сряда, 4 юли 2012 г.

БОЗОНИТЕ НА ХИГС И ОБЕДИНЯВАНЕТО НА ВЗАИМОДЕЙСТВИЯТА

...

проф: Хигс





ДОСТЪПНА И ЗАБАВНА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ХИГС - БОЗОНА
МОЖЕ ДА НАМЕРИТЕ ТУК:

(Ако наистина се интересувате от Хигс - бозонът, прочетете за "полето на Хигс)

Бозонът на професор Питър Хигс (анимация:)




...


Ето и по сериозен и задълбочен поглед върху идеята на Хигс






Публикуване на части от статията, която може да прочетете тук.
...

автори на статията:
М. Н. Дубинин, А.Н.Никитенко






Въведение


Известно е, че заобикалящият ни свят “се управлява” от четири типа взаимодействия:

1) електромагнитното взаимодействие (неговите свойства технически се използват
в радиото и телевизията, радио- и мобилните връзки, радиолокацията, енергетиката,
лазерите);

2) силното взаимодействие (“отговорно” за горенето на Слънцето и звездите,
атомната енергетика, ядреното и термоядреното оръжие);

3) слабото взаимодействие ( “отговаря” за разпада на частиците, например бета-
разпада на неутрона в протон, електрон и антинеутрино, синтеза на тежките елементи
в звездите);

4) гравитацията (взаимното привличане на всички материални тела).



Понастоящем можем в достатъчна степен да “управляваме” само електромагнитни-
те, а в някаква неголяма степен да използваме свойствата на силните взаимодействия,
което не можем да кажем за разпадите на частиците или за гравитацията.

Откъде се взеха тези взаимодействия, защо са именно четири, и как да си обясним разликата в техните свойства? Известно е, например, че електромагнитната “константа на връзката”, характеризираща силата на притегляне или отблъскване между електричните
товари, се различава с десетки порядъци от гравитационната константа на връзката,
характеризираща привличането между тела с маса.

Отговорите на тези въпроси биха могли да доведат до осъзнаването на принципно нови възможности за развитие на нашата цивилизация в сравнение с последствията от ролята, която изигра възникването на електромагнетизма в средата на ХІХ век. Като такива възможности могат да се споменат новите източници за енергия, пряката трансформация на едни химични елементи в други, създаването на изкуствени силови полета с предварително зададени свойства, създаване на пространствени области, в които известните понастоящем
физични закони са видоизменени.

Обединяването на квантовата теория с теорията на относителността в средата на
миналия век доведе по естествена начин до представата за взаимодействащи квантови
полета и свързаните с това частици.

Да си представим две разположени на разстояние заредени частици, които се привличат или отблъскват (в случая знаците на техния заряд са без значение), и да започнем да местим едната от тях. Електромагнитната сила, с която едната частица взаимодейства с втората, не може да доведе до моментално изменение на местоположението на втората, понеже съгласно теорията на относителността, нито един сигнал не може да се разпространява със скорост по-голяма от скоростта на светлината. Раздвижената от нас частица става източник на свързаното с нея електромагнитно поле, което пренася през пространството енергия и по такъв начин влияе върху състоянието на другата частица.

Според квантовата теория енергията може да бъде пренасяна само на дискретни порции (кванти), които следва да се интерпретират като частици, предаващи силата на взаимодействие. В квантовата теория на полето взаимодействието на едни частици – източник на полета (електромагнитни, слаби и силни) се свързва с обмяната с други частици – преносители на взаимодействието.
В случая на взаимодействие на електрични товари (например, електрони) преносители
са фотоните (γ-квантите на електромагнитното поле).



Тук трябва да има таблица 1 - Фундаменталните частици и преносителите на взаимодействия между тях, която може да погледнете в оригиналната статия


Да напомним, че освен електроните (е), в природата съществуват и електрично
заредени по-тежки частици – мюонът ( μ ) и тау-лептонът (τ), също участващи в елек-
тромагнитните и слаби взаимодействия.

Всяка от тези частици има частица-партньор – почти безмасовите неутрина, като разновидностите на неутрино в природата са три: νе, νμ , ντ ..

Като допълнение към електрона, мюона, тау-лептона и съответстващите им
три вида неутрина (тази шесторка частици се наричат с общото име лептони) в приро-
дата съществуват дробнозаредените кварки от шест типа, обикновено обозначавани със
символите u, d, c, s, b, t, със силно различаващи се маси. Най-леките измежду тях u и
d с товари 2/3 и -1/3 образуват свързаното състояние (uud) = р с товар 2/3+2/3-1/3 = 1 и
(udd) = n с товар 2/3-1/3-1/3 = 0, които са добре известни като протони и неутрони, със-
тавляващи атомното ядро. В съответствие с представата за кварките като частици опре-
делящи структурата на адроните, слабите взаимодействия между електроните, мюоните, неутриното и кварките се пренасят от тежките частици, наречени W-бозони и Z- бозони. W-бозонът има електричен товар +1 или -1, равен по големина на товара на електрона, а Z-бозонът е електрично неутрален. Силните взаимодействия между дробнозаредените кварки се пренасят от безмасови частици, наричани глуони. Например, u и d вътре в протона се привличат един към друг, обменяйки непрекъснато глуони. Съществено е, че различието в масите в семейството на шестте кварка е огромно.

Например, най-тежкият кварк t има маса 35000 по-голяма, отколкото лекият кварк u. Масата на електрона е е 3500 пъти по-малка от масата на тау-лептона τ. Още по-впечатляваща е разликата между масата на неутриното и зареденият лептон, напри-
мер масата на неутриното ντ и тау-лептона τ се различава приблизително 10 милиарда
пъти.

Обкръжаващата ни Вселена се състои от частици със сравнително неголеми маси, а
именно от електрони е, електронни и мюонни неутрина νе и νμ, фотони γ и два типа “леки” кварки u и d, чиито маси са най-малките измежду всички съществуващи “шесторки” от кварки. Останалите лептони и кварки са значително по-тежки и притежават много малки времена на живот и практически веднага се разпадат в леки кварки, лептони, фотони и неутрино. Те бяха получени изкуствено на ускорители на частици.

Откъде се вземат масите на лептоните и кварките и как може да се обяснят огромните разлики в масите им?

Този въпрос е толкова обоснован, колкото вече поставеният за произхода на разните типове взаимодействия и огромната разлика в тяхната сила.

За да се обясни възникването на лептонните и кваркови маси, както и на преносителите на слабото взаимодействие W– и Z-бозоните, са необходими допълнителни частици, които са наречени по името на техния “изобретател” Pеter Higgs частици на Хигс.

Теорията на електрослабото взаимодействие изисква съществуването на един електрически неутрален бозон на Хигс (H), но не е изключено те да бъдат и повече.
Откриването на бозона на Хигс е една от основните задачи на експериментите на
колайдера LHC.

Неговото установяване съвсем не е проста задача по две причини:
първо, той е слабо свързан с лептоните и кварките, поради което много рядко се
ражда при сбълсквания на снопове в ускорителите частици; и второ, масата на Хигс-
бозона е неизвестна (в смисъл, че теоретиците не могат да я предскажат). Затова се
налага да се моделира нейното раждане при всевъзможни стойности на масите, което
е значително по-сложно, отколкото тя да се търси при определена стойност. Заедно
с това експерименталното наблюдение на бозона на Хигс и измерването на неговите
характеристики ще има огромно значение за съвременната физика.

Чисто математически, теорията с участието на бозоните на Хигс беше демон-
стрирана още през 1970-те години, с успешното теоретично описание и предсказване
на свойствата на W– и Z-бозоните, които впоследствие, през 1980-те години, полу-
чиха своето експериментално потвърждение. Същевременно, дълбокото разбиране
на физиката, стояща зад бозоните на Хигс, е далеч от яснота. Тук най-същественото__ предположение е, че цялата Вселена е запълнена със скаларно поле с огромна напрег-
натост и необикновени свойства. Масата на лептоните и кварките възниква за сметка
на взаимодействието с това поле. Да напомним, че съгласно специалната теория на
относителността безмасовите частици (например фотоните) се пренасят със ско-
ростта на светлината, докато масивните частици не могат да достигат тази гранична
скорост.

Скаларното поле на Хигс, запълващо цялото пространство, може да “забавя”
определени типове взаимодействащи с нея частици, подобно на въздуха, който забавя
движението на изстреляния от оръдието снаряд. Такъв тип частици, които по своята
природа са безмасови, вследствие на взаимодействието с полето на Хигс ще се движат
по-бавно от скоростта на светлината и ще изглеждат като масивни. Другите типове
частици, които не взаимодействат с полето на Хигс (например, “стерилните” относно
хигсовскто поле фотони) няма да се “забавят” и ще останат безмасови.

В същото време въпросът за източниците на хигсовото поле остава открит, както
и проблема за съвместимостта на огромната плътност на нейната енергия със съвре-
менните космологични представи. В съответствие с общата теория на относителността
огромната плътност на енергията може да повлияе силно на геометрията на простран-
ство-времето, което би могло да бъде добре наблюдаемо явление.

Поучително е да си спомним, че представата ни за материята, която запълва цялото
пространство, за пръв път беше формулирана в началото на миналия век. До тогава
практически нищо не беше известно за строежа на атомните ядра и елементарните
частици, т.е. за силното и слабо взаимодействие. Бяха известни само гравитацията и
електромагнетизмът. Според концепциите от този период, в запълващата цялото пространство среда (етер) се разпространяват електромагнитните вълни на светлината от
отдалечени звезди, които се регистрират на Земята в експерименти с особено чувствителни уреди (така нар. интерферометри), за да се измери влиянието на движението на Земята по нейната орбита върху скоростта на идващата от звездите светлина. Въпреки че концепцията за етера се оказва нереалистична, експерименталните и теоретични работи, проведени във връзка с нея, водят до създаването на специалната теория на относителността, станала едно от главните постижения в историята на световната наука.


За теорията на Великото Обединение.


Принципите на симетрия през всички времена са играли основна роля за обяснение
на основите на света.
През Средните векове Йохан Кеплер построява модел на Слънчевата система, използвайки симетрични относителни въртения в тримерното пространство (тоест правилните) многостени.

В онези времена нищо не е било известно нито за галактиките, нито за космичното излъчван, а най-отдалечената от Слънцето известна планета е била Сатурн.

Кеплер пише: “... Орбитата на Земята е мяра за всички орбити. Нека около нея опишем додекаедър. Описаната около него сфера ще бъде сферата на Марс. Около сферата на Марс да опишем тетраедър. Описаната около тетраедъра сфера е сферата на Юпитер. Около сферата на Юпитер да опишем куб. Описаната около куба сфера ще бъде сферата на Сатурн. В сферата на Земята да вместим икосаедър. Вписаната в нея сфера ще бъде сферата на Венера. В сферата на Венера да вместим октаедър. Вписаната в нея сфера ще бъде сферата на Меркурий...”

В рамките на модела на Кеплер светът се определя от симетриите на пет многостена, около които могат да се построят шестсфери, затова теорията обяснява произхода на броя на планетите, които са точно шест, а разстоянията между сферите обясняват разстоянията между планетите и тяхната равноотдалеченост от Слънцето.

Въпреки че впоследствие се изяснява, че моделът на Кеплер не съответства на
наблюдаваното движение на планетите, понеже кръговата симетрия на орбитите на
планетите малко се нарушава (планетите се движат по елипси), използваните в него
принципи на симетрия за обяснение на устойчивостта на света запазват своята актуал-
ност стотици години след това и до днес. Вместо въртения на многостени в тримерното
пространство, трансформиращи тези тела сами в себе си, в наше време за описание на
фундаменталните частици трябва да се разглеждат (наистина, математически доста по-сложно) въртения във “вътрешни” пространства.

Те са образувани от набора на частиците, които запазват неизменна математическата функция, определяща енергията на създаваните от частиците полета. Структурата на математичните обекти, описващи въртенията (това са матрици, реализиращи представянията на групите на “вътрешните” симетрии, чиито елементи са комплексни функции), позволяват да се определят колко ще бъдат съответстващите им фундаментални частици и частици, преносители на взаимодействията.

По този път през последните тридесетина години бяха постигнати големи успехи в
разбирането на природата на взаимодействията и произхода на масите на частиците.
Бяха създадени теории на силното и слабо взаимодействие, и нещо повече – електромагнитните и слабите взаимодействия бяха обединени в единно електрослабо
взаимодействие. Успехът на обединяването на теориите: електричното и магнитното в
електромагнетизъм, а електромагнитното и слабото в електрослабо, доведе до идеята
за обединяване на електрослабото и силно взаимодействия в единната теория на Вели-
кото обединение. В този случай наблюдаваните от нас електромагнитни, силни и слаби
взаимодействия на частиците са всъщност различни прояви на едно фундаментално
взаимодействие, чиято сила се характеризира с единна константа на връзката αGUT.

На много малки разстояния (по-малки от 10-29 см) това взаимодействие притежава
съвършена симетрия, когато неутриното, заредените лептони и кварките участват в
тях еднакво и са напълно неразличими помежду си.

Тази симетрия позволява да се говори за “прачастица” (или вектор (мултиплет) във въображаемото пространство на частиците, чийто компоненти представляват фундаменталните частици), различните състояния на която впоследствие стават неутриното, заредените лептони и кварките.

Добре известна илюстрация на такъв род представлява системата от протон
и неутрон, които са и горната, и долната компоненти на единия от мултиплетите,
наречен нуклон. При въртене в така нареченото изотопично пространство прото-
нът и неутронът могат да преминават един в друг, първоначално отличавайки се по
проекцията на изотопичния спин. Силните взаимодействия не могат да различат
протона и неутрона, които притежават точна симетрия относно въртения в изото-
пичното пространство.

На съществено по-големи разстояния (от порядъка на 10-15 см), достъпни в екс-
периментите на LHC, вече не съществува универсалната константа на връзката αGUT ,
а взаимодействието на частиците – както вече беше казано – се разделят на три вида.
Електромагнитните взаимодействия се пренасят от безмасовите фотони, слабите – от
масивните векторни бозони W, Z, а силните – от безмасовите глуони. И техните кон-
станти на връзки се различават силно. По такъв начин, първоначално съвършената
симетрия за “прачастицата” на разстояния от порядъка 10-29 см, (или другояче казано
– при енергии от порядъка 1015 GeV), в области на по-малки енергии трябва да бъдат
разрушена, за да бъдат описани разните взаимодействия. За нарушаването на симетри-
ята в теорията трябва да бъдат въведени бозоните на Хигс. На тях съответства скаларно
поле, което запълва цялото световно пространство и има нетривиална зависимост на
енергията от амплитудата на полето, когато състояние с минимална енергия (т.нар.
вакуум) се достига при стойност на полето не равна на нула (вж. по-нататък – фиг.2 и
обяснението към нея).

Смята се, че квантовата теория на взаимодействията е налична, когато е зададена функцията на Лагранж за полето и наблюдаемите величини се изразяват с функции с крайни значения.

Представата за нарушение на симетриите в природата е напълно естествена. Да
вземем, например, златна монета. Отделните атоми на златото, от която тя се състои, са сферично симетрични. Трудно е да се различи отделно взет атом на злато от подобен,
но обърнат “с краката нагоре”. Това е така защото ядрото и “летящите” около него
електрони не фиксират някаква избрана посока в пространството. Едновременно с това
златната монета пада или на “ези”, или на “тура”. По такъв начин, при обединяване на
голям брой атоми на златото в монета сферичната симетрия на първоначално взетите
обекти (атомите) се нарушава.

Представата за нарушаване на симетрията на състояния с минимална енергия се
включва по естествен начин в рамките на приетата понастоящем концепция за възник-
ване на Вселената в резултат на Големия взрив при огромни температури от порядъка
на 1027К.

Всички частици и античастици, включително и Хигс-бозоните, калибровъчните бозони и фермиони, също и безмасовите, са образувани след взрива, като броят на частиците и античастиците е еднакъв.

При охлаждане на “симетричната” ранна Вселена в нея възниква разширяващ се сферичен “мехур”, вътре в който е нарушена симетрията на състоянието с минимална енергия, а най-същественото следствие от това е възникването на маса на частиците и изменение на физическите закони на техните взаимодействия.

Възникването на масите нарушава съвършената симетрия на единното взаимодействие,
в резултат на което различните компоненти на мултиплета на “прачастиците”, дотогава еднакви, се видоизменят в различни кварки и лептони.

Появяването на маси при бозоните преносителите на силните взаимодействия отговарят за разликата в силата на електромагнитното и слабо взаимодействия на големи разстояния. На много малки разстояния или при повторно разгорещяване до много високи температури масите изчезват, преносители на слабите и електромагнитните взаимодействия стават еднакво ефективни вследствие възстановяването на съвършената симетрия. Много съществено е, че при разширението “мехурите” в близост до стените им протичат процеси, които могат да бъдат описани само в квантовата теория, допускаща изчезването на античас-
тиците.

В резултат в нашата Вселена отсъстват обекти, състоящи се от антиматерия.

Първият реалистичен модел на обединение на електромагнитното и слабо взаимодействия на лептоните (електрона и съответстващото му неутрино), в който бяха използвани много от елементите на изложената до тук идеология, беше предложен от Ш. Глешоу, С. Уйнбърг и А.Салам към края на 60-е години на миналият век.
Този модел включва две комплексни скаларни полета, които след спонтанно нарушаване на симетрията на потенциала на взаимодействие водят към един хигсовски бозон.


Съответен механизъм на генерация на маси на електрона и промеждутъчните векторни бозони W и Z, които пренасят слабото взаимодействие, беше предложен от английския
теоретик Питър Хигс през 1964 г. и почти едновременно и независимо от Браут, Енглерт, Гуралник, Хаген и Кибл. Бозонът на Хигс би трябвало да се ражда при сблъсквания на снопове протони и да може да бъде наблюдаван в детекторите за частици.

Несъмненият успех на модела на Глешоу-Уйнбърг-Салам след отриването и включването в него на трите поколения лептони и кварки, експерименталното наблюдение на неутралните токове, преносителите на слабите взаимодействия W– и Z-бозоните и преносителите на силните взаимодействия – глуоните, не може да бъде считан за завършен, понеже бозонът на Хигс до настоящия момент не е наблюдаван в експерименти. Това не стана нито на колайдера LEP2 (ЦЕРН, Швейцария) при насрещни електрон-позитронни снопове с максимална енергия 220 GeV), нито на колайдера Tevatron (Фермилаб, САЩ при насрещни протон-антипротонни снопове с максимална енергия 1960 GeV). Бозонът на Хигс е единствената неуловима частица в този така сполучлив модел на взаимодействия на фундаменталните частици, но отсъствието на експериментална информация за нейните свойства не позволява да се направят някакви определени заключения за природата на хигсовския потенциал, неговата космологична еволюция, свойствата на фазовите преходи от свръхплътна многочастична среда след Големия взрив към наблюдаваната астрофизична картина с ниска плътност на частиците във Вселената, механизмите на генериране на излишък от частици над античастиците (т.нар. барионна асиметрия) във Вселената и др.

Последните експериментални данни достатъчно убедително сочат за необходимостта от разширение на модела на Глешоу-Уайнбърг-Салам, съдържащ три двойки лептони и три двойки кварки (този модел се нарича Стандартен модел поради неговата общопризнатост),
както по състава на фундаменталните фермиони, така и по конструкцията на сектора
на Хигс-бозоните и свойствата на хигсовския потенциал.

Най-очевидните експериментални свидетелства от такъв род представляват астрофизичните експериментални данни за съществуването във Вселената на ненаблюдавани масивни частици, много слабо взаимодействащи с известните ни лептони и кварки.

За тези масивни частици в литературата се използва означението WIMP – Weakly
Interacting Massive Particles; те са кандидати за ролята на “тъмна материя”. Галак-
тиките могат да бъдат “претеглени”, наблюдавайки тяхното относително движение,
подобно на възможността в Слънчевата система да се определи масата на Слънцето,
измервайки скоростта на движението на Земята по нейната орбита. Ако Слънцето
беше четири пъти по-тежко, то Земята би трябвало да се движи два пъти по-бързо, за
да остане на орбитата си– По аналогичен начин движението на Слънчевата система
относно Млечния път може да се използва за оценка на масата на нашата Галактика
и тя се оказва много по-голяма от тази, която има видимата материя.

Още по-интересна информация дават регистрираните фотони, достигащи Земята
от далечния космос. Всички нестабилни частици, родени в етапа на еволюцията на

Вселената, при анихилация и последващ разпад рано или късно изпускат фотони.

В експеримента наречен WMAP (Wilkinson Microwave Anisotropy Probe – вж. “Светът на физиката” 2009, кн. 3,4) с помощта на изведени в космоса радиометри беше регистрирано микровълново гама-излъчване с дължина на вълната от порядъка на 10 мм (честота около 50 Гхц), пристигащо от всевъзможни участъци на небесната сфера.

В експеримента SDSS (Sloan Digital Sky Survey) беше използван 2,5 м. наземен телескоп
на обсерваторията в Ню-Мексико, САЩ и оборудван със спектографи за регистрация
на фотони в пет различни диапазона от галактики от отделни области на небесната
сфера. Комбинацията на получените данни свидетелства, че плътността на материята във Вселената е примерно с порядък по-голям от това което следва от преките наблюдения за видимото излъчване от звездите в галактиката. Пряко астрономично свидетелство за съществуването на “тъмна материя” във Вселената беше получено през 2006 г. при наблюдение на сблъсъка на две отдалечени галактики. Проблемът за “тъмната материя” може да се разреши чрез разширяването на Стандартния модел.

Съществуват достатъчно много кандидати за ролята на частици на “тъмната материя”
(суперсиметричните частици (специално неутралиното), възбужденията на полето на
Калуца-Клайн в модели с допълнителни измерения, частици в модели с разширения
на хигсовския сектор и др.)

По правило, в разширенията на Стандартния модел се изисква съществуването не на един, а на няколко бозона на Хигс с нетривиални взаимодействия. Посочените дотук разширения на Стандартния модел са достъпни за експериментална проверка на колайдера LHC, което създава интересни възможности за сравнение на данните от LHC с астрофизичните наблюдения.





Как се разпада бозонът на Хигс?

Веднага след раждането си бозона на Хигс се разпада на други две частици. Тези два процеса протичат толкова бързо, че те не успяват да се отдалечат от мястото на сблъскване на двата протона на що-годе забележимо разстояние. За да се установи раждането на Хигс-бозона, трябва да се регистрират частиците на разпад, измерят техните енергии и импулси и реконструира нейната маса в голям брой събития. Възможни са разпади на два кварка или глуони, на двойка лептони (електрони, мюони или тау-лептони), на двойка векторни бозони, и накрая, особено интересните за експериментите на LHC много редки случаи на два фотона.

Бозонът на Хигс няма електричен товар и затова не може направо да се разпадне на
два фотона. Трябва предварително да образува затворена примка от заредени векторни бозони или тежки кварка, които след това да излъчат два фотона. Вероятността за
разпад на бозона на Хигс на двойка едни или други частици от Стандартния модел
зависи от неговата маса и от масата на частиците на които се разпада. Например, бозон
на Хигс с маса 120 GeV не може да се разпадне на двойка топ-кварк и антитоп-кварк
с маси от по 175 GeV всяка една от тях – тук енергията на покой е 120 GeV и явно не
достига. Обаче вероятността за разпад на b-кварк и анти b-кварк с маси около 5 GeV
всяка, е по-голяма от вероятността за разпад на двойка тау-лептон и анти тау-лептон с
маси 1,7 GeV.







...

Превел (с известни съкращения): Н. Ахабабян
Сб. “В Глубь материи”, Москва 2009; М.Н.Дубинин, А.Н.Никитенко –
“Бозоны Хигса и объединение взаимодействия”


...

вторник, 15 май 2012 г.

Приказка за висшата математика III част.

...

"Приказка за висшата математика I част."

"Приказка за висшата математика II част."




ПРОДЪЛЖЕНИЕ:

Мостът
от
Поанкаре до Перелман





Помните ли задачата за „Трите тела”, която подробно разказах в „Приказка за висшата математика II част”?
Тази задача става причина за появяването на теорията на хаоса, за развитието на фракталната геометрия, които идеи , на свой ред отвеждат Анри Поанкаре до неговата, оценена като най-важна заслуга за развитието на математиката и на теоретичната физика през 20-ти век - ОСНОВОПОЛАГАНЕТО на ТОПОЛОГИЯТА .

„ Всички различни пътища, върху които аз последователно се намирах, ме водеха към Analysis situs” ( т.е към топологията) - пише Поанкаре в своето Аналитично резюме" .

В една от първите книги по топология С. Лефшец пише:

„Може би в нито един дял от математиката Поанкаре не е оставил по-неизгладимо своя отпечатък отколкото в топологията" . И това се отнася за математика, в която е въвел автоморфните функции, създал е теорията на динамичните системи, преобърнал е възгледите в небесната механика ... Действително, като се започне от въвеждането на основните понятия и методите за пресмятане чрез триангулация, мине се през най-дълбоките свойства на групите от хомологии и се стигне до мястото, където Поанкаре превъзхожда всички известни математици - да свърже различни области от математиката с топологията до такава степен, че да не може да се посочи коя е основната област.”

Поанкаре пръв забелязва обединяващата роля на топологията.
Това, че топологията е обединяваща наука личи също и от следния околонаучен аргумент. Доста повече от половината математици получили Филдсовска награда (математическата „нобелова" награда) са използвали съществено топологията в своите работи или просто са допринесли за развитието й.

Разбира се, Поанкаре не започва от „нищото”.
Има много предшественици, полагащи идеите, които ще основоположат топологията. Такива са Ойлер (със задачата си за Кьонигсбергските мостове или формулата на Ойлер, свързваща броя на стените, ръбовете и върховете на изпъкнали многостени); Риман и Бети (класифицирали двумерните компактни повърхнини).
Въпреки това е трудно да се каже, че тези постижения са представлявали последователна математическа дисциплина.

Преди Поанкаре може да се говори единствено за предистория на „алгебричната топология", защото полагането на основите на стройна наука с нейните основни понятия, факти, задачи и т.н. започва с така нареченият - хомеоморфизъм между две многообразия, с чието въвеждане, Поанкаре основополага и хомотопичната топология.

Този изключителен принос на Поанкаре към математиката носи началото си от на вид простичката история за седемте моста на Кьонигсберг.





Седемте моста на Кьонигсберг


Седемте моста на Кьонигсберг са съществували в Кьонигсберг (днешен Калининград) през XVI—XX век.
Взаимното разположение на мостовете навело математика Леонард Ойлер на размисли, които станали основа за възникването на теорията на графите.

Отдавна сред жителите на Кьонигсберг била разпространена такава задача: как може да се премине и то само по веднъж по всичките мостове? Много кьонигсбергчани се опитвали да решат тази задача, както теоретически, така и практически, по време на разходките си. Но никому не се удавало да докаже, че това даже теоретически е невъзможно.

През 1736 година задачата за седемте моста заинтересувала известния математик, член на Петербургската академия на науките Леонард Ойлер, за което той написал в писмо до италианския математик и инженер Мариони от 13 март 1736 година. В това писмо Ойлер пише за това, че е намерил правило, по което лесно се определя, може ли да премине по всички мостове, без да се мине два пъти по някой от тях (в случая със седемте моста на Кьонигсберг това е невъзможно).

В хода на разсъжденията Ойлер стигнал до следния извод:
Броят на нечетните върхове (върхове, от които излизат нечетен брой ребра) на графа винаги е четен. Невъзможно е да се начертае граф, който да има нечетен брой нечетни върхове.

Ако всички върхове на графа са четни, то може, без да се вдига молива от листа, да се начертае граф, при това може да се започне от кой да е връх на графа и се завърши в същия връх. Граф с повече от два нечетни върха е невъзможно да се начертае с един замах. Графът на Кьонигсбергските мостове имал четири нечетни върха, следователно било невъзможно да се премине, и то само по веднъж по всичките мостове.

Няма път, който да не прекоси, поне един мост два пъти.

Решението на задачата е концептуален скок.

Ойлер осъзнава, че разстоянието между мостовете не е важно. Важен е начинът, по който ТЕ СА СВЪРЗАНИ.




От този уж простичък проблем се ражда новата геометрия на положението, т.е ТОПОЛОГИЯТА.



Създадената от Ойлер теория на графите намира много широко приложение:
например,

използва се при изучаване на ТРАНСПОРТНИТЕ и КОМУНИКАЦИОННИ СИСТЕМИ, в частност, за маршрутизация на данните в Интернет, където не са важни разстоянията, а ВРЪЗКАТА между станциите.

В практическите задачи, графите представляват модел на реален обект.
Ето няколко класически примера за реални обекти представяни чрез граф:

- транспортна мрежа — може да се представи чрез претеглен граф, където върховете изобразяват селищата, а свързващите ги ребра — пътищата между тях. Теглото на всяко ребро ще представлява дължината на пътя.

- родословно дърво — насочен граф, в който хората се представят чрез върхове. Насочените ребра свързват родителите с децата им. Така към всеки връх ще сочат две ребра (всеки човек има двама родители), с изключение на върховете на родоначалниците, и от всеки връх ще излизат толкова ребра колкото деца е има съответния човек.

- компютърна мрежа — компютрите (върхове) и свързващите ги информационни канали (ребра).


Топологията се ражда на мостовете на Кьонигсберг, но Поанкаре доразвива теорията по изумителен начин.

Той създава нещо като нов начин за възприемане на формата.

Някои наричат топологията „гъвкава геометрия”. Тя е раздел от математиката, по-точно от геометрията и се занимава с явленията на НЕПРЕКЪСНАТОСТ, особено тези, които остават непроменени при деформации. Тя изследва начините, по които фигурите се деформират, без да променят основните си елементи. Топологията се използва всеки ден. На практика всички карти за метрото се основават на топологичен принцип.

В топологията две форми са еднакви, ако могат да се усучат или деформират без формата им да се „разложи”. Топологията се занимава с геометрични свойства на криви, повърхнини, и т.н., които остават неизменни при деформация на геометричните обекти - при разтягане, огъване, но без късане или лепене. При нея например окръжност и триъгълник са едно и също.

Топката за ръгби и футболната топка са топологично еднакви, защото едната може да се превърне в другата. По същата причина поничката и чашата за чай са идентични.
Дори по-сложните форми могат да се опростят и сведат една в друга.


От топологична гледна точка, спрямо двумерното пространство, изглежда така, че няма начин, по който поничката да се деформира, така че да се получи топка. Дупката в средата прави формите топологически различни.

Поанкаре познавал всички възможни двуизмерни топологични повърхности. Но през 1904 г. той попада на проблем, за който не открива решение.

В плоската двуизмерна система Поанкаре би могъл да изчисли всички възможни форми около които да я усуче. Напр. топка или поничка с 1, 2 или повече дупки, но ние живеем в триизмерна вселена.

Така че, каква форма би могла да заеме тя?

Този въпрос става известен като хипотезата на Поанкаре.

Хипотезата, грубо казано, е свързана с привеждането на многомерните топологически данни на езика на алгебрата.
Счита се, че съвременната математика се характеризира преди всичко с алгебризацията си. Поанкаре не е алгебрист (макар да има фундаментални работи и там).
По своя начин на мислене Поанкаре е естествоизпитател, физик, а на математически език – геометър.

За решението на многомерните аналози на „хипотезата на Поанкаре” (т.е. за четиримерни, петмерни и т.н. сфери) са дадени две „Филдсофски премии”- на С.Смейл и на М. Фридман.

Но истинският проблем на Поанкаре е за тримерната сфера. „Хипотезата на Поанкаре” е сред седемте най-важни математически задачи на хилядолетието. Тя е поставена в списъка на най-важните проблеми за новия век. За решението й, институтът „Клей” предоставя награда от 1 милион долара.

Целта на хипотезата е ДА БЪДЕ РАЗБАРАНА ФОРМАТА НА ВСЕЛЕНАТА ЧРЕЗ ВРЪЗКА МЕЖДУ ФОРМИТЕ, („празните”) ПРОСТРАНСТВАТА И ПОВЪРХНОСТИТЕ.


Тя засяга геометричните свойства на телата, които не се променят дори ако са подложени на опън, на сгъване или на свиване.
Хората, които не са математици, трудно разбират хипотезата.
Тя се отнася до геометрията на многоизмерните пространства и е ключът към топологията. Въпросът е изключително важен и за математиката, а и за физиката, защото се опитва да разбере каква е „формулата на Вселената”.

Колко далеч напред от времето си е отишъл Поанкаре в своите топологични изследвания личи от факта, че неговата хипотеза, според която тримерната сфера се характеризира със своята (въведена от Поанкаре) фундаментална група Е ДОКАЗАНА ПОВЕЧЕ ОТ ВЕК след нейната формулировка в 2004 г. от петербуржеца Григорий Перелман – един от най-странните математици за всички времена, известен със своята непонятна за много хора ексцентричност.


Перелман търсел решението на хипотезата на Поанкаре цели 8 години и решава проблема с помощта на ДРУГ ВИД МАТЕМАТИКА, която изобретява. Той разглежда динамиката на начина, по който „обектите” биха могли да се „СТИЧАТ”(„изливат), (преливат), така той описва всички варианти на деформацията на триизмерното пространство в по-висши измерения.

Много математици се надяват да се срещнат с Перелман и той да им разясни своето доказателство, да им помогне да го разберат, но се оказва, че да открие човек Перелман е по-трудно, отколкото самото уравнение. В известен смисъл разработките му, теориите му, говорят достатъчно.

За своето откритие Перелман е получавал редица награди, канен е в най-престижните световни университети, но отказва всички предложения.

Той проявява ексцентричност дори в начина, по който оповестява гениалното си откритие. Вместо да го публикува в уважавано научно списание, той просто поместил работите си в интернет сайт.
След проверката, продължила цели четири години, научната общност обаче достига до заключението, че решението, което Перелман предлага, е вярно. Следователно руският гений трябва да получи наградата от един милион. Той обаче обявява, че не желае парите, тъй като смята, че комисията, присъждаща му наградата, не е достатъчно квалифицирана, за да оценява работата му.

На Перелман е присъдена и най-престижната в математическите среди международна награда "Филдс", която е математическият аналог на Нобеловата награда в 2006 г., но той отказва и нея. Перелман избягва да говори с журналисти и е смятан за доста ексцентричен дори в странния свят на математиците. От 2005 година Перелман е без работа заради разногласия с водещия математически институт "Стеклов" към Руската академия на науките, започнали още през 2003 г. Когато институтът не подновил избора му за член, Перелман "се почувствал недостоен и без талант", казва негов приятел. Той постепенно изпада в криза и се откъсва от света.

Говори се, че е обърнал гръб на математиката и живее като отшелник в скромен жилищен комплекс, със своята майка, в скромен панелен апартамент в Санкт Петербург.

Перелман отказва да стане милионер. В ерата на „Биг Брадър” и „големите пари” е благородно, че го интересува доказването на теореми, а не печеленето на награди.









...

следва продължение

...







Биографично за Перелман:

Григорий Перелман е роден на 13 юни 1966 г. в Ленинград (днес Санкт Петербург) в еврейско семейство. От 5 клас се занимава в математически център при градския дворец на пионерите под ръководство на доцент Сергей Рукшин. През 1982 г. в състава на отбора на съветските ученици завоюва златен медал на международна математическа олимпиада в Будапеща. Завършва физико-математическо училище.

Приет е без изпити в Математико-механическия факултет на Ленинградския държавен университет. Побежда на факултетни, градски и всесъюзни студентски математически олимпиади. За отличен успех получава Ленинска стипендия. Завършва университета с отличие и постъпва в аспирантура (с ръководител академик А. Д. Александров) при Математическия институт „В. А. Стеклов“ (ПОМИ) в Санкт Петербург на Руската академия на науката. Защитава през 1990 г. кандидатска дисертация и остава в института да работи като старши научен сътрудник.

От началото на 1990-те год. до 1996 г. работи като научен сътрудник в университети в САЩ, след което се завръща в ПОМИ. През декември 2005 г. напуска поста водещ научен сътрудник в лабораторията по математическа физика в института. Практически напълно прекъсва контакт с колегите си. Не проявява интерес към по-нататъшна научна кариера . Живее с майка си, води твърде закрит начин на живот, избягва журналисти.

- През 1994 г. Г. Перелман доказва Хипотезата за душата. (Soul theorem).

- Бидейки представител на Ленинградската геометрическа школа, развива и прилага ленинградската теория на пространствата на Александров за анализ на потоци на Ричи.
- През 2002 г. Перелман за първи път публикува своята новаторска работа, посветена на решаването на частен случай на хипотезата за геометризация на Уилям Търстон (William Thurston), от която следва справедливостта на знаменитата хипотеза на Поанкаре, формулирана от френския математик, физик и философ Анри Поанкаре през 1904 г. Описаният от него метод за изучаване на потока на Ричи получава названието теория на Хамилтън-Перелман. 1996 г. - удостоен с премия на Европейското математическо дружество за млади математици, но отказва да я получи.

2006 г.: за решаване на хипотезата на Поанкаре му е присъдена международната премия «Филдсов медал», обаче се отказва и от нея; списание „Сайънс“ нарича доказването на теоремата на Поанкаре научен «пробив на годината» («Breakthrough of the Year»), като това е първата работа по математика, заслужила такова звание.

2007 г. - британският вестник „Дейли Телеграф“ публикува списък на «100-те живи гении», в който Григорий Перелман заема 9-то място преди другите 2 граждани на Русия (Гари Каспаров на 25-то място и Михаил Калашников на 83-то място).
Март 2010 г. - американският Математически институт „Л. Клей“, Кеймбридж, щ. Масачузетс му присъжда премия в размер на 1 милион ам. долара за доказване на хипотезата на Поанкаре, станало първото в историята присъждане на премията за решаване на задача от Задачите на хилядолетието. През юни 2010 г. Перелман не уважава с присъствието си математическата конференция в Париж, на която се предполагало да му се връчи «Премията на хилядолетието», а на 1 юли 2010 г. публично заявява за своя отказ от премията.






...







Биографично за Поанкаре




След тридесет години напрегната научна работа Анри Поанкаре оставя огромно математическо наследство, обхващащо най-различни дялове на математиката:
топология, теория на вероятностите, неевклидова геометрия, теория на диференциалните уравнения, теория на автоморфните функции, комплексен анализ и много други, като изследва и връзките между отделните дялове. Неговите работи, публикувани от Парижката академия на науките, изпълват 10 тома. Разработва - още преди 1884 г., теорията на автоморфните функции, които той нарича фуксови функции. През 1895 г. публикува „Analysis situs“ (букв. „Анализ на положението“), което се счита за първото системно изложение на топологията. Създател е на теорията на функциите на много комплексни променливи (многомерен комплексен анализ) и на алгебричната топология. Има съществен принос в алгебричната геометрия (дава доказателства на твърдения на Севари, Енрикес и Кастелнуово), както и в теорията на числата.

Занимава се също с решаването на различни задачи от астрономията и небесната механика. Доказва неинтегрируемостта на уравненията за движение на три тела. Въвежда методите на малкия параметър, на неподвижните точки, разработва теорията на интегралните инварианти. Впоследствие развива теорията на хаоса.

В областта на физиката изучава и допринася за развитието на: теорията на еластичността, термодинамиката, оптиката, електричеството, космологията и др. Има съществен принос в развитието на теорията на относителността. Именно в неговите трудове за първи път е формулирана в достатъчно пълна и ясна математическа форма специалната теория на относителността.
През 1904 - 1905 г. изказва принципа на относителността, въвежда термините „преобразувания на Лоренц“ и „групи на Лоренц“ и показва, че е невъзможно да се констатира абсолютно движение, като се изхожда от представите за етера и уравненията на Максуел - Лоренц. Така Поанкаре прави решаващата крачка към създаването на теорията на относителността. Той дава изходните принципи на новата теория, дошла да смени класическата механика и наложила преразглеждане на физичните представи за пространството и времето.

Необратимостта на термодинамичните процеси и дифракцията на светлината, космогоничните хипотези и природата на рентгеновите лъчи, теорията на морските приливи и безжичния телеграф - навсякъде той оставя незаличимите следи на универсалното си дарование.


Като философ Поанкаре е известен с трудовете си по общометодологичните проблеми на науката, клони към махизма.

Той е носител на редица международни научни награди и медали като наградите „Жан Рейно“, „Бояй“ и „Лобачевски“, участва в научни конгреси и конкурси, чете лекции в Берлин, Лондон и др. градове извън Франция. Полага и значителни усилия за популяризирането на науката във Франция по онова време, като пише редица научнопопулярни статии.

Ученик на Анри Поанкаре е видният наш математик Кирил Попов.





...

петък, 4 май 2012 г.

Приказка за това как била зачената и как се родила квантовата физика

...


“Едно от най-големите предизвикателства пред съвременната наука е да проследи смесването на простотата и сложността, на закономерност и случайност, на ред и безредие нагоре по стълбата от физиката на елементарните частици и космологията до сферата на сложните адаптивни системи”

Мъри Гел-Ман





История за възникването на квантовите идеи


От незапомнени времена човекът търси закономерности в поведението на света.

Научните закони почиват на наблюдения и на теоретични предположения относно определено явление, както и са валидни докато не бъдат опровергани от други наблюдения или нови теории.

Светлината е предизвикала по-вече дискусии от всеки друг феномен.

Историята на квантовата механика води началото си още от 1838 година, когато Майкъл Фарадей открива катодните лъчи.

Около 1874 Исак Нютон постулира, че светлината се състои от частици. Кристиан Хюйгенс пък заявява, че светлината се състои от вълни. Накрая е приет моделът на Нютон, докато английският физик Томас Йънг не доказва обратното. Той демонстрира, че светлината се разпространява подобно на смущенията във вода под формата на вълни. Вълновата теория успява да обясни почти всички оптични и електромагнитни явления и е голям успех на физиката на 19-ти век.

В края на 19-ти век обаче, се оказва, че съществува един минимален брой явления, които не могат да бъдат обяснени или са в пряк конфликт с тази теория. Една от тези аномалии е противоречието, свързано със скоростта на светлината. Постоянната скорост на светлината, изведена от уравненията на Максуел и потвърдена от опитите на Майкелсън-Морли противоречи на законите на механиката, известни и непроменени още от времето на Галилео Галилей, които постулират, че всички скорости са относителни по отношения на наблюдателя.

През 1905 година Алберт Айнщайн разрешава този парадокс като ревизира модела на Галилео за време и пространство и законите на Нютон за движение с добавката за постоянна скорост на светлината. Айнщайн формулира своите идеи в специалната теория на относителността - СТО, която дава съвсем нов поглед върху понятията време и пространство. Айнщайн също така показва равностойността на маса и енергия с широко популярното си уравнение: , където E е енргията, m е обикновено масата в покой или релативистката маса и c е скоростта на светлината във вакуум.








В края на 19 в. осветлението на ток, вече завладява пазара. За да разработят стандарти за крушките, физиците търсят законите по силата на които нагретите тела излъчват топлина и светлина.

Класическата физика допуска, че с нагряването си, тялото трябва да излъчва все повече светлина. Изследванията обаче опровергават това твърдение или поне показват, че не е съвсем точно. При различни температури напр. стоманата свети в различни цветове. Наблюдава се трансформация на топлинна в светлинна енергия. Според класическата физика с повишаване на температурата светлинната енергия трябва да расте докато стигне до ултравиолетово лъчение, недоловимо за човешкото око. Иначе казано, стоманата би трябвало да става невидима. Това допускане обаче, не може да се потвърди експериментално. Стоманата винаги остава видима. Учените започват да се дразнят от това явно противоречие.

Един от многото търсещи обяснение на радиационните процеси е Макс Планк.
Роден в Кил – Германия на 23.04. 1858 г., той е шестото дете в семейство, в което уважението, честността и благонадеждността са важни ценности. Всестранно развит и надарен е. Голямата му страст е пианото и това не се променя до края на живота му. През 1874 г. е приет да учи физика в Мюнхенския университет, макар да го разубеждават. Професорът му по физика в Мюнхен го съветва да не се посвещава на физиката, защото по неговите думи „почти всичко в тази наука вече е открито“, на което Планк отговаря, че той не иска да открива нови неща, а да разбере съществуващите - из основи. Макс Планк се интересува от термодинамика и решава да защити докторска дисертация по темата. През 1894 той започва да работи над проблема на абсолютното черно тяло. Над този проблем работи още Кирхоф през 1859 г. търсейки отговор на въпроси като този - каква е зависимостта на интензитета на излъчването на абсолютно черно тяло от честотата (цвета) и температурата. Експерименталните данни не съвпадат с теорията, предложена от няколко специалисти. Вилхелм Вин предлага формула която добре обяснява поведението при високи честоти, но е невалидна при ниските. Формулата на Релей от друга страна прави точно обратното и създава така наречената ултравиолетова катастрофа.

През 1899, Планк също предлага нов закон, но се оказва, че той не се потвърждава от експериментите, както и другите преди него. 1900 г., формулира закон за излъчването на абсолютно черно тяло, но този първи вариант не взима предвид квантуването на енергията и не употребява статистическа механика. Т.е по този начин формулирания от него закон отново не дава задоволителен отговор. В продължение на пет години Планк се опитва да обясни този феномен с помощта на инструментите на класическата физика и в един момент зарязва „здравият разум” пренебрегвайки до сега установените физични закони, които добре познава и в които дълбоко вярва и ревизира пресмятанията си, благодарение на което, през ноември същата година променя формулата, включвайки статистическата интерпретация на Болцман на втория закон на термодинамиката. В отчаянието си, той отхвърля предишните си убеждения и допуска, че радиацията не се излъчва непрекъснато, а под формата на малки „пакетчета” енергия, които нарича „кванти”. Т.е

Той предполага, че енергията е квантизирана като водата, която тече на капки, а не като непрекъсната струя и общата енергия може да бъде само кратно на кванта на действието - константа обозначавана с h – черта. Така се появява на бял сват закона, който гласи, че енергията е продукт на константата h и честотата на лъчението. Честотата и енергията са известни величини, но епохалното постижение на Планк е въвеждането на константата. По формулата E=hv, излъчената енергия може да бъде само с дискретни (определени, целочислено) кратни на h стойности. Планк обаче, дълго време възприема собствената си идея само като чисто математически подход, който няма съответствие в обективната действителност. За него това е само удобен начин да се опише физичната реалност. Тъй като специалността на Планк всъщност била в областта на теоретичната физика, поради което, той разчитал на приложните физици да изпитат теорията му. Те наистина я потвърждават като дори пресмятат стойността на константата. h = 6,63.10"34 J.s. Според самия Планк, уравнението е само свойство на поглъщането и излъчването на лъчения, което не е свързано с характера на самата енергия.

В разрез с дълбоките убеждения на Планк във верността на досега определените от физиката закони, чрез тази константа той открива, че природата действа „на скокове”. Откритието дълбоко го смущава. И като повечето си колеги и той не може да повярва. Тайно се надява рано или късно да открие нов закон за излъчването в съответствие с принципа за запазването на енергията, който да направи константата излишна. Все пак, коренът на научният живот на Планк е бил в класическата термодинамика и стремежите му били насочени натам. Независимо от това, немското физично общество се събира на 14.12.1900 г. и Планк обявява своя закон – константата, по-късно кръстена на него в негова чест. Този ден се приема като рожден ден за квантовата физика.
След Първата Световна Война получава нобелова награда за физика (1918) като признание за заслугите му за развитието на физиката, чрез откриването на „кванта на действието”, познат още и като „енергийния квант".

След тази си заслуга, той се отдава на научна политика и става ректор на университета „Фридрих Вилхелм”, както и секретар на пруската академия на науките.

Планк посява семенцето за зачеването на квантовата физика, но един друг гений подсигурява почвата, за зачеването на квантовата механика.

Публикацията на СТО(специалната теория на отнозителността) привлича вниманието му и той я популяризира сред физиците в Берлин. Планк не само разпознава гения у Айнщайн, но и съдейства за привличането му в „Пруската Академия на Науките.” Въпреки многобройните разногласия по научни въпроси, Планк и Айнщайн се свързват от дълбоко приятелство. През 1905 г. Айнщайн използва „кванта на действието” , за да обясни фотоелектричния ефект, така той ПРЪВ ИНТЕРПРЕТИРА И ПРИЛАГА КОНСТАНТАТА ПЛАНК ПРАВИЛНО.

Фотоелектричният ефект разкрива други трудности на досегашните физични закони да обяснят явленията, при които, ако повърхността на метал се освети, се освобождават електрони от тази повърхност и протича електрически ток. Експериментите показват, че енергията на индивидуалните електрони е пропорционална на честотата, вместо на интензитета на източника на светлина. Под една определена честота, в зависимост от метала, не протича електрически ток, независимо от интензитета. Това противоречи на вълновата теория и върху този проблем физиците работят в продължение на много години, за да намерят обяснение.

Падащата върху метална пластина светлина може да избива електрони. Очевидно виолетовата светлина или високочестотната светлина с по-къса вълна го може, докато нискочестотната – червена – не, без значение колко (какво количество) червена светлина попада върху металната пластина. Този факт не може да бъде обяