ограничение, много често чистотата на веществото играе ключова роля за неговите свойства. Така например, знаменитата якост на титана се проявява едва след като от него е отделен кислородът — неговото съдържание не бива да надминава определени граници (по-малко от стотни от процента).

Два големи раздела в химията разглеждат органичните и неорганичните вещества, като разделението се прави според наличието (в органичната химия) или отсъствието (в неорганичната химия) на ВЪГЛЕРОДНИ ВЕРИГИ ( ПРАВИ и ЗАТВОРЕНИ).
Все пак разделението е условно и не е пълно, защото има много припокриване, например разделът металоорганична химия.












Биологията

е природна наука, изучаваща живота и живите организми, включително тяхното устройство, начин на функциониране, растеж, разпространение, произход и развитие, таксономия, връзките между тях и неживата природа.
Биологията е обширна област на познанието, включваща множество подразделения, теми и дисциплини.

Сред най-важните теми са петте обединяващи принципа, които могат да бъдат наречени основополагащи аксиоми на съвременната биология:
клетъчната теория и теориите за еволюцията, гените, енергията и хомеостазата.


Подразделенията на биологията се разграничават едно от друго според мащаба, в който се изследват организмите, и според методите за тяхното изследване. Така биохимията изучава елементарната химия на живота, молекулярната биология - сложните взаимодействия на системи биологични молекули, клетъчната биология - клетките, физиологията — химическите и физични функции на тъканите, органите и системите, а екологията — взаимодействието на различните организми с окръжаващата среда.

Тук погледнете класификацията на биологичните науки, която умишлено изнесох в отделен пост.





...




Психология

Психологията (от гръцки: ψυχή — душа, дух, пеперуда, λόγος — наука) е научна дисциплина, изучаваща умствените процеси и поведението на хора или животни, като често прилага научния метод при лабораторни изследвания. Психолозите се стремят да разберат ролята на умствените процеси в индивидуалното и обществено поведение, както и причиняващите ги физиологични и неврологични процеси. Психологията обхваща също прилагането на това знание в различни сфери, включително проблеми от ежедневния живот и лечение на психически заболявания.

Основни обекти на изследване на психологията са възприятията, познавателната способност, вниманието, емоциите, мотивацията, функционирането на главния мозък, психологията на личността, поведението и междуличностните отношения. Някои учени, особено привържениците на дълбинната психология, включват в този списък и несъзнаваното. В своите изследвания психолозите използват емпирични методи за определяне на причинните и корелационни връзки между различни психосоциални променливи. В допълнение или вместо емпиричните и дедуктивни методи, някои клинични психолози разчитат на интерпретация на символи и други индуктивни техники.

Макар че психологическото познание обикновено се използва за оценка и третиране на проблеми с психическото здраве, то служи и за разбиране и разрешаване на проблеми от много други области. Голямото мнозинство от психолозите работят в областта на клиничната, консултативната и училищната психология, но също и на индустриалната и организационна психология и други области, като възрастова, спортна, медицинска и юридическа психология.
Корените на психологията

Първото философско учение за душата се нарича анимизъм (от латински: anima - душа). Според него душата е независима същност, отделена от тялото и способна да управлява всички живи и неживи предмети. То възникнало около 10 000 г. п.н.е. Чрез това учение древните си обяснявали каква е разликата между будния и заспалия човек, между живия и мъртвия. Духовете им давали добро обяснение за това, тъй като смятали, че те са всеобхватни и владеят всичко във Вселената. Така например, считали, че душата е напуснала мъртвия завинаги, а при заспалия душата му временно се е изселила и се връща при него на сутринта.

По-късно възниква натурофилософското тълкуване за душата. Според него душата е материално явление, наред с всички други такива. Основава се на схващането за света като изграден от три основни начала — вода, въздух и огън. За носител на душата се считало огненото начало и на нея се приписвала функцията на движението.

Според основоположниците на атомическото учение Левкип и Демокрит светът е изграден от множество малки неделими частици, наречени атоми. Най-малките и най-подвижните от тях са атомите на душата. Според това учение всичко е възникнало от взаимодействието на невидими тела, като атомите се сблъсквали, отскачали и свързвали в безкрайната празнота. Атомистите отричали божествената намеса в сътворението на всичко, твърдейки, че светът е изцяло създаден от физическо взаимодействие на тела и частици. Аристотел в своя трактат „За душата“ обяснява чрез динамиката на атомите процесите на възприятие, памет, мисъл, сънища.

Почти по същото време възниква и идеалистическото обяснение на душевните явления. Според него душата е безсмъртна (тоест, приема идеята за прераждането) и нематериална, тя усеща, мисли, помни и преживява. Душевните явления се разделят на разум (в главата), мъжество, или воля (в гърдите) и въжделение, или мотивация (в коремната кухина). Защитава идеята, че психиката е свръхествествено явление, което не може да бъде обяснено с материална причина.

Механистическото учение възниква за първи път през XVII век и според него всички естествени процеси се определят на механическо равнище и се обясняват от законите на физиката, химията, математиката и др. Отрича се съществуването на вътрешния свят.

Емпиризмът (от емпирия — опит) е учение от началото на XVIII век, според което знанието се придобива само чрез чувствения опит. Според основателят му Джон Лок човек се ражда като „чиста дъска“ (на латински: tabula rasa), върху която времето може да запише различни неща. Според това разбиране човек не се ражда добър или лош, умен или глупав, а именно социалната му среда формира качествата, талантите и пороците му.

Първата употреба на термина „психология“ е често приписвана на германския схоластичен философ Рудолф Гьокел и е публикувана за пръв път през 1590 година. Повече от шест десетилетия по-рано хърватският хуманитарист Марко Марулич използва термина в заглавието на творба, която впоследствие е загубена. Това вероятно не е първата употреба на термина, но е най-ранната документирана такава. Терминът не става популярен докато германския идеалистически философ Кристиян Волф (1679-1754) не го използва в своята Psychologia empirica and Psychologia rationalis (1732-1734).
Съвременната психология

През 1879 година германецът Вилхелм Вунд, често определян като основоположник на експерименталната психология, създава първата в света психологична лаборатория в Лайпцигския университет. Основен метод на изследване в нея е интроспекцията или самонаблюдение. През 1904 г. двама от българските ученици на Вунд създават първата в България лаборатория по психология в Софийския униврситет "Св. Климент Охридски".

През 1880 г. американският философ Уилям Джеймс публикува книгата си „Принципи на психологията“, в която очертава много от основните въпроси на психологията.

Школата на Джеймс става известна като функционализъм и се занимава с ролята на разума за адаптиране на организма към обкръжаващата го среда. Други учени с по-значителен принос към психологията на 19 век са германецът Херман Ебингхаус, пионер в експерименталните изследвания на паметта, който открива кривите на научаване и забравяне, и руският физиолог Иван Павлов, който открива ролята на условните рефлекси в процеса на учене.

През 90-те години на 19 век австрийският философ Зигмунд Фройд създава метод на психотерапия, известен като психоанализа. Разбиранията на Фройд за ума са базирани на интроспективните методи и интроспекцията и се фокусират главно в разрешаване на умствени проблеми и психопатология. Теориите на Фройд стават много известни, главно защото разглеждат теми като сексуалността и въздържанието от научна гледна точка. Тези теми били табу по онова време и Фройд ги поднася за свободно обсъждане в обществото. Въпреки че днес теориите на Фройд търпят силна критика и не се използват широко в съвременните психологични отдели, неговата идеи за приложението на психологията като медицинско лечение имат своята стойност.

Отчасти като реакция на съзнаваното и неосъзнаваното в психологията на Фройд и фокусирането му върху възстановяване на детските спомени, през първите десетилятия на 20 век възниква бихевиоризмът. Създаден от психолози като Джон Уотсън и Едуард Толмен, бихевиоризмът почива на изучаване на животинското поведение. Според бихевиористите психологията трябва да е наука за поведението, за поведенческите актове, а не за ума и отхвърлят идеята, че умствени идеи като вярванията, желанията или целите трябва да се изучват научно. Бихевиоризмът оказва голямо влияние в психологията през първата половина на 20 век.

Гещалтпсихологията, създадена също през първите десетилетия на 20 век от Макс Вертхаймер изучава възприятието като цялостен образ и характеристиките на обучението.

Хуманистичната психология възниква през 50-те години на 20 век. Тя налага феноменологичен поглед върху човешкия опит и се опитва да разбере човешките същества и поведението им чрез проучване на качествата им. Поставя акцент върху личността като уникална ценностна система. С развитието на компютърните технологии възниква уподобяването на мозъчните функции на процесите за обработка на информацията в компютрите. Този подход, заедно с научния метод за изучаване на мозъка и вярата в различните вътрешни състояния на мозъка, извеждат когнитивизма като господстващ модел на ума. Изучаването на връзките между мозъка и нервната система става по-популярно.


Обект на психологията

Психологията описва и се опитва да обясни съзнанието, поведението и социалното поведение. Емпиричната психология е посветена главно на описване на човешкия опит и поведение. През последните 20 години психологията започна да изследва връзката между съзнанието и мозъка или нервната система. Все още не е ясен начинът, по който си взаимодействат: дали съзнанието определя състоянията на мозъка или състоянията на мозъка определят съзнанието, или и двете?
Основни дялове на съвременната психология

Психологията може условно да се раздели на два относително самостоятелно развиващи се направления на научните изследвания — фундаментален и приложен.


Фундаментален дял

Резултатите от изследванията на фундаменталната психология имат общо значение за разбирането и обяснението на поведението на хора и животни.



Биологична психология


Магнитно-резонансна томография на човешки главен мозък - стрелката показва разположението на хипоталамуса

Биологичната психология е научно изследване за биологичните корени на поведението и състоянията на ума. Поведението се контролира от централната нервна система, затова е важно да се изучи как функционира мозъка, за да бъде разбрано поведението.



Възрастова психология

Фокусира се върху развитието на човешкия ум през жизнения му път и се опитва да разбере как хората започват да възприемат, разбират, действат и как тези процеси се променят с възрастта им. Изследванията на деца включват много уникални методи като специално разработени игри и постановки, които са както приятни за децата, така и полезни за учените. Измислени са начини за проучване дори на новородени.
Генетическа психология

Генетическата психология изучава наследствените механизми на психиката и поведението и доколко наследствеността има значение във формирането на личността.



Диференциална психология

Диференциалната психология изучава индивидуалните различия в психическите процеси и поведението на хората и причините за тяхното възникване и развитие. Включва изучаването на знанията, способностите, настроенията. Възникнала е в опит да се измери интелигентността, но сега се фокусира върху измерването на личността, настроенията и вярванията, професионални постижения и здравни въпроси. Измерването на тези феномени е трудно и са възникнали много нови методи в опит да се определят тези феномени.




Зоопсихология и сравнителна психология

В българската и руската наука зоопсихологията е този вид психология, която търси отговорите на въпроси като могат ли животните да изпитват емоции, да мислят, имат ли съзнание. Занимава се с цялостната психика на животните и как тяхната нервна система влияе на поведението им. На английски този тип психология е известна под названието comparative psychology или компаративна (сравнителна) психология и има по-различен обсег от зоопсихологията в изследванията, които тук са свързани не толкова с фокусирането върху психология на животните, колкото в сравнителния подход между човешката психология и тази на животните от гледна точка на възможни еволюционни връзки.

Компаративната психология се занимава с изучаването на поведението и умствения живот на животните, свързана е с дисциплини извън психологията, които изучават поведението на животните като етологията. Макар, че полето на психологията е основно заинтересовано от хората, поведението и умствените процеси на животните също са важна част от психологическите изследвания. Това или като предмет сам по себе си (например възприятие при животните и етология) или със силно ударение върху еволюционните ръзки, а понякога по-скоро спорно като начин за вникване в човешката психология. Това се постига с начините на сравняване или чрез животинските модели на емоции и поведенчески системи, като наблюдавани в неврологията, например неврология на афектите и социалната неврология.


Когнитивна психология

Когнитивната психология изучава процесите, чрез които човек получава и преработва информация за света. Използва обработването на информация като рамка за разбиране на ума.

Възприятието, научаването, разрешаването на проблеми, паметта, вниманието, езиците и емоциите са добре разработени области. Когнитивната психология е преди всичко интердисциплинарен клон на науката. Еквивалент на когнитивната психология е гносеологията в рамките на философската наука. Когнитивните психолози не просто изучават произхода на психичните явления, но и анализират принципите,върху които човешкият разум структурира и организира своя опит. В рамките на когнитивното направление се извършва задължителна ратификация на универсалната структура на филогенетичните познания и строго индивидуалните метаморфози в онотогенетичното развитие на човека. Когнициите, подобно на компютърната томография или електроенцефалографията, визуализират нервната система като биологично поле или функционално равнище на психична активност. Когнитивната психология осъществява своята функционална предназначеност да съхранява в паметовите следи на дълготрайната памет специфичните кодове,които идентифицират условнорефлекторното значение на психогенезата.За разлика от от бихевиористичната парадигма, когнитивната психология разглежда психичната топография не като прост математически сбор от механистични стумули и реакции ,а като култивирано поле,в което са дислоцирани познанието и емпирията.Изследователските методи на когнитивната психология не подценяват поведенческата стратегия,върху която акцентира вниманието бихевиористичната концепция,а просто търсят други пътища,които да символизират социалните аспекти на съзнателната преработка на постъпващата информация от заобикалящата ни среда.Пример за подобни теоретични конфигурации са социо-когнитивните теории на Джуииан Ротър и Албърт Бандура.



Психология на личността

Психологията на личността изучава психологическите модели на поведение, мисли и емоции, често наричани индивидуалност, както и устойчивостта на личността. В тази област съществуват десетки теории, които се опитват да определят факторите на личността. Според Ханс Айзенк личността има три измерения: екстравертност-интровертност, невротизъм-емоционална стабилност и психотизъм. Реймънд Кател предлага теория от 16 личностни фактора. Различен, но много известен подход към личността е този на Зигмунд Фройд. Според неговата структурна теория на личността тя се разделя на То (Ид), Аз (Его) и Свръх-Аз (Супер-Его).


Психопатология

Психопатологията е наука за разнообразните прояви на разстройствата и отклоненията на психичната дейност. Понятието психопатология е съставено от гръцките думи : псухе ( душа, дух, пеперуда ), патос ( болест , състояние ), логос ( учение ). Дословно тя означава наука за болестите на психиката. Предмет на психопатологията са „психичните и поведенческите разстройства“, тяхната класификация и диагноза, както и методите на лечение и рехабилитация.

Разграничават се обща и специална психопатология. В общата се изучават разстройствата на възприятията и представите, мисленето, интелекта, паметта, волята, емоциите, съзнанието, а в специалната психопатология се разглеждат отделните психични заболявания, като шизофрении, афективни психози, неврози, психопатии, наркомании и т.н. Психопатологията е съставна част на по-обширната наука психиатрия.

Предметът на психопатологията се свежда преди всичко към описание и изучаване на проявите на психичните разстройства и отклонения, техните закономерности на възникване и протичане, и изменението им от влиянието на различните фактори на средата и особеностите на организма, както и разкриване на същността на индивидуалните особености на патологичния процес.


Социална психология

Социалната психология изучава природата и причините за социалното поведение на човек с акцент върху това как мислят хората и как общуват. Социалната психология се стреми да разбере как извличаме смисъл от различни социални ситуации. Основна задача на социалната психология е да изследва човека не като индивид, а като част от формални и неформални групи, както и начина на функциониране и развитие на тези групи. Социалните когниции са популярен подход и включват когнитивни и експериментални методи за разбиране на социалното поведение. Изследването на груповата динамика е друга важна зона от проучванията в социалната психология. В последните години много социални психолози стават все по-заинтересовани от имплицитните мерки, медиативни модели и взаимодействието между личността и социалните изменения за отчитане на поведението.
Сравнителна психология

Изучава връзката между развитието на психиката във филогонеза (процес на развитие на животниския свят) и антропогенеза (процес на възникване и развитие на човека). Въпреки че психологията се интересува главно от хората, поведението и умствените процеси на животните също са важна част от психологическите изследвания.


Приложен дял

Приложният дял на психологията се занимава с изследвания в различни сфери на човешката дейност и най-вече в професионалните сфери.
Патопсихология

Патопсихологията е наука, изучаваща анормалните поведения с цел да ги опише, предвиди, обясни и промени. Патопсихологията изучава природата на психопатологията и нейните причини, и това знание се прилага в клиничната психология за лечението на пациенти с психологически разстройства.
Военна психология

Военната психология изучава психическите качества и процеси на хората в отбранителна готовност. Анализира как им се отразява напрежението, способността им за вземане на решения в кризисни ситуации, както и инстинктите за самосъхранение.
Медицинска психология

Медицинската психология е прилагането на психологичните теории и изследвания към здравето, болестите и лечението. Докато клиничната психология се съсредоточава върху психическото здраве и неврологични болести, здравната психология се заема с много по-широк спектър от поведения, свързани със здравето, включително здравословно хранене, връзката доктор-пациент, разбирането на пациента за здравето му и силата на убеждението при болестите.


Инженерна психология

Инжeнерната психология наблюдава, описва и се опитва да разбере връзката човек-машина.


Клинична психология

Според различните автори предимно руската школа (Менделевич) разликата между клинична и медицинска психология няма, т.е.медицинска психология се нарича от лекари, а клинична от психолози, тази теза застъпва и Вл.Иванов в учебника си "Медицинска психология". Според Тарабрина това не е така медицинската психология се дели на клинична психология, патопсихология и психокорекция и психопрофилактика, а клиничната се дели на невропсихология, психосоматика и соматопсихология, неврозология и гранични състояния. Клиничната психология е приложение на психопатологичните изследвания за разбиране, лечение и оценка на психопатологията, включително по поведенческите и здравните въпроси. Често е асоциирана с психотерапията и лекарствата, но лечението не винаги включва медикаменти и по-често се фокусира главно върху душевните проблеми. Връзките на клиничната психология с други науки. предимно с медицината и в частност със Психиатрията като фокуса върху психичните заболяванията е различен т.е.медиците психиатри търсят повече соматичната основа на заболявабето, (генетични връзки, регулация на ензими и др.), а психолозите търсят психологичния фактор. друга област е неврологията т.е. неврокогнитивните психолози се занимават с локализацията на мозъчните нарушения (афазии, апраксии и агнозии). Поведенческа неврология т.е.поведението на пациенти при различни мозъчни заболявания като за изследване се използват и инструментариум на клиничните психолози. клиничната психология е близка и с частнопсихологически области според Платонов клиничната психология изучава аномалната личност в нормални условия а авиационната и космическата психология изучават нормална личност при аномални екстремни условия. затова е близка и с т.нар.Психология на екстремните ситуации. психология на здравето област от психологията занимаваща се с превенция и профилактика на психични заболявания. медицинска педагогика област от педагогиката занимаваща се с обучителни проблеми при деца с разллични разстройства. Психотерапия без психологичните основи тази област от лечителското изкуство нямаше да може да се развива. Психологичната диагностика като част от общата медицинска диагностика. други близки области пак частно психологични до медицинската психология (според руската школа)са психология на асоциалното поведение, невропсихология, семейна клинична психология,възрастова клинична психология, детска психология, геронтопсихология, консултативна психология.


Консултативна психология

Консултативната психология анализира човешкия живот, като набляга върху емоционалните, социалните, ваканционните, образователните, здравните и професионалните проблеми. Тя помага на хората да се чувстват по-добре в средата, в която живеят и извършват определени действия. Различава се от клиничната психология по това, че се съсредоточава повече в ежедневни проблеми и стрес, а не върху психологични болести и аномалии. Консултативни психолози има в много университети, частни фирми и здравни центрове.


Педагогическа психология

Педагогическата психология, или психология на образованието, изучава как хората учат, ефективността на различните обучения, психология на преподаването и социална психология на училища и организации. Работата на педагози като Лев Виготски и Жан Пиаже е спомогнала много за изграждането на методи за преподаване и учене.
Психология на дейността

Психологията на дейността включва трудовата и организационна психология. Занимава се с трудовите процеси, управлението на човешките ресурси, изследването и подбирането на персонал, както и всички дейностни процеси, свързани със заетите лица. Дейностната психология е една от най-комплексните, защото обхваща почти всички други останали дялове.


Икономическа психология





Психодиагностика

Психодиагностиката изучава методите, които позволяват най-прецизно да се изследват психическите характеристики на хората. Тук не става дума само за психични характеристики. Психодиагностиката по-скоро се занимава с психологически изследвания, насочени към подпомагане при определянето на психичното разстройство у даден човек. Крайната ѝ цел е подбиране на възможно най-ефективно и адекватно лечение.

Спортна психология

Спортната психология изучава професионалната дейност на спортистите и как тя може да бъде подобрена и описана чрез методите на психологията.
Трудова психология

Трудовата психология изследва психичните компоненти на трудовата дейност. Тя е един от най-новите дялове на психологията. Занимава се с подобряване, оценяване и предсказване на трудовото представяне, включва още социалната психология на работното място.

Юридическа психология

Юридическата психология прилага психологическите методи в юридическата сфера. Обикновено е свързана с кличинен анализ на някой индивид и провеждането на психо-юридически въпроси. Наблюдава как хората се съобразяват с правните норми и правилата на поведение. Работата на юридическия психолог е да разбере има ли връзка между определен инцидент и неврологични промени в мозъка на даден човек.
Методи на изследване в психологията

Психологията разполага с множество различни методи за изследване на човешката психика. Ето някои от основните:

наблюдение
беседа
контролирани експерименти
дългосрочно изучаване
неврологични методи
психологически тестове
интервюта
анкети
компютърно моделиране












....




ФИЛОСОФИЯ




Философията (от гръцки: φιλοσοφια, от φιλεῖν — обичам и σοφία — мъдрост) е изследване на общите и фундаментални въпроси, засягащи човека и света. Основни теми за философията са неща като съществуването, мисленето, познанието, истината, справедливостта, красивото. В своите изследвания философията по принцип се отличава със систематичен подход и рационална аргументация, което я отличава от други подходи към същите или подобни теми, като например мистицизма и митологията.
Въпреки общото разбиране, че философията е наука, тя се различава от хуманитарните и природните науки по това, че не разчита на научния метод и няма строго определен и общоприет предмет. В зависимост от дефиницията за такъв предмет или от акцентите и подходите при изследването и решаването на този проблем, различните философи могат да бъдат причислявани към дадено течение или доктрина, а тяхната дейност и произведения да бъдат отнасяни към по-тесни области на философско изследване.



Клонове на философията

Даването на изчерпателен списък на клоновете на философията е трудно, доколкото в различни исторически периоди и в различни културни традиции са съществували различни видове деления. Въпреки това, следните области обикновено се приемат за основни:

Метафизиката изследва природата и първоначалната на съществуващото и света.

Онтологията, понякога считана за основен дял на метафизиката, е изследване на битието.

Епистемологията изследва познанието, същността и възможността на познавателния процес.

Етиката или „философия на морала“ се интересува от въпросите как трябва да постъпва човек, правилното поведение и „добрия живот“. Основни клонове на етиката са мета-етиката, нормативната етика и приложната етика. Мета-етиката се занимава с въпросите за природата на етичната мисъл, сравнението на различни етични системи, дали има абсолютни етични истини и как такива истини могат да бъдат познати. Етиката е също асоциирана с идеята за моралността. Платоновите ранни диалози включват изследване на дефинициите за добродетел.

Политическата философия изучава управлението и отношението на индивидите и общностите към държавата.

Естетиката се занимава с красивото, възвишеното, изкуството, насладата.

Логиката изследва формите и законите на мисленето; валидните форми на аргументация. Тя има своето начало в края на 19 век с математици като Готлоб Фреге, които се фокусират върху математическото третиране на логиката и днес логиката има две основни разделения: математическа логика (формална символна логика) и това, което днес се нарича философска логика.

Философията на езика изследва началата, развитието и употребата на езика и отношението му към мисленето.

Повечето академични дисциплини имат „философии“, които изследват техните основания и предмет, като тук се включват области като философия на науката, философия на историята, философия на математиката и т.н.

Същевременно множество академични дисциплини като психологията, антропологията, физиката и т.н. възникват около предмети, които са били в областта на философията и в този смисъл исторически са се обособили от нея.

История на философията обикновено се дели на четири големи периода — антична философия, средновековна философия, модерна философия и съвременна философия.

По-опосредстван начин на приложение на философията е чрез използване на нейните резултати в други академични и научни дисциплини. Примери за това са значението на логиката в математиката, лингвистиката, психологията и компютърните науки или определящата роля на философията на науката по отношение на научната методология.





......




Научното знание съществува откакто съществува човечеството, хората са се опитвали да си обяснят естествения свят още от древността. Цивилизации се раждат и умират, а знанието се пренася от едно място на друго, допълва и разширява, а понякога се губи и преоткрива отново.









Преди да започна да разказвам приказки за системата - КЛЕТКА и надсистемите, които тя изгражда, преди да „увелича мащаба”, В НЯКОЛКО ПОСТА, ще се фокусирам над системата - АТОМ -
Т.е ще се опитам да илюстрирам подробно ПРЕПЛИТАНЕТО на МАТЕМАТИКАТА, ХИМИЯТА и ФИЗИКАТА в усилията им да представят картина на градивните частици на материята.










...
Който се интересува по-дълбоко от физиката може да погледне този списък от книги на Ностро .

продължавам със "Светът на и вътре в атома".

...

вторник, 10 януари 2012 г.

Струнен свят

...





СТРУНЕН СВЯТ

Ханс Кристиан фон Байер,

професор по физика в У-та на гр. Уилямсбърг, щат Вирджиния



Заменяйки точковите частици с невъобразимо малки нишки, физиците може би ще успеят да включат гравитацията в единната картина на света.



Струнната теория беше извадена на бял свят, след като блестящият Едуард Уитън от Института за перспективни изследвания в Принстън, Ню Джързи, в продължение на две десетилетия води героична борба с недоволното ръмжене на редица авторитетни физици, склонни да принизят тази теория до равнището на занимателната математика. Необикновено надареният със способността аргументирано да убеждава защитник на тази теория Брайън Грийн, професор едновременно по физика и математика в Колумбийския университет, публикува манифест под формата на великолепна популяризация, озаглавена: Изящната Вселена - свръхструни, скрити измерения и търсенето на окончателна теория. Многобройните му материали в различни списания и даже участието му в телевизионни предавания бележат раждането на нова звезда в научната популяризация от мащабите на Карл Сейгън и Стивън Хокинг. Казано накратко, струните излязоха на сцената.

Струнната теория е основана върху все още непотвърдената хипотеза, че елементарните съставни части на материята не са точкови, както вярваха до неотдавна почти всички учени, а извънредно малки и усукани едномерни образувания - "струни". Струните могат да бъдат затворени примки, подобни на еластични пръстенчета, или отворени сегменти, подобни на влакънца. Но и в двата случая става дума за невъобразимо малки размери: струните, ако те изобщо съществуват, трябва да са трилион трилиона (1024) пъти по-малки от атома и са безнадеждно отвъд възможностите както на кой да е микроскоп, така и на сондиращите снопове на кой да е ускорител.

Нещо повече, струните трептят - точно както ако някой с неизмеримо малки пръсти ги подръпва, а ако са прикрепени към цигулката, виолата, виолончелото и контрабаса на някакъв субатомен оркестър, те ще излъчват "звуците" на техните основни честоти и обертонове. Основните честоти и обертоновете съответстват на различните видове фундаментални частици. Предполага се, че комбинирането на струните би могли да възпроизведе многообразието на наблюдаваните частици и техните взаимодействия.

Най-привлекателната черта на струнната теория, благодарение на която тя издържа през десетилетията на съмнения и даже на отричане, е нейната уникална способност да включи гравитацията в описанието на фундаменталните природни сили. Свидетелство за трудностите, свързани с гравитацията, са останалите безплодни усилия на Айнщайн, който през целия си живот търси наричаната от него "обединена теория на полето" -теория, която би обхващала по единен начин гравитацията и останалите природни сили,
каквато например е електромагнитната сила. Много други теоретици също са се опитвали да включат гравитацията в единна теория и неуспехът ги е карал в крайна сметка да се откажат от самата идея за обединението.

От друга страна възможностите на струнната теория за постигане на обединена картина, включваща гравитацията, се заплащат с неимоверно висока цена на теоретични трудности. Измежду странните особености в привидно бездънната сложност на тази теория са настойчивото твърдение, че светът има най-малко десет измерения (вместо познатите четири измерения на пространство-времето) и че взаимодействията на самите струни се описват от красивата, но концептуално трудна математика на поничките и усуканите повърхнини. Многобройните особености на тези страховити идеи са изящно и прозрачно изложени в книгата на Грийн. И при все че струнната теория загръща внушителната си обяснителна мощ в почти непробиваема за неспециалистите опаковка от математическа сложност, тя от друга страна повдига наново някои прости и заедно с това дълбоки въпроси, които са вълнували теорията на веществото от времето на гръцката древност. Казано накратко, непрекъсната или дискретна е Вселената, а заедно с нея веществото, силата, пространството и времето?

Общоприетата теория, описваща елементарните съставни части на материята и фундаменталните природни сили - с изключение на гравитацията, - доби особено развитие през последните няколко десетилетия. Физиците до такава степен са убедени в нейната вярност по същество, че я наричат "стандартен модел". Нейни фундаментални същности са от една страна частиците на веществото - кварките или лептоните, а от друга - преносителите на сили, каквито например са фотоните или частиците на светлината, които служат като посредници за взаимодействията между частиците на веществото. (Напр. фотоните са посредниците за електромагнитните взаимодействия.)

Макар че всяка частица е обвита в пашкул от преносители на силите, поради което в редица случаи истинската природа на частиците остава скрита, в стандартния модел всяка фундаментална частица се разглежда в крайна сметка като точкова. Да вземем за пример електрона - познатия носител на електричеството. Нито един експеримент досега не е показал, че тази частица има протяжност, т. е. краен радиус. Заедно с това не е успявал нито един опит в стандартния модел да се припише на електрона ненулев радиус. С други думи, макар че електронът притежава внимателно измерена и възприета от всички маса, точно определен електричен заряд и даже своеобразен магнетизъм (свързан със спина му), той все пак няма никакъв размер. Това просто твърдение, освен че изисква твърде много от въображението, лежи в основата на един от най-заплетените проблеми в теоретичната физика.

За математиците точката е възможно най-простото мислимо понятие. По-малка от острието и на най-острия молив, тя е така примитивна, че в съвременните формулировки на Евклидовата геометрия се разглежда като основен геометричен обект, който изобщо не се нуждае от словесна дефиниция. Но за физиците, които имат работа с реалния свят, а не само с неговото абстрактно математическо описание, идеята за точка, която в буквалния смисъл на думата няма никакъв размер, е истинска загадка.

Да си представим например твърд конус, подобен на шапката на клоун, и мислено да го разрежем с хоризонтален удар на много остър нож. В мястото на среза долният ръб на горната половина и горният ръб на долната половина очевидно са окръжности, но дали размерите им са еднакви? Моите студенти от началните курсове неизменно твърдят, че
долната окръжност трябва да е съвсем малко по-голяма от горната - иначе конусът не би могъл да се стеснява до точка при върха си. Когато ги накарам да пояснят колко е това "съвсем малко", те се объркват, но въпреки това държат на първоначалния си отговор.

Ако въпросът се прехвърли от областта на математиката към реалния свят, интуитивният отговор на студентите е по същество правилен. Реалният конус е изграден от атоми и от долу до горе всеки слой атоми е по-малък от лежащия под него. Срезът разделя конуса в два атомни слоя и долният е съвсем малко по-голям от горния слой. Физиците избягват абстрактните логически гатанки с математическите точки, като вместо тях си представят малки обекти с краен размер, подобни на песъчинки.

За беда природата не е така сговорчива. Макар че атомът наистина притежава измерима големина - той е около 100 000 пъти по-малък от този на най-дребната песъчинка, - електронът като че ли няма никакъв размер. А това води до твърде неприятни последствия за теорията на веществото.

Електрическото притегляне между частица с положителен и частица с отрицателен заряд се мени обратнопропорционално на квадрата от разстоянието между тях. Например, ако преместим двете частици така, че разстоянието между тях да стане наполовина от първоначалното, тяхното взаимно притегляне ще се увеличи четири пъти. Точно същата връзка е в сила и за гравитационното притегляне между две частици на веществото, макар че електромагнитното притегляне между две субатомни частици е близо 1040 пъти по-силно от тяхното гравитационно привличане.

Колкото повече разстоянието между двете частици клони към нула, толкова повече силата между частиците - електромагнитна или гравитационна - се приближава към безкрайност. Това е откровено абсурдно предсказание и сигурен признак, че нещо не е в ред с теорията, въплътена във формулата. Подобен абсурд не би възникнал при твърди тела, защото диаметрите им са по-големи от нула. Така например гравитационната сила между две твърди топки - да речем, ябълка и Земята - се определя от разстоянието между техните центрове на масите. И тъй като двете тела се допират, преди центровете им да съвпаднат, всичко е нормално. Ако обаче двете тела са точкови, каквито вероятно са електроните, разстоянието между тях може да се свие до нула и така теорията да се опорочи с фалшиви и неуправляеми безкрайности.

Прост мислен експеримент показва защо законите за обратно квадратичните зависимости на електромагнитните и гравитационните сили са приложими за точки, но не непременно за обекти с крайни размери. Да разгледаме гравитационната сила между топка за бейзбол и обръч за хулахуп. Когато топката се постави точно в средата на обръча, разстоянието между двата центъра на масите става равно на нула. Ако формулата за силата е валидна винаги за центровете на масите на протяжни обекти, гравитационното привличане между топката и обръча би станало безкрайно. Но действителната сила на притегляне между двете тела всъщност изобщо не расте.

Проблемът с това пресмятане е, че силовият закон е валиден за точки, а не за обръчи. В действителност отделните части на обръча притеглят топката по еднакъв начин навън, така че действията им взаимно се компенсират и силата върху топката е точно нула, а не безкрайност. Масата на обръча е разпределена по сравнително голямо разстояние и затова нейният ефект се размива. По подобен начин всички тела с ненулеви размери,
включително ябълките и планетите, разпределят ефектите на гравитацията до такава степен, че силите между тях остават крайни.

Близо две десетилетия, от 1930-те до 1950-те години, мъчителните проблеми с безкрайностите в квантовата теория на светлината и атомите, породени главно от необходимостта да разглеждаме електроните като точкови, бяха причина за неимоверни математически усилия. За да се отърват от безкрайностите - или поне за да ги скрият, - физиците измислиха сложна схема, наречена пренормировка (ренормализация). Първоначално уравненията се преработват така, че нежеланите безкрайности да се групират заедно с членовете за масата и заряда на електрона. След това на мястото на тези теоретически безкрайни величини весело и безгрижно се поставят измерените крайни стойности за електрона.

Схемата проработи великолепно: пренормировката предсказва експериментални измервания с десетзначна точност. Но въпреки забележителните успехи Ричард Файнман, един от архитектите на пренормировките, нарече тази процедура "шантав процес", "игра на тука има, тука няма" и "фокус-мокус".

Но фокусите не свършваха с електроните. Когато през 1960-те години бяха открити кварките, те също се описваха като точкови и пренормировката отново спаси нещата. Фактически тя вече се превърна в дотолкова необходим технически елемент на стандартния модел, че физиците-теоретици забравиха за опасенията на Файнман и вече са склонни да наричат процедурата на пренормировките по-скоро остроумна отколкото шантава.

Разходимостите, надничащи изпод повърхността, избухнаха с удвоена ярост в много от теориите, в които се прави опит да се присъедини гравитацията към стандартния модел. Пренормировките се оказаха безполезни за теориите, в които като носители на гравитационното взаимодействие се въвеждат гравитоните, подобни на фотоните, които пренасят електромагнетизма. Причината за неуспеха на пренормировките се дължи на съществената разлика между гравитацията и другите фундаментални взаимодействия - електромагнитното, силното и слабото.

Гравитацията, за разлика от останалите три сили, е пропорционална по големина на масата на тялото - тежките тела упражняват по-голяма сила от леките. Но масата, в съответствие с прочутата Айнщайнова формула Е = mc2, е просто друга форма на енергията. Именно тук обратноквадратичният закон на гравитацията нахлува с пълна сила в един от основните квантово-механични принципи, управляващи субатомния свят. Принципът на неопределеността гласи, че колкото по-точно е определено положението на едно тяло, толкова по-неопределена е неговата скорост или, което по същество е едно и също нещо, толкова по-неопределена е неговата енергия на движението. Когато обаче два обекта се сближават до разстояние, да речем, равно на диаметъра на протона, техните положения стават определени с много голяма точност. Обратната страна на тази точност, в съответствие с принципа на неопределеността, е, че енергиите на двата обекта стават все по-неопределени и изпитват все по-силни флуктуации. По формулата на Айнщайн това означава, че масите на обектите стават все по-неопределени и в частност от време на време могат да стават огромни.

Така възниква порочен кръг. Колкото по-близки един до друг са два обекта, толкова по-голяма е силата, действаща между тях. Но колкото по-близки са те, толкова по-големи са флуктуациите на техните маси, а това на свой ред води до нарастване на средната сила. Този любопитен цикъл на обратната връзка обезсилва процеса на пренормирането. Както обяснява Грийн, единственият изход е всяка точкова маса да бъде превърната в протяжен обект. Тогава гравитационният удар, нанесен от точката, ще се размаже в пространството. Точно това правят обръчите за хулахуп и струните.

Преминаването от точки към струни разкрива с необикновена яснота конфликта между математиката и физиката. Откакто Галилей преди четири столетия нарече математиката "език на физиката", традицията е да се прославя хармонията между тях и заедно с това да се умаляват техните различия. Преди четиридесет години роденият в Унгария американски физик Юджийн Уигнър, един от пионерите на квантовата теория, произнесе в Университета на Ню Йорк прочутата си лекция "Необяснимата ефективност на математиката в природните науки". Той изтъкна, че няма никаква априорна гаранция, че математиката трябва да е подходящото средство за описание на света. Наричайки "чудо" факта, че тя работи така добре, Уигнър произнесе възхвала за математиката като "удивителен дар, който ние нито разбираме, нито заслужаваме". Спорът на тема "точки или струни" създава отрезвяващ контрапункт на тази емоционална оценка.

Докато от една страна точките са прости, ясни и еднозначно определени за математиците, те от друга страна вещаят бедствия за физиците. Със струните нещата са точно обратните: подобно на всички протяжни обекти те не поставят никакви загадки пред обичайната физическа интуиция, а заедно с това ни отървават от проклятието на безкрайностите. В математиката обаче струните се оказват същинско змийско гнездо на разходимости. Уигнъровият хвалебствен химн за щастливия брак на физиката и математиката не може да скрие факта, че подобно на всички бракове и този трябва да се справя с някои дълбоко вкоренени напрежения.

От математическа гледна точка струната, представена например от права отсечка с единична дължина, е същинско чудо на сложността. Ако всяка точка на тази отсечка се означава с число, то самата отсечка е континуум от числа и в това е заложена нейната мистерия. За да идентифицират точките в интервала от 0 до 1, математиците започват с отношения на цели числа, каквито са например 1/2, 7/9 и 97/100. Всички такива числа се наричат рационални и очевидно няма граница за числата от този вид, лежащи някъде в единичния интервал.

Рационалните числа вършат много голяма работа за описанието на единичния интервал. Ако ни е зададена някаква точка от този интервал, винаги ще можем да намерим рационално число, което е толкова близко до зададената точка, колкото пожелаем. (Мислете си за това по следния начин: всяка крайна десетична дроб е рационално число; например 0,347 е 347/1000. Така че ако искаме да се окажем на разстояние от зададената точка например една милиардна част от дължината на отсечката, трябва просто да вземем най-близката крайна десетична дроб с девет знака зад десетичната точка и това ще бъде рационалното число с търсеното свойство.)

За съжаление ясната логическа подредба на рационалните числа гъмжи от други числа, много уместно наречени ирационални, които надникват от всяка цепнатина - подобно на отровни змии. Те са открити преди повече от 2000 години, когато незнаен гръцки математик доказва, че квадратният корен от 2 (дължината на диагонала на квадрат със
страна единица) не може да се представи като отношение на две цели числа. Не след дълго към този първи поразителен пример се прибавят безкрайно много други.

Математиците приемат ирационалните числа като неочаквани, но неизбежни факти на живота, докато през 19 в. започват едно след друго да се проявяват техните вцепеняващи ума свойства. Дефинирани най-просто като неповтарящи се цифри в безкрайни десетични дроби (например квадратният корен от 2 е равен на 1,41421356 ... , т. е. безкрайна десетична дроб без никаква забележима закономерност), ирационалните числа са продукт на човешкия ум. Те служат да изпълнят числовата редица, вече гъсто напълнена с рационални числа, до континуума на така наречените реални числа, в който всяка точка представя някакво рационално или ирационално число.1

На свой ред континуумът се оказва неподатлив и заедно с това чаровен обект, както това беше демонстрирано по драматичен начин през 19 в. от немския математик Георг Кантор. Той показва, че континуумът е значително по-голям по размери от множеството на всички рационални числа - до такава степен, че даже ако безкрайното множество на всички рационални числа между 0 и 1 се наредят едно след друго, дължината на тази редица от точки ще бъде точно нула. Следователно всички рационални числа лесно ще се поберат в кой да е подинтервал на отсечката, колкото и малък да е той, и ще остане още много незапълнено пространство. В същия дух Кантор доказва, че всяка отсечка, даже да е една милиардна от дължината на единичната, съдържа толкова точки, колкото и цялата изходна отсечка. Ако млякото беше континуум, а не маса от дискретни атоми, ние бихме могли да вземем чаша от течността и, следвайки една от рецептите на Кантор, с лъжичка да прелеем във втора чаша до напълването й, без изобщо млякото в първата чаша да намалее.

Изводите на Кантор разтърсват математическия свят. Континуумът, на пръв поглед толкова прост и непосредствен, се оказва в плен на видимо парадоксални закони, противоречащи както на здравия разум, така и на интуицията. Вината, разбира се, е в ирационалните числа, изглеждащи така невинни, когато за пръв път са въведени. Сега те са осъзнати като изкуствени постройки, които са твърде многобройни, за да бъдат наименувани, а повечето от тях са дотолкова чудати, че не могат да се запишат в крайна тетрадка и дори не могат да се програмират като изчислителна процедура в краен компютър. По думите на немския математик от 19 в. Леополд Кронекер: "Господ е създал целите числа - останалото е човешко изобретение".

Опитвайки се да спаси математиката от прекалено навлизане в един измислен свят, откъснат от здравия смисъл, уважаваната школа по философия на математиката, наречена интуиционизъм, която процъфтява в началото на века ни, изхвърли от употреба всички числа, чиято стойност не може да се построи в явен вид с краен брой стъпки. В частност интуиционистите обявиха континуума извън закона. Те и техните наследници, така наречените конструктивисти, все още не са надделели: повечето математици смятат, че налаганите от тях прекалени ограничения биха унищожили твърде много от нещата, които вече са възприети като валидна математика. Все пак тяхното безпокойство относно законността на континуума трябва да накара физиците да се замислят, когато се опитват да моделират природата с помощта на една толкова особена постройка.

Точки или континуум? Цели числа или реални числа? Прекъснатост или свързаност? Как е устроен светът? Как би трябвало да се описва? Борбата между тези
противоположни възгледи е почти толкова стара, колкото е физиката, и не дава никакви признаци за затихване. В действителност много от основните жалони в историята на физиката - и особено в историята на схващанията за материята - са съпроводени от наклоняване на везните ту към едната, ту към другата страна в този спор.

Древногръцките философи учат, че цялата материя е изградена от една или повече непрекъснати субстанции: земя, вода, въздух и огън. Атомната хипотеза, която заменя непрекъснатите субстанции с дискретни точкови частици, отчасти е мотивирана от неудовлетворението, което носят непрекъснатостите.

Прескачаме бързо напред до 1926 г. Електроните се разглеждат като точкови частици, кръжащи около ядро. От време на време те внезапно сменят орбитата си и излъчват или поглъщат фотон с дискретна честота. Австрийският физик Ервин Шрьодингер решава да опише този процес по начина, който той познава от класическата физика, в която се описват непрекъснати движения в пространствено-времевия континуум. Но електроните очевидно се движат прекъснато. За да излезе от тази дилема, той изобретява нещо, което нарича "авариен изход" - вълновата механика. Основен помощен елемент на теорията е непрекъсната вълнова функция, която изобщо не е реален обект, а само кодира информация относно възможните резултати от експеримента. Шрьодингер намеква, че онова, което го кара да се чувства недоволен от собствената си теория, би могло да е свързано с несъответствието между реалността и изкуствения числов континуум.

С течение на времето вълновата механика довежда до квантова теория на полето, която запълва света със завихрени и препокриващи се континууми - по един континуум за всяка елементарна частица. Когато завършвах следването си преди около 40 години, теоретиците се мъчеха да формализират тази картина в една обща схема, наречена аксиоматична теория на полето. След това бяха открити кварките и образът на света беше отново прерисуван в поантилистски маниер. А сега точките се заменят с непрекъснати струни.

Последната дума обаче още не е изречена. От една страна предпазливите физици продължават да хранят недоверие към континуума. Така например Джон Арчибалд Уилър, един от достолепните старейшини на американската теоретична физика, смята, че най-важната задача на физиката е да разбере кванта. Макар да не знае как ще стане това, той предлага списък на четири елемента, които по негово мнение няма да влизат в бъдещата теория. Третият елемент в списъка на Уилър е континуумът, като неговото изключване той подкрепя с цитат от покойния математик и физик Херман Вайл: "Доверието в трансцеденталния свят подлага на изпитание силата на нашата вяра не по-малко от ученията на първите църковни отци или на философите-схоласти от Средновековието ".

Даже вярата на Брайън Грийн е подложена на изпитание. Идеята за струните поражда въпроса: от какво се състоят те? Грийн отговаря загадъчно: "В днешно време има интригуващи намеци ... за някакъв вид субструктура на струните, но все още липсват преки доказателства за това". Дали това не означава, че един ден точковите частици ще се върнат като съставни части на струните - по същия начин, както математическите точки изграждат реалната числова линия?
Ако историята може да ни служи като пътеводител, схващанията на физиците за материята ще продължат да се колебаят между точки и континуум и по такъв начин ще отразяват неотменимата истина, че в подобни неща математическата и физическата интуиция са, уви!, твърде различни.


(Hans Christian von Baeyer, World on a String, The Sciences, Sept./Oct. 1999)


В този пасаж авторът прави някои тънки каламбури: number - число и to numb -вцепенявам; ratio - отношение (иразум на латински) и (ir)rational - (и)рационално число (и [не]разумен). По повод ирационалните числа виж също статията "Квазикристали", СФ 3/99. - Бел. прев.



Превод: М. Бушев


...

Релаксионни процеси в молекулите


...

РЕЛАКСАЦИОННИ ПРОЦЕСИ В МОЛЕКУЛИТЕ

Светослав Рашев, Ст. н. с. в ИФТТ - БАН




1. С какво са интересни релаксационните явления в молекулите.

След възбуждане със светлинен квант атомът обикновено много бързо се освобождава от погълнатата енергия, като излъчва спонтанно светлина със същата честота. За разлика от атома, оптично възбудената молекула демонстрира много по-сложно поведение и рядко излъчва резонансно.
Например молекулите почти никога не излъчват светлина от по-високо възбудените си електронни състояния, а само от първо възбудено синглетно или триплетно състояние; молекулите обикновено не излъчват тази дължина на вълната, с която са възбудени, а цяла широка ивица от по-дълги вълни; не всички оптично възбудени молекули въобще излъчват квант.

Непосредствено след възбуждането в молекулата започва самопроизволна еволюция на вътрешното й състояние. Тази еволюция се заключава в преразпределение на енергията между нейните степени на свобода - изменение на формите на движение и преминаването им от един вид в друг.

Това са, най-общо казано, вътрешномолекулните релаксационни (или безизлъчвателни) процеси, които ще бъдат обект на разглеждане в настоящия обзор.

Релаксационните процеси водят до това, че молекулата излъчва светлина от друго състояние, а не от първоначално възбуденото или пък въобще не излъчва, а се освобождава от погълнатата енергия по други, безизлъчвателни канали. Много често тези фотофизични процеси, каквито са релаксационните, се придружават и преплитат със химични или структурни превръщания (фотохимични реакции) - напр. прегрупиране на атомите в молекулата (изомеризация) или откъсване на части от нея (дисоциация).

Изясняването на механизмите и пътищата на миграция на енергията във възбудената молекула, освен от голям чисто научен интерес, е много важно от приложна гледна точка - във връзка с широкото използване на многоатомните молекули като активни среди за пренастройваеми лазери (на пари или разтвори), за целите на различни химични технологии и др.

Релаксационните явления играят изключителна роля в молекулите с биологично значение и тяхното изясняване се очаква да даде ключ към разбирането на някои жизненоважни биологични процеси в живия организъм.

Изследването на вътрешномолекулните релаксационни процеси е изключително сложен проблем - поради голямата сложност и многообразие на процесите и взаимното им преплитане, проблемът е различен при всяка отделна молекула и толкова по-сложен, колкото по-голяма и сложна е молекулата. Въпреки това, обаче, съществуват определени общи закономерности, на които се подчиняват всички вътрешномолекулни релаксационни процеси в многоатомните молекули и които са главният предмет на настоящото изложение. Преди да пристъпим към тяхното разглеждане, за да може да бъде правилно формулирана основната задача и нейното решение, а и за въвеждане на необходимата терминология, ще дадем някои основни сведения от молекулната теория.




2. Видове движения и състояния в молекулите.

При молекулите освен електронна структура и електронни състояния, както при атомите, възникват два нови вида движение, каквито атомите не притежават -вибрационно и ротационно. Мнозинството молекули имат определена структура ¬скелет, оформен от взаимното разположение на ядрата на атомите, образуващи молекулата. Тази структура е характерна за дадената молекула, но тъй като се определя от електронния облак, тя се изменя в малка степен от едно електронно състояние в друго. Разглеждана като твърда конструкция (скелет), молекулата може свободно да се върти в пространството, като всяко твърдо тяло, притежаващо три ротационни степени на свобода. Но в действителност конструкцията на молекулата не е твърда - това е просто една равновесна конфигурация, съответстваща на минимума на потенциалната енергия; и ядрата могат да трептят (по определени траектории и с малки амплитуди) около равновесните си положения, което определя вибрационните степени на свобода на молекулата.



2А. Взаимодействия между отделните движения в молекулата.

Тези три вида движение на молекулата - електронно, вибрационно и ротационно, не са независими, а са свързани помежду си.

С най-голямо значение е взаимодействието между електронното и вибрационното движение. Например в различните електронни състояния (основно и възбудени) на една молекула потенциалното поле, в което се движат ядрата, е различно и поради това както равновесните конфигурации на ядрата (междуядрените разстояния), така и силовите константи и вибрационните честоти се променят в известна степен; обратно, характеристиките на самото електронно състояние (електронните вълнови функции) са функции на вибрационното движение, особено при по-големи вибрационни амплитуди.

Не по-малко интересно е взаимодействието между вибрационното и ротационното движение в молекулата.

То се проявява в две различни форми:
Кориолисово (всяко ядро, движещо се със скорост v във въртящата се молекула, се подлага на действието на някаква сила, която променя траекторията на неговото движение) и центробежно [относителните (вибрационни) движения на ядрата водят до изменения на инерчните моменти на молекулата, което пък се отразява на скоростта на въртенето].



2В. Адиабатно приближение.

Във всяка молекула ядрата се движат много по-бавно и с много по-малки амплитуди от електроните, поради много по-голямата си маса.

На тази разлика в скоростите и амплитудите се основава т. нар. адиабатно приближение, което е важен инструмент при теоретичното разглеждане на молекулите.
Основна роля в квантовата теория на молекулите играе параметърът на Борн-Опънхаймър



Важна роля в квантовата теория и спектроскопията на молекулите играе симетрията.
Всяка химически стабилна молекула може да бъде отнесена към някаква точкова група на симетрия.
Електронно-вибрационният Хамилтониан Н е пълно-симетрична функция на ядрените и електронните координати, а всички електронни и вибрационни вълнови функции принадлежат на определени типове симетрия, характерни за съответната точкова група.




2С. Нормални трептения.

Когато молекулата се намира в определено електронно състояние, нейните ядра могат да трептят по различни начини (по различни траектории и с различни честоти), съответстващи на така наречените нормални трептения.

Това са колективни движения на ядрата, повече или по-малко локализирани върху определени (групи от) атоми в молекулата.

Най-простият вид вибрационни състояния, съответстващи на трептения по една от нормалните координати се наричат фундаментални.
Възможни са също трептения по друга координата и с други честоти, които се наричат обертонове.
Накрая, възможни са трептения по координата, която е суперпозиция на няколко
нормални координати и определена честота на трептения, които се наричат съставни трептения.


Гореизброените хармонични вибрационни състояния представляват най-често използвания базис от вълнови функции при конкретните пресмятания.


2D. Плътност на вибрационните състояния.

Много важна характеристика на вибрационните базисни функции е плътността на техните състояния с енергии Ev (т.е. брой състояния на единица енергетичен интервал

Плътността на вибрационните състояния много бързо нараства с увеличаване на
вибрационната енергия EV.
Колкото по-голяма е молекулата, толкова по-бързо нараства плътността р (EV) с увеличаване на EV.
Именно тази област с висока плътност на базисните вибрационни състояния е от особено значение за протичането на повечето вътрешномолекулни релаксационни процеси. Състоянията във квазиконтинуума се характеризират с големи амплитуди на трептене на ядрата. Когато тези амплитуди нараснат твърде много, е възможно да настъпи откъсване на атом (или група атоми) от молекулата - дисоциация или преодоляване на някаква потенциална бариера и прескачане на молекулата в друга равновесна конфигурация - изомеризация.



3. Електронни безизлъчвателни преходи


За избягване на някои възможни недоразумения е необходимо ясно да подчертаем, че по време на безизлъчвателния процес изолираната молекула не извършва преход от свое възбудено състояние към основното.

Това е невъзможно, понеже за времето на релаксацията молекулата не отделя енергия - тя запазва първоначално погълнатата енергия.

Релаксационният процес представлява прехвърляне на заселеността от едни възбудени състояния към други, също възбудени, при същата енергия.

Може също така да се каже, че релаксационният процес се заключава в прехвърляне на енергията от едни (вътрешномолекулни) степени на свобода към други в стремеж да се достигне до равномерно (статистическо) разпределение на енергията по всички степени на свобода в молекулата (електронни и вибрационни).

Тези съображения се отнасят както до електронните безизлъчвателни преходи, така и до вибрационната релаксация, с една единствена разлика, че при нея енергията се разпределя само между вибрационните степени на свобода на молекулата (без изменение на електронното състояние).


3. Вътрешна и интеркомбинационна конверсия.

Доколкото в молекулите съществуват два вида електронни състояния (в зависимост от спина на електроните) - синглетни (S) и триплетни (T), то възможни са два типа електронни безизлъчвателни преходи:

а) Вътрешна конверсия (ВК) - когато двете комбиниращи електронни състояния (S0 и Si) са с еднаква мултиплетност и преходът се дължи на неадиабатни взаимодействия, и

б) Интеркомбинационна конверсия (ИКК) -когато двете електронни състояния са с различна мултиплетност (S и T) и преходът се дължи на спин-орбиталното взаимодействие.




4. Вътрешно-молекулна вибрационна релаксация.

Втори фундаментален тип релаксационни процеси в изолирани многоатомни молекули са процесите на преразпределение на енергията между вибрационните степени на свобода на молекулата.

Най-общо казано явлението се състои в следното. Нека в началния момент молекулата се намира в някакво (неравновесно) вибрационно състояние, при което цялата вибрационна енергия е концентрирана в една обособена група атоми на молекулата.

В следващите моменти започва самопроизволно предаване (преразпределение) на енергията към други групи атоми, които ще затрептят, макар първоначално да не са били възбудени.

Възможността за такова прехвърляне на вибрационната енергия от едни към други части на молекулата (което се стреми да установи равномерно, статистическо разпределение на вибрационната енергия), се дължи на нелинейните (анхармоничните) взаимодействия, които свързват различните трептения в една молекула.

За разлика от електронния безизлъчвателен преход, тук процесът протича в границите на потенциалната повърхност на едно определено електронно състояние.





4A. Парадокс на Ферми-Паста-Улам (ФПУ).

Математичното разглеждане на основните принципи на вътрешномолекулната вибрационна релаксация се съдържа в теорията на хаоса, която получи съществено развитие през втората половина на този век.

Един от централните въпроси в теорията на хаоса може да се представи по следния начин.

Имаме една интегрируема система от N линейни осцилатори, описвана с Хамилтониан . Известно е, че нейната динамика е (квази) периодична и се определя от честотите на нормалните моди на системата.
Нека добавим към системата един неинтегрируем член V, съдържащ слаби нелинейни връзки между осцилаторите. В
въпросът се състои в това дали новата система, описвана с Хамилтониан Н = H o + V, ще продължи да еволюира квазипериодично или пък ще придобие съвсем нови свойства - ергодичност и ще се развива по статистическите закони.

До към средата на века, в съответствие с по-ранните работи на Поанкаре и теоремата на Ферми, беше разпространено общото убеждение, че при наличието на достатъчно голям брой осцилатори N, след включването на макар и много малка пертурбация V, системата ще прекрати своята периодична динамика и ще започне да се развива по статистическите закони, стремейки се към своето равновесно състояние.
С други думи смяташе се, че въвеждането на произволно слаби нелинейни връзки между осцилаторите на системата я довежда до ергодично поведение - т. е. състоянието на системата ще обхожда последователно всички точки от нейното фазово пространство без рекурентности (т.е. връщане към началното състояние).


През 1955 г. Ферми, Паста и Улам (ФПУ) се опитаха да проверят това твърдение на примера на една моделна верига едномерни осцилатори със слаби нелинейни връзки помежду си.
Техните числени изследвания
(извършени на съвсем новия за онова време компютър MANIAC-I в Лос Аламос) обаче, дават отрицателен резултат - енергията на възбуждане не показва тенденция към равновесно (статистическо) разпределение по нормалните моди на системата.

Причината за тази обезпокоителна липса на ергодичност на системата нелинейно свързани осцилатори е обяснена от Форд през 1961 г. въз основа на формулираната от Колмогоров и доказана от Арнолд и Мозер теорема (КАМ).
Форд показа, че на системата ФПУ й липсва едно основно свойство, необходимо за поделяне (преразпределяне) на енергията между нормалните моди, а именно активни нелинеини резонанси на нормалните честоти, наричани "вътрешни" или "Ферми" резонанси (цели съотношения между честотите на системата).

Според теоремата на Колмогоров-Арнолд-Мозер условието за ергодичност на интегрируема система осцилатори под действието на малка нелинейна пертурбация V е наличието на "припокриващи се резонанси", т.е. приблизителна линейна зависимост на нормалните честоти на осцилаторите.
Ако това условие не е в сила за системата Ho, то въвеждането на добавката V несъществено пертурбира честотите на системата и предизвиква
възникването на слаби хармоники на основните честоти.
Когато обаче условието е спазено достатъчно точно, малката нелинейна пертурбация V предизвиква патологични изменения в еволюцията на интегрируемата система Нo, водещи я до ергодичност и статистическо поведение.



4В. От какво зависят скоростите на вибрационна релаксация.

Изходен пункт за теоретичното разглеждане на вибрационната релаксация (което концептуално е подобно на теорията на електронните безизлъчвателни преходи) е общият вид на вибрационно-ротационния Хамилтониан на молекулата Н, представен във вида: Н = Ho + V.

Построява се базис от вибрационни вълнови функции (обикновено хармонични), които са собствени функции на Но.
Между базисните състояния съществуват матрични елементи на взаимодействие, което се съдържа във V.
Основният тип взаимодействия, предизвикващи вибрационната релаксация, са анхармоничните - поради анхармоничността на електронната потенциална повърхност. Другият тип взаимодействия, съдържащи се във V и предизвикващи релаксация, са вибрационно-ротационните - Кориолисови и центробежни.

Процесите на вибрационна релаксация обикновено са много бързи (суб-пикосекундни).

Техните скоростни константи и други характеристики много силно зависят от големината на молекулата (броя вибрационни степени на свобода 3N- 6), а също и от вибрационната енергия на възбуждане Ev.

Релаксационните скоростни константи силно нарастват с увеличаване големината на молекулата и особено с нарастване на вибрационната енергия Ev.

Поради голямата сложност на проблема засега всички експериментални и теоретични изследвания на вибрационната релаксация се правят върху сравнително малки молекули и при неголеми вибрационни енергии Ev.

Най-голям интерес обаче представлява поведението на силно вибрационно възбудените молекули - при големи Ev.

Интересът към такива обекти идва от една страна от общата теория на нелинейните системи с много степени на свобода и изучаването на свързаните с тях явления като ергодичност, хаос и др.

От друга страна областта на големи Ev е най-интересната за химията - за теорията на мономолекулните реакции (дисоциация и изомеризация).

Действително, с увеличаване вибрационното възбуждане Ev на една молекула се достига до границата на дисоциация D на някоя от връзките в молекулата [или се надвишава потенциалния бариер за прегрупиране на атомите (изомеризация)] и тогава протича мономолекулна реакция.



5C. Лазерно управляеми химични реакции.

Съвременната теория на мономолекулните реакции се основава на предположението, че при високи стойности на вибрационната енергия Ev, независимо от начина на възбуждане, вътрешномолекулната вибрационна релаксация е изключително бърза и вибрационната енергия практически мигновено се разпределя равномерно по всички вибрационни степени на свобода. От това следва, че независимо от вида на възбуждането (лазерно, топлинно и др.), винаги първа ще дисоциира най-слабата връзка в молекулата, т.е. тази с най-малка енергия на дисоциация.

През последните две десетилетия обаче се появиха някои както експериментални, така и теоретични резултати, които дават надежда, че при определени условия е възможно да се осъществи селективно възбуждане на молекули.

Ако действително се окаже възможно да бъде възбудена определена група от атоми в молекулата до високи вибрационни енергии, т. е. енергията да се концентрира в определена сравнително изолирана част на молекулата, то би могло да се очаква, че дисоциацията ще настъпи между атомите на тази група, преди енергията на възбуждане да се е разпространила статистически по цялата молекула.

Търсенето на възможности за осъществяване на такива управляеми (модово селективни) химични реакции е най-важният стимул за продължаване на изследванията върху вибрационна релаксация във високовъзбудени молекули, каквито понастоящем се провеждат интензивно в значителен брой лаборатории по света.

Съвременните лазери са в състояние да осигурят много големи мощности, много кратки импулси, в много тесен спектрален интервал. Поради това те биха могли по принцип да осъществят възбуждане само на определени части (връзки) в молекулата, като останалите части останат невъзбудени. Надеждата е, че с помощта на достатъчно къси и мощни лазерни импулси (или комбинации от импулси), настроени на специфични за молекулата резонансни честоти, ще бъде възможно да се заобиколят статистическите закони и да се разкъса молекулата на точно определено, предварително избрано място.



...


Признателност: Авторът е дълбоко благодарен на Михаил Бушев и на Людмила Кънчева, които неколкократно прочетоха ръкописа и дадоха много полезни препоръки и предложения. Благодарение на тяхната помощ статията се промени и подобри твърде силно.









Литература
1. E. Wilson, J. Decius, P. Cross, "Molecular Vibrations" (Mc Graw-Hill, New York, 1955).
2. P. Avouris, W. Gelbart and M. El-Sayed, Chem. Revs., vol.77, p.793 (1977).
3. M. Bixon and J. Jortner. J. Chem. Phys., vol. 48, p. 715 (1968).
4. C. Parmenter, Advan. Chem. Phys., vol. 22, p. 365 (1972).
5. T. Uzer, Phys. Repts., vol. 199, p. 73 (1991).


...

Класификация на биологичните науки

...

ОБЩИ БИОЛОГИЧНИ НАУКИ



Изучават от определена гледна точка структури и свойства, които са характерни за голям брой разнообразни организми.

Биофизика - изучава физическите закономерности в живите организми, на ниво атом, молекула и клетка.

Биохимия - изучава химичните закономерности в живите организми на молекулно ниво — структурата и функцията на белтъците, въглехидратите, липидите, нуклеиновите киселини и редица други биомолекули, както и принципите на които се гради клетъчния метаболизъм и регулация. Обектите са предмет на изучаване и от други биологични дисциплини, като например генетика и молекулярна биология, но подходите се различават фундаментално.

Молекулярна биология - изучава на молекулно ниво структурните и функционалните закономерности в живите организми, на които се подчинява реализирането на генетичната информация - репликацията и поправката на генетичния материал, неговата транскрипция и експресия. Част от обекта на науката се покрива с този на биохимията, биофизиката и генетиката, но се различава фундаментално в подхода.

Морфология - изучава строежа на биологичните системи, на ниво клетка (цитоморфология), тъкан (хистоморфология) и организъм (ембриоморфология и анатомия). Част от предмета на морфологията се покрива с този на цитологията, хистологията и ембриологията. Разликата е в обхвата. Изброените три науки, освен структурата, изучават още функцията, произхода, развитието, интегрирането и други. Морфологията се концентрира само върху строежа. Единственото пълно съвпадение е на ниво организъм - с анатомията.

Цитология - изучава състава, строежа и функциите на клетките; нарича се още "клетъчна биология".

Хистология - изучава състава, строежа и функциите на тъканите.

Ембриология - изучава строежа, функциите и развитието на организмите, до достигането на стадий на самостоятелен живот; нарушенията в нормалното ембрионално развитие се изучават от науката за уродствата - тератологията.

Анатомия - изучава строежа на телата на организмите.

Физиология - изучава функциите на живите организми.

Генетика - изучава наследствеността и изменчивостта на организмите.

Онтология - изучава индивидуалното развитие на организмите, от оплождането до смъртта; нарича се още "онтогения".

Геронтология - изучава строежа, функциите и стареенето на организмите, от затихването на половите функции до смъртта.

Филогения - изучава еволюционното развитие на организмите.

Таксономия - изучава класификацията на организмите; нарича се още "систематика".

Палеонтология - изучава организмите, които са живели и изчезнали в отминалите епохи.

Екология - изучава взаимоотношенията на организмите със заобикалящата ги среда и с другите организми.

Биогеография - изучава разпространението на организмите по планетата.

Астробиология - изучава възможностите за възникване и развитие на живот извън планетата Земя. Нарича се още "екзобиология".

Патология - изучава нарушенията в строежа, функцията, развитието и адаптирането на организмите. Повечето подобни нарушения се считат за болести.

Танатология - изучава причините и механизмите за затихване на живота и за настъпване на смъртта.





Частни (специални) биологични науки:
Изучават състава, строежа, функциите, развитието и особеностите на конкретна, обособена група от организми.

Микробиология - изучава микроорганизмите.

Протозоология - изучава първаците.

Микология - изучава гъбите.

Ботаника - изучава растенията.

Малакология - изучава мекотелите.

Ихтиология - изучава рибите.

Амфибиология - изучава земноводните.

Херпетология - изучава влечугите.

Ентомология - изучава насекомите.

Орнитология - изучава птиците.

Териология - изучава бозайниците.

Зоология - изучава животните.

Етология - изучава поведението на животните.

Антропология - изучава човека.

Психология - изучава поведението на човека.



Приложни биологични науки:

Изучават структурата и функциите на различните организми, във връзка с тяхното значение за живота на човека.

Агрономия - изучава отглеждането на растения в полза на човека.

Фитопатология - изучава болестите по полезните за човека растения.

Животновъдство - изучава отглеждането на животни в полза на човека.

Ветеринарна медицина - изучава болестите по полезните за човека животни.

Медицина - изучава причините, възникването, развитието, лечението и предотвратяването на болестите при хората.

Бионика - изучава приложението на биологичните принципи на структурна и функционална организация, в техническите системи, създадени от човека.

Биотехнология - изучава използването на живи организми за осъществяване на технологични процеси, като: обеззаразяване на отпадни води, производство на лекарства, пречистване на руда и много други.

Генно инженерство - разработва методи за прехвърляне на наследствена информация (гени) от едни организми в други, с цел приемниците да получат нови, полезни свойства.



...

Ново състояние на материята

...








...

В ЦЕРН* Е СЪЗДАДЕНО НОВО СЪСТОЯНИЕ НА
МАТЕРИЯТА



На специален семинар на 10.02.2000 г. ръководителите на експерименти от Програмата на ЦЕРН за тежки йони представиха убедително доказателство за съществуването на ново състояние на материята, в което кварките вместо да са свързани в по-сложни частици като протони и неутрони са освободени да блуждаят безпрепятствено.

Теорията предвижда, че такова състояние би трябвало да е съществувало около 10 милисекунди след Големия Взрив, преди формирането на материята така както я познаваме, но досега тази хипотеза не е била потвърдена експериментално. С тези резултати нашето разбиране за това как е създадена Вселената, което досега беше непроверена теория за всички точки във времето преди образуването на обикновените атомни ядра (около 3 минути след Големия Взрив) е експериментално доказано до точка, която е само на няколко милисекунди от Големия Взрив.

Професор Лучано Майани, генерален директор на ЦЕРН каза: "Комбинираните данни от седемте експеримента на Програмата на ЦЕРН за тежки йони дават ясна картина за ново състояние на материята. Този резултат доказва важно предсказание на съвременната теория за фундаменталните сили между кварките. Той е и важна стъпка напред в разбирането на ранната еволюция на Вселената. Сега имаме доказателство за ново състояние на материята, в което кварките и глюоните са свободни. Открива се цяла съвършено нова теория за изследване физичните свойства на кварк-глюонната материя. Сега предизвикателството се премества към Колайдера на релативистки тежки йони (RHIC) в Брукхейвънската Национална Лаборатория и по-късно на Големия адронен колайдер в ЦЕРН".

Задачата пред Програмата на ЦЕРН за тежки йони беше да сблъсква оловни йони така, че да създава изключително високи плътности на енергията, които да преодолеят силите, задържащи кварките в по-сложните частици. Сноп от оловни йони с много висока енергия (33 ТеУ) беше ускорен в Супер Протонния Синхротрон на ЦЕРН (SPS) и насочен върху мишени в седем различни експериментални детектори. Сблъскванията създадоха температури около 100 000 пъти по-високи отколкото в центъра на Слънцето и плътности на енергията двадесет пъти по-големи от плътността на ядрената материя, плътности, които никога дотогава не бяха достигани в лабораторен експеримент. Събраните данни от експериментите дават убедително доказателство, че е създадено ново състояние на материята. Намереното при сблъскванията на тежки йони в SPS състояние на материята има много от характеристиките на теоретично предсказаната кварк-глюонна плазма, първичната "супа" в която са съществували кварките и глюоните преди да се групират заедно при охлаждането на Вселената.

Програмата с оловните снопове започна пред 1994 г., след като ускорителите в ЦЕРН бяха осъвременени благодарение на сътрудничеството между ЦЕРН и институти от Германия, Индия, Италия, Франция, Чехия, Швейцария и Швеция.

Към съществуващите свързани ускорители в ЦЕРН - протонния синхротрон (PS) и SPS беше добавен нов източник на оловни йони. Седемте големи експеримента включваха измервания на различни характеристики на сблъскванията - олово с олово и на оловосъс злато. Те бяха наречени NA 44, NA 45, NA 49, NA 50, NA 52, WA 97/NA 57 и WA 98. Някои от тези експерименти използват многоцелеви детектори за измерване и съпоставяне на няколко от най-често наблюдаваните явления. Това координирано усилие, използващо няколко допълващи се експеримента, се оказа много успешно.

Проектът е отличен пример за сътрудничество във физическите изследвания. В експериментите участваха учени от институти в повече от двадесет страни . Програмата позволи да се развие и изключително продуктивно сътрудничество между физиците, занимаващи се с физика на високите енергии и ядрените физици.

Още по-важно - тази стъпка напред стана възможна благодарение на сътрудничеството между различните експерименти. Данните от нито един отделен експеримент не бяха достатъчни, за да очертаят пълната картина, но комбинираните резултати от всички експерименти се съгласуваха напълно с нея.

Всички опити резултатите да се обяснят с установените взаимодействия на частиците бяха неуспешни, докато много от наблюденията са в съгласие с предсказаните сигнали за появата на кварк-глюонна плазма.

Резултатите от ЦЕРН са нов и силен мотив за планираните бъдещи експерименти. След като всички парченца на главоблъсканицата изглежда да се сглобяват в обяснението, че е получена кварк-глюонната плазма, сега е съществено да се изучи тази новосъздадена материя при по-ниски и при по-високи температури, за да се характеризират напълно нейните свойства и по този начин напълно да се потвърди интерпретацията й като кварк-глюонна плазма. Фокусът на изследванията с тежки йони се премества сега към Колайдера на релативистични тежки йони (RHIC) в Брукхейвънската национална лаборатория в Съединените щати, където експериментите ще започнат през тази година. През 2005 г. експерименталната програма на Големия адронен колайдер ще включи експеримента ALICE , специално посветен на сблъскванията между тежки йони.

Пълна информация може да получите тук:
http://newstate-matter.web.cern.ch/newstate-matter/Science.html




* ЦЕРН е Европейска организация за ядрени изследвания в Женева.
Членове на ЦЕРН са: Австрия, Белгия, България, Великобритания, Германия, Гърция, Дания, Испания, Италия, Норвегия, Полша, Португалия, Словакия, Унгария, Финландия, Франция, Холандия, Чехия, Швейцария и Швеция. Наблюдатели са: Европейската комисия, ЮНЕСКО, САЩ, Япония, Русия, Турция и Израел.


...

1. Сред тях има и български учен - д-р Лъчезар Бетев от екипа на Калифорнийския университет в Лос Анджелес.
2. На постоянна работа в експеримента ALICE след конкурс е назначен младият български физик д-р Петър Христов. Петър Христов е първият българин, назначен в ЦЕРН след приемането на България в организацията през 1999 г.


...

БОЗЕ-АЙНЩАЙНОВАТА КОНДЕНЗАЦИЯ

...

ПАРАДИГМА И РЕАЛНОСТ

Димо Узунов



Настоящият текст е популярно изложение на доклад, представен на 28.11.2001 г. на семинара на Института по физика на твърдото тяло при БАН по повод Нобеловата награда по физика за
2001 г.















1. НАЧАЛОТО



През 1924 г. индийският физик С. Н. Бозе (Satyendra Nath Bose) пратил една своя работа на Алберт Айнщайн, която се оказва знаменателна за развитието на квантовата физика. В този ръкопис Бозе извежда закона на Планк за радиацията на черното тяло, разглеждайки фотоните като газ от частици и удачно прилагайки към тази система условието за термодинамично равновесие; вж. Приложението (Пр),

т. 1. Схващайки общността и полезността на новия подход, А. Айнщайн веднага урежда превода на статията на немски и публикуването й в Германия, а скоро след това, прилага подхода на Бозе към макроскопски брой невзаимодействащи (свободни) частици с маса и показва, че при достатъчно ниски температури би следвало да се появява един непознат дотогава вид кондензация - кондензация в основното квантово състояние, съответстващо на нулев импулс на частиците (вж. [2,3]).

Кондензираната фаза се характеризира с макроскопски брой (N0) на частиците с нулев импулс, което означава съизмеримост на числото N0 с общия брой N на частиците: N0 ~ N.
Физическата причина за тази доста необичайна кондензация, а именно, кондензация по Бозе и Айнщайн или Бозе- Айнщайнова кондензация (БАК) в импулсното пространство на идеални макроскопски (термодинамични) системи без обичайните междучастичкови взаимодействия, са квантовите корелации между частиците, понякога наричани "квантови псевдовзаимодействия."

Тези квантови корелации са от така наречения Бозе тип и съответстват на Бозе частици или, накратко, "бозони", притежаващи спин (собствен момент на количество на движение или, с други думи, собствен ъглов момент) s = lh, където l e цяло неотрицателно число (/ = 0, 1, ...). В този случай квантовите (Бозе-) корелации, явяващи се в статистическото описание на бозонния газ, играят роля на ефективно привличане между бозоните и това позволява появата на БАК.

Другите частици в природата - Ферми частиците или "фермионите", имащи полуцял приведен ("безразмерен") спин, S = (s/ h ) = (l + У£), формират идеален газ с квантови корелации от Ферми тип, които имат ефект на псевдовзаимодействия с отблъскване и водят до квантово израждане без кондензация в някое от разрешените квантови състояния (вж. [4,5]).

Следователно БАК е характерна за идеални газове от бозони.

С понижаване на температурата на идеалния Бозе газ (ИБГ), при запазване на плътността му постоянна, се стига до критичната температура на БАК, Tc, при която БАК всъщност започва чрез "кондензацията" на макроскопски брой частици N0 ~ N.

Докато при температура T под критичната Tc, T < Tc, кондензираната фракция N0 е малка част от целия газ [1 << N0 << N и дори N0 < (10-2 - 10-3).N ], то при T 0, N0 N ,което показва, че при температура равна на нула, целият газ попада в кондензираното състояние.

Критичната температура Tc е начало и на квантовото израждане на газа, при което той значително се отличава по свойствата си от класическия (Болцманов) идеален газ.

Следователно БАК настъпва веднага щом класическата (Болцманова) статистика стане невалидна и системата се превърне в квантова, т. е. поддаваща се на описание от Бозе статистиката. Така появилото се теоретично предсказание за БАК и заложеният в нея квантов корелационен механизъм, се оказват в основата на обяснението на някои от най-забележителните явления, открити впоследствие в квантовата физика на реални многочастичкови системи със силни междучастичкови взаимодействия, например свръхфлуидността в хелия и свръхпроводимостта в метали и сплави.

Това са родствени на БАК явления, сходни по някои общи черти на симетрия на съответните физически състояния, но по същество са с други физични свойства и определено не съответстват на термодинамичното състояние, получаващо се вследствие на БАК в ИБГ, т. е. на явлението, предсказано от Бозе и Айнщайн.

Отбелязаните приноси [1, 2] на Бозе и Айнщайн са в основата на квантовата статистическа физика, описваща едни от най-забележителните физически явления.

В оригинален, "чист" вид, БАК, като явление на преход от една обичайна термодинамична газова фаза в Бозе- Айнщайнов кондензат (за който термин ще ползваме отново съкращението БАК), се описва теоретически чрез точно решаемия модел на ИБГ.

Свойствата на тази най-проста многочастичкова система са напълно известни.
В хода на годините до сега БАК се оказа най-ярък и подробно изучен пример на спонтанно нарушение на симетрията и поява на квантови фази, имащ неоценимо евристично приложение в най-важни области на теоретичната физика, започвайки от физиката на елементарните частици, минавайки през обилно наситената с примери на фази на спонтанно нарушена симетрия физика на кондензираното състояние и стигайки до някои аналогични явления в гигантските обекти на астрофизиката и космологията.


2. НОБЕЛОВАТА НАГРАДА ПО ФИЗИКА ЗА 2001 г. Самият Бозе-Айнщайнов кондензат (БАК) в оригинално предсказания му вид, наричан напоследък пето състояние на материята, цели 70 години остана експериментално неоткрит, защото в природата не са установени идеални квантово-изродени газове, а изкуственото им формиране в лаборатория доскоро беше непосилно за физическия експеримент.

Температурите на втечняване и дори на кристализация на всички познати газове са по-високи от тези на квантово израждане и следователно при понижаване на температурата, при обичайни плътности и налягания, газовете се втечняват далеч преди да са достигнали квантовото си израждане.

Методични знания и умения за реализация на макроскопски идеален квантов газ от реални бозони и охлаждането му до температури, необходими за възникване на БАК, бяха създадени едва през последното десетилетие на отминалия наскоро 20- ти век.

През 1990 г. Карл Уийман (Carl Wieman) от Университета на Колорадо привлича Ерик Корнел (Eric Cornell) за изследвания по получаване на БАК в Обединения институт по лабораторна астрофизика (Joint Institute for Laboratory Astrophysics, JILA) в Боулдър, Колорадо (Boulder, Colorado), който работи в тясна връзка със споменатия университет и с Националния институт по стандарти и технология на САЩ (NIST). На 05 юни 1995 г. Корнел, Уийман и сътрудници успяват да постигнат БАК в свръхохладен газ от рубидиеви атоми (87Rb) [6a]. Техният първи кондензат съдържа N0 = 2000 атома, охладени до 20 nK ("нано-Келвин", т. е. 10-9 К) при параметри: критична температура Tc = 100 nK, критичен брой на атомите Nc = 2.104, критична плътност nc = 22.1012 cm-3, време на охлаждане 6 min, а броят на кондензираните атоми за една секунда е равен на 6.

Това са параметрите на първия успешен експеримент по БАК. Да отбележим, че Nc се "отличава" от пълния брой N на атоми в газа само по индекса "c".

Както ще видим при описанието на експеримента, с понижаване на температурата общият брой N на атомите в газа се изменя, но е фиксиран при всяка зададена в експеримента равновесна температура. Следователно ние трябва да предполагаме, че общият брой частици N не е постоянен в хода на експеримента, така че стойността Nc съответства на температура Tc.

Да напомним още, че n = (N/V), където V е обемът на газа, а в режима на кондензация под Tc обемът на газа при тези експерименти е бил V ~ 5-10 mm .

Експериментаторите успяват да задържат кондензата за време от 15 s, което " време на живот" на кондензата се оказва достатъчно за убедителна диагностика (експеримент, доказващ, че в системата има макроскопско количество БАК), както и за получаване на други, най-основни резултати. Това постижение веднага стана тема на водещите новини по света и навлезе в период на по-нататъшни интензивни изследвания.

През август 1995 г. друга изследователска група от САЩ (Randall Hulet's group, Rice University, Texas) докладва [7] недостатъчно убедително резултати за БАК на литиеви атоми (7Li), като същата група успява година по-късно да представи достатъчни доказателства за " литиевата БАК" (вж. [7]).

През септември 1995 г. Волфганг Кетерле (Wolfgang Ketterle) и сътрудници от Масачузетския Технологичен Институт (MIT, Boston, Massachusetts) постигат убедително БАК от натриеви атоми [6Ь]. Групата, водена от В. Кетерле, достига кондензат от 500 000 натриеви атома. Други параметри на експеримента при тях са, както следва: Tc = 2000 nK, Nc = 2.106, плътност на облака nc = 1,5.1014, време на охлаждане 9 s, кондензирани атоми за една секунда - 60 000, сравнително малко време на живот на кондензата - 1 s (вероятно поради по-доброто постижение за Tc и Nc).

През 1996 г. тази група значително подобрява резултатите си по стабилизацията, времето на живот (20 s) и броя на кондензираните атоми (No = 5.106) в натриевия кондензат. През октомври 2001 г.

Шведската академия на науките обяви, а на 10 декември 2001 г. присъди Нобеловата награда по физика на Ерик Корнел, Карл Уийман и Волфганг Кетерле: "... за осъществяване на БАК в разредени газове от алкални атоми и за начални фундаментални изследвания на свойствата на кондензатите." Тази награда се равнява на 10 милиона шведски крони (около GBP 730 000). Да отбележим някои важни обстоятелства, показващи значението на това постижение и справедливостта в присъждането на Нобеловата награда за 2001 г.

Седемдесет години след теоретичното предсказание на Бозе и Айнщайн, Нобеловите лауреати по физика за 2001 г. успяха да надхитрят трудно разгадаемата природа и да постигнат това необичайно пето състояние на материята. Корнел и Уийман създадоха чист кондензат от около 2000 рубидиеви атома при температура 20 nK, което означава 0,000 000 02 градуса над абсолютната нула.

Независимо от тях Кетерле извърши сходни експерименти с натриев газ. Произведеният от него кондензат съдържа повече атоми при по-голяма плътност и може по-успешно да се използва при изследване на свойствата на явлението БАК. Използвайки два различни кондензата, получени едновременно в един експеримент, той успява да получи за пръв път (и то ярка и убедителна) интерференционна картина на квантови материални вълни -квантовите вълнови функции на получените от него кондензати.

По този начин той представя допълнително убедително доказателство за кохерентностните свойства на БАК в съответствие с теоретичните предсказания. Освен всичко това В. Кетерле създаде и поток на малки по размер (< 1 mm) кондензатни капки, "капки от БАК", падащи под действието на земното привличане.

Това беше възприето като примитивен "лазерен лъч," състоящ се от кохерентен материален поток, вместо познатото кохерентно светлинно лъчение.

С други думи, обсъждаме устройството "атомен лазер,'" който би трябвало да създава и насочва в определена посока лъч, "подобен на лазерния," в който лъч обаче фотоните са "заместени" от атоми.

С помощта на такъв апарат може да се изучават важни фундаментални явления от квантовата физика. Както казва В. Кетерле: "БАК сега се разклонява в две различни направления, включващи "атомна оптика" и многочастичкова физика, като тази на свръхфлуидността."

От 1995 г. до сега над 30 изследователски групи по света също успяха да постигнат БАК, както и нови резултати по свойствата на кондензатите.

Освен това беше установено и изследвано явлението в 85 4 7 41 свръхохладени газове от други атоми (H, Rb, He, Li, K), като резултатите са много и твърде впечатляващи. През 1999 г. друга група от Боулдър, водена от Дебора Джин (Deborah Jin), успява да наблюдава "квантово израждане" на Ферми газ от атоми на калий (40K). По мнението на много експерти този път наградата е присъдена доста скоро след постижението. Едва ли човек може да се съмнява в така бързо постигнатата увереност, че полученото от авторите термодинамично състояние е именно оригинално предсказаният от Бозе и Айнщайн кондензат на идеалния Бозе газ.


3. МАЛКО ПОВЕЧЕ БАК

Твърде интересна физика се появява дори в идеални газове,
когато температурата е достатъчно ниска и термалната дължина на вълната на частиците нaрaстне и стане съизмерима със средното муждучастичково разстояние.

D >_ 0, е размерността на пространството, а ợ > 0 е параметър, описващ енергетичния спектър на бозоните.

По-долу, освен ако не е специално споменато, ще разглеждаме най-обичайния случай на тримерна система (D = 3) и параметър о = 2, който съответства на енергетичен спектър на реални, невзаимодействащи Бозе частици (атоми);




Преходът към континуално описание.

Нека отбележим, че термодинамичнатa граница е прийом за провеждане на термодинамичното изследване на една макроскопска система с голям, но не непременно безкраен брой частици.

Извършването на континуален преход, а именно, преходът от дискретно към континуално описание е възможен при достатъчно голям брой частици (степени на свобода), така че грешката, въвеждана вследствие на този прийом, да е пренебрежимо малка.

В теорията на обичайните в природата многочастичкови системи не големи размери на системата, а такива, надвишаващи само хиляди или дори стотици пъти средното междучастичково разстояние, са достатъчни, за да се използва континуалната граница като приемливо приближение.

Когато системата стане още по-малка, така че континуалната граница се окаже причина за непренебрежими грешки от определена важност за експеримента, тогава казваме, че работим с малки системи.
[Някои говорят за междинни или мезоскопски (mesoscopic) системи, без това понятие да се покрива с по-горе дефинираните "малки системи" или пък с модните напоследък нано-системи].

Както се вижда БАК е макроскопско явление и в това е неговата забележителност и огромно значение.

Да посочим някои характерни свойства на БАК.
На интуитивно ниво това явление можем да си представяме, както вече споменахме, като дължащо се на припокриване на вълни на материята, а именно припокриване на вълновите функции на атомите, чиято протяжност се дава с термалната дължина.

Тъй като има повече от един атом в обем AD и атомите се "припокриват" частично или почти напълно, вълните на атомната материя започват да "вибрират" кохерентно - "да пеят в хор на един глас."

Точният параметър на подреждане, описващ стационарна БАК, е вълновата функция на макроскопския кондензат (т. е пространствен вектор), често наричана "кондензатна вълнова функция."

Два кондензата с различни фази може да бъдат отличени един от друг при определени експерименти и това ги прави две различни термодинамични състояния с еднаква енергия. В такъв случай казваме, че БАК е явление, свързано с нарушение на симетрията на системата, като последната е преминала в състояние с по-ниска симетрия от тази на Хамилтониана.
Наистина, докато Хамилтонианът и нормалната фаза са инвариантни спрямо описаните глобални калибровъчни преобразувания, то кондензатът променя фазата си.

Това понижава симетрията на системата като цяло.
Тази симетрийна промяна, от по-висока към по-ниска симетрия, чрез изключване на едно свойство на инвариантност става спонтанно с появата на кондензата, което означава, че новото симетрийно свойство се явява с помощта на изменението на термодинамични параметри, които по никакъв начин не са свързани със симетрийни промени в системата.

Именно поради това такава симетрийна промяна се нарича спонтанна и това обстоятелство е причината за честото използване на термина спонтанно нарушена симетрия.

БАК е едно ярко явление на спонтанно нарушение на симетрията (spontaneous symmetry breaking) - термин, въведен за първи път от Голдстоун [11].

Да напомним, че описваната симетрийна промяна става в пространството на параметъра на подреждане -статистически усреднената вълнова функция ф на кондензата, която, в хомогенен газ, следва да е пространствено независима.

Друго често срещащо се понятие е фазова кохерентност, въведено от Ф. В. Андерсън [12].

То е предназначено да отбележи факта, че за да има ненулева, единна за целия кондензат (макроскопска) вълнова функция - (термодинамически равновесния) параметър на подреждане, фазата следва да не зависи от пространствената координата , т. е. да е една и съща за всички кондензатни атоми.

Това вече беше отбелязано в предходния параграф, но нека си представим значението на постоянството на фазата.

Ако имаме два кондензата, то всеки от тях ще се описва от своя, обща за кондензата вълнова функция с определен модул и фаза, независещи от r.

Тези две макроскопски вълни може да интерферират подобно на електроните от известния експеримент на Дейвисън и Джърмър.
Тук обаче става въпрос за два огромни (макроскопски) квантови обекта ("частици").



4. ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА ПРИРОДАТА И НОБЕЛОВИЯТ ЕКСПЕРИМЕНТ
От годините, от които се помнят ред поколения физици, включително тези, които сега са в най-активна възраст, БАК, без да е експериментално открита, се приемаше като нещо установено и съществуващо. Нещо повече, БАК се оказа парадигма с огромен евристичен принос в изучаването на крупни физически проблеми.

За да си обясним това, важно е да се отбележи, че още от предсказанието му през 1924-25 гг., това явление влезе в идеални и непротиворечиви логически връзки с останалите физически знания.

Освен това съществуваха някои сходни, родствени черти в механизма и описанието на БАК от една страна и откритата през 1937 г.

Свръхфлуидност на 4He от друга, което лесно водеше до неточното внушение за еквивалентност на свръхфлуидност и БАК (поне в кратки и неточни учебни източници).

Да, но експертите добре знаеха, че идеалният Бозе газ не може да стане свръхфлуиден, както и че присъщата му БАК, в оригиналния вид, предсказан от Бозе и Айнщайн, е състояние доста различно по физични свойства от един свръхфлуид.

Дълги години на значителни успехи на нискотемпературната експериментална физика, за която са характерни тежкото апаратурно въоръжение, сложни методи и изискването за особено тънки експериментални умения, бяха открити невероятни тайни на природата като екзотичните свръхфлуидни и магнитни фази на 3He при ултраниски температури, квантовият ефект по Хол (всички тези също Нобелово премирани своевременно), но едно доста по-елементарно явление като БАК, остана неоткрито чак до 1995 г., въпреки теоретичното му предсказание от велики учени 70 години преди това.

Проблемът. Вече беше споменато, че трудността за постигане на БАК е в липсата на идеален газ от реални бозони в естествено състояние. Всички природни газове, които са ни известни на Земята, включват доста силно междучастичково взаимодействие и при обичайни плътности се втечняват и дори кристализират далеч преди температурата да се е понижила дотолкова, че те да удовлетворят изискването за квантово израждане или, с други думи, температурата им на втечняване надвишава значително Td и близката до нея Tc.

Голямото предизвикателство при получаването на БАК е в охлаждането на газ от бозони, така че средното разстояние между атомите да стане достатъчно малко, за да се осигури достатъчна за БАК плътност на газа, но в същото време, плътността не трябва да е толкова висока, че атомите да могат да рекомбинират (вж. Пр. т. 6) в молекули или даже да взаимодействат помежду си; последното би довело до нежелателната в случая, обичайна (Ван дер Ваалсова) кондензация в течност или пък дори до преход в кристал, както става в природата с всички познати вещества при атмосферно или по-високо налягане при интересуващите ни микро-Келвинови температури.

Следователно следва да се реши в лабораторни условия сложната задача за получаване на оптимално разреден газ, който да може да бъде смятан за идеален, при това плътността му да е достатъчно голяма, че при ултраниски, но достижими за експеримента температури, да може да се достигне под критичната температура на БАК:

Експериментални методи. Групата от Боулдър (вж. гл. 2) постигна първоначалното охлаждане на газ от рубидиеви атоми (87Rb) чрез лазерно охлаждане - ефект, премиран с Нобелова награда през 1997 г. Насочена срещу движещия се атом, дифузионната компонента на светлинното лъчение оказва "спирачен ефект." С този нов метод успяват да охладят газа от 600 К (температура, отговаряща на средна скорост на атомите, приблизително равна на 800 mls) до малко под 1 К (средна скорост 30 mls). Тъй като методът е ефективен при много разреден газ, а при спиране на атомите от дифузионната компонента на лазерното лъчение, те се локализират в определен обем с по-висока от началната плътност, то следва лазерното охлаждане да се замени при достигане на температура под 1 К с други охлаждащи методи, чрез които да се постигне заветната свръхниска температура.

След лазерното охлаждане Нобелово премираните групи от Боулдър и Масачузетс включват т.нар. охлаждане чрез изпаряване (evaporative cooling) на най-високоенергетичните атоми, за да се понижи средната скорост на атомите в газа, а оттам и температурата.

Терминът "охлаждане чрез изпаряване", взет направо от литературата на английски, в случая е малко неудачен, защото системата като цяло е некондензирана, така че най-високо енергетичните атоми, които при процес на изпаряване се наричат "пари" са в същото агрегатно газово състояние, както по-ниско енергетичните атоми. Така, в нашия случай става въпрос за понижение на температурата чрез отстраняване на най-енергетичните атоми.

При това, ако не методът на постигането, то поне физическият механизъм на това охлаждане е същият, по който се охлажда отворен термос с чай. Последното става най-вече чрез естественото изпарение на парите на чая. Да напомним също, че в криогенната физика е известен методът на охлаждане с изпомпване на парите на хелия, т. е. охлаждане чрез стимулиране на изпарението. Докато за лазерното охлаждане е необходимо газът да е доста разреден, то при охлаждането чрез изпарение е нужна достатъчна плътност, за да може след всеки отделен акт на отстраняване на високоскоростните атоми чрез естествено осъществяващите се удари между останалите атоми да се постигне бързо термодинамично равновесие в остатъчния облак.

Температурата постигната при първоначално лазерно охлаждане и достигнатото при това свиване на газа, се оказват добра стартова "точка" за включване на други експериментални методи, включително механизма на "охлаждане чрез изпарение."

Едновременно с процеса на охлаждане атомите попадат в магнитна потенциална яма с подходяща форма (magnetic trap), където и става кондензацията на малка част от тях. Това се постига с подходящо нехомогенно магнитно поле на свръхпроводящи магнити, като се използва въздействието на магнитното поле върху атомния спин.

Тъй като лазерните лъчи също са предназначени да локализират газовия облак в пространството, в определена "яма", говори се за оптично-магнитни ями (magneto-optical traps, "MOT").

Сега да очертаем в общи линии как са проведени тези експерименти. Естествено, първостепенна задача е облакът от алкални атоми, който ще се подлага на кондензация, да се пази далеч от стените на съда, за да се избегне всякакъв топлообмен и абсорбция. Освен това, поради малките плътности на работното вещество (газа), както в началото, така и в края на експеримента, работното вещество следва да се намира в камера с ултрависок вакуум, който да осигурява незначителни примеси от други атоми.

В противен случай остатъчни въздушни молекули биха играли ролята на "истински случайно разпределени примеси" (вж. например [10]), които имат деструктивен ефект върху почти всяка фаза със спонтанно нарушена симетрия, каквато е и БАК.

Последното означава или недостижимост на БАК въобще в система със случайни примеси или постигането й при значително по-ниска температура и модифицирани от примесите свойства, което е нежелателно, а и засега недостижимо при тези експерименти.

След първоначалното лазерно охлаждане до 30 mls в ултра-вакуумната камера, атомите се залавят във вече споменатата магнито-оптична яма, осъществена от нехомогенното магнитно поле и от шест лазерни лъча, пресичащи се в центъра на "ямата." Лазерните лъчи свиват облака от атоми до размери от порядъка на 1 - 3 mm. Светлинното налягане върху атомите и междуатомните удари, осигуряват охлаждане и релаксация до термодинамично равновесие при около 1 mK.

Обичайното лазерно охлаждане обаче има ограничения по температурата и плътността на охлаждания газ поради известни ефекти, като ефективно нагряване, дължащо се на спонтанната фотонна емисия и абсорбция на разсеяни фотони. За преодоляване на подобни трудности и достигане на желаните температури и плътност, в обсъжданите експерименти е използван т.н. "dark SPOT" (Dark Spontaneous-Force Optical Trap).

Тук ограниченията на стандартното лазерно охлаждане са преодолени чрез лазерно напомпване на захванатите атоми до хиперфино състояние, което не взаимодейства със залавящите лазерни лъчи, т. е. явява се "тъмно" състояние (dark state).

Необходимото залавяне и охлаждане се осигуряват чрез периодично осигуряван преход на атомите от "тъмно" в "светло" ("bright") състояние, като в последното те остават сравнително малко време. Оптимизирайки популацията на всяко от тези две състояния ("тъмно" и "светло"), се стига до повишаване на плътността с два порядъка. "Dark SPOT" методиката е била решаваща в експериментите, проведени в JILA и MIT.

По-нататък се прилага охлаждането чрез "изпаряване".

Практически това се осъществява чрез включване на подходящо радиочестотно (RF) поле.

Това поле обръща спина на атомите.
В резултат потенциалът на залавящата яма от привличащ се превръща в отблъскващ и изхвърля атома от ямата. Важното е, че тази схема е енергетически селективна, защото резонансната честота е пропорционална на магнитното поле и следователно на потенциалната енергия на атомите. Процесът може да се нагласи така, че от ямата да се изхвърлят само най-високо енергийните атоми.

Така описаните до сега магнито-оптични ями имат "отвор" в центъра, т. е. конфигурацията на магнитното поле е такава, че в центъра то е почти нула и оттам се губят част от атомите (в теорията това е известно като "пропадане по Майорана", Majorana flop)Когато облакът от атоми вече се е охладил много и се е свил до милиметрови размери, загубите на работно вещество през тази "магнитна дупка" стават съществени. За отстраняване на този недостатък, групата от JILA използвала въртящо се магнитно поле, докато групата от MIT - допълнителен лазерен лъч (аргонов лазер) за "запушване" на магнитния отвор.


От 1996 г. до сега експерименталните установки за БАК са подобрени чрез използване на по-подходящи конфигурации на магнитното поле (т. нар. Ioffe- Pritchard magnetic traps [16], по имената на двама от авторите).

Освен постигане на БАК, последната следва и да се регистрира, наблюдава, изследва. За наблюдаване поведението на газа е използван методът на "абсорбционния образ" (absorption imaging).

Този метод отчита ("картографира") пространственото разпределение на фотоните, абсорбирани от атомите на газа. От 1996 г. се използва също и методът на наблюдение на БАК чрез дисперсионно светлинно разсейване, който отчита еластично разсеяните фотони, като се екранира директно преминаващата (без разсейване) светлина.




5. ЗНАЧЕНИЕ НА ОТКРИТИЕТО И ВЪЗМОЖНИ ПРИЛОЖЕНИЯ

Както се вижда от изложението не ни остава друго, освен да се убедим, че БАК по оригиналното предсказание на А. Айнщайн е наистина постигната в експериментални условия чрез един забележителен експеримент.

БАК открива пътя към лабораторното изследване на макроскопски квантови обекти (с размери засега от порядъка на 1 mm), което може да доведе до изясняване на основни въпроси на квантовата физика. Това постижение постави още през 1995 г. началото на нови и особено важни изследвания в атомната физика и във физиката на кондензираната материя.

По-нататъшните изследвания на БАК може да се окажат важни за проверка на валидността на фундаментални идеи и представи във физиката на многочастичковите системи, включително в термодинамиката на системите с ограничени размери ("малки" системи), за изясняване на микроскопичния произход на свръхфлуидността в многочастичкови бозонни системи с междучастичково взаимодействие, за тласък в изучаването на макроскопски квантови интерференционни явления, за повишаване на точността на експериментите по измерване на някои фундаментални константи, а също за евентуален успех по пътя на създаване на "атомен лазер" (за по-подробно обсъждане на последния.В теоретичен аспект особено перспективни са изследванията на влиянието на слабо междучастичково взаимодействие в свръхохладени разредени квантови газове в условия близки до експерименталните.

В частност такива изследвания, съчетани с експериментални, биха могли да доведат до обяснение на прехода от БАК в състояние на свръхфлуидност.

Друг важен проблем е връзката между БАК и свръхпроводимостта, като за решаването му са необходими още изследвания, осветляващи БАК на бозони с електричен заряд, отново при отчитане на подходящи междучастичкови взаимодействия.

Вероятно ще се наложи теоретичните описания на експериментите, които засега се ограничават в рамките на подхода, основан на уравнението на Грос-Питаевски-Гинзбург, да се разширят чрез включване на флуктуационни ефекти, други варианти на описание на ефекта на магнитната яма, както и на задълбочена преценка на ефекта на реалните ограничителни условия (постоянни: плътност и/или налягане).

Да отбележим накратко някои възможни приложения на БАК, по които интензивно се правят изследвания:

- екситонната и биекситонната кондензация,
- биполяронната кондензация с оглед евентуални приложения в определени класове (базирани на екситонен, а не на фононен механизъм) високотемпературни свръхпроводници,
- БАК на позитроний и свръхфлуидност в ядрената материя.



Накрая да посочим някои литературни източници, където проблеми на БАК се обсъждат по начин, който е достъпен за неспециалисти. Да споменем и сборника от статии, съдържащ ценна експертна информация за теоретичните и експериментални аспекти на изследванията по БАК до 1995 г.



Приложение: Пояснения и допълнения към основния текст


1. Термодинамично равновесие възниква в макроскопски системи, състоящи се от голям брой частици (N ~ NA ~ 1023). Броят частици N може и да е с порядъци по-малък от числото на Авогадро NA, но във всички случаи той следва да е достатъчно голям, за да се използва термодинамичната граница (вж. също гл. 3, § "Преходът към континуално описание").

2. Ле величина, аналогична на дължината на вълната, въведена от Дьо Бройл (de Broglie) и понякога я наричат "термална дължината на вълната по Дьо Бройл" или накратко "Дьо Бройлева термална дължина." Следва да се има предвид, че Л е статистически средна величина, характеризираща квантовите корелации и различаваща се от оригинално въведената от Дьо Бройл дължина на вълната за една частица. Тя може да се използва за оценка на пространствения размер на вълновата функция на атомите в газа в
зависимост от температурата. Да напомним също, че: h = 2яЛ e константата на Планк, p = Mt е импулсът на атомите, а с m означаваме масата на атомите,
която влиза в израза за Л. С kB е означена константата на Болцман.

3. Някои ефективни (полеви) модели на многочастичковите системи с далекодействащ потенциал на междучастичковите взаимодействия, описват т.нар. композитни бозони (composite bosons) или квазичастици, които може да имат енергетичен спектър, описван с 0 < ợ < 2 4. Величините плътност n = (N/V) и разпределението по енергии n(s) са различни, като връзката помежду им се дава, като се разделят двете страни на равенството (2) с V. 5. При наличие на магнитно поле Хамилтонианът на свръхпроводника по Гинзбург и Ландау е инвариантен по отношение на определени локални калибровъчни трансформации, но не и спрямо глобални трансформации от обсъждания тук вид. 6. Известно е, че отпреди 1980 г. чак до провеждането на описваните експерименти от 1995 г. водеща по осъществяване на БАК беше групата на Исак Силвера (Isaak F. Silvera) от Харвардския университет, която работеше с атомарен водород (H). Техните експерименти от посочения период имаха съществени трудности, една от които е високата степен на рекомбинация на атомите в молекули. При тези експерименти първоначално е използвано охлаждане с помощта на "охладител чрез разтваряне на 3Не в 4Не", след това залавяне в магнитно поле и по-нататък охлаждане чрез "изпаряване." По общи оценки тази група беше твърде близо до осъществяване на БАК.







...






Литература 1. S. N. Bose, Z. Phys. 26 (1924) 178. (Тази статия на Бозе е препечатана в сб. трудове на А. Айнщайн, споменат в [3]). 2. A. Einstein, Sitzber. Kgl. Preuss. Acad. Wiss,, Phys.-math. (1924), p. 261; ibid, (1925) p. 3. Историята на Бозе-Айнщайновата статистика се описва в книгата на А. Pais, Subtle is the Lord, the Science and the Life of Albert Einstein (Clarendon Press, Oxford, 1982), Ch. 23. 3. Статиите [2] на А. Айнщайн са препечатани в сб. трудове, вж. напр. Собрание научнмх трудов в 4 томах, под. ред. И. Е. Тамма, Я. А. Смородинского и Б. Г. Кузнецова, (Наука, Москва, 1966), т. III, стр. 481 и 489. Изводът на Бозе [1] e представен в съвременна форма в много книги, вж. напр.: R. P. Feynman, R. B. Leighton, and Matthew Sands, The Feynman Lectures on Physics, v. 3, Quantum Mechanics (Addison-Wesley, Reading, Massachusetts, 1963), Ch. 2.5. [На руски: Р. Фейнман, Р. Лейтон, М. Сзндс, Фейнмановские лекции по физике, тт. 8, 9, Квантовая механика (Мир, Москва, 1978), гл. 2, §5.]. Описанието на явлението БАК в идеални квантови (Бозе-) газове при постоянна плътност на частиците се дава в почти всеки университетски учебник по статистическа физика; вж., напр., [4, 5]. 4. Л. Д. Ландау, Е. М. Лифшиц, Статистическая физика, ч. 1, изд. 3- е, дополненное Е. М. Лифшицем и Л. П. Питаевским (Наука, Москва, 1976); English transl. L. D. Landau and E. M. Lifshitz, Statistical Physics, p. I; revised ed. by L. P. Pitaevskii (Pergamon Press, London, 1981). 5. K. Huang, Statistical Mechanics (Wiley, New York, 1987). 6. (a). M. N. Anderson, J. R. Enster, M. R. Matthews, C. E. Wieman, and E. A. Cornell, Science 269 (1995) 198, (b) K. B. Davis, M.-O. Mewes, M. R. Andrews, N. J. van Druten, D. S. Dufree, D. M. Kurn, and W. Ketterle, Phys. Rev. Lett. 75 (1995) 3969. 7. C. C. Bradley, C. A. Sackett, J. J. Tollet, and R. G. Hulet, Phys. Rev. Lett. 75 (1995) 1687. Нови резултати са докладвани от същата група на конференция през май 1996 г. [DAMOP Meeting, Ann Arbor, Michigan, May 1996]. 8. P. Lacour-Gayet and G. Toulouse, J. Physique 35 (1974) 426. 9. L. De Cesare and D. I. Uzunov, in: Correlations, Coherence, and Order, ed. by D. V. Shopova and D. I. Uzunov (Kluwer Academic/Plenum Publ., New York - London, 1999), p.29-81. 10. D. I. Uzunov, Theory of Critical Phenomena (World Scientific, 1993). 11. J. Goldstone, Nuovo Cimento 19 (1961) 154. 12. P. W. Anderson, Basic Notions of Condensed Matter Physics (Benjamin - Cummings, Menlo Park, 1984). 13. C. N. Yang, Rev. Mod. Phys. 34 (1962) 4. 14. П. Л. Капица, ДАН СССР 18 (1938) 21; вж. също Nature 141 (1938) 74 (последната статия е получена за печат на 04.12.1937 г.). 15. I. F. Silvera, J. Low Temp. Phys. 89 (1992) 287; I. F. Silvera and M. Reynolds, ibid, 87 (1992) 343. 16. Y. V. Gott, M. S. Ioffe and V. G. Tel'kovskii, Nucl. Fusion, Suppl., Part 3 (1962) 1045; ibid, Pt. 3 (1962) 1284; D. E. Pritchard, Phys. Rev. Lett. 51 (1983) 1336. 17. За теорията вж. следните обзори и цит. в тях оригинални статии: Л. П. Питаевский, УФН168 (1998) 641; F. Dalfovo, S. Giorgini, L. P. Pitaevskii, and S. Stringari, Rev. Mod. Phys. 71 (1999) 463. 18. (a) C. Towndsend, W. Ketterle, S. Stringari, Physics World, March 1997, p. 29. (b) K. Helmerson and W. D. Phillips, "Atom Lasers", Physics World, 27.11.2001; www.physicsweb.org/article/world/12/8/8. (c) P. B. Andersen and M. A. Kasevich, Science 282 (1998) 1686. 19. Bose-Einstein Condensation, ed. by A. Grifin, D. W. Snoke, and S. Stringari (Cambridge University Press, Cambridge, 1995; reprinted 1996). ...



...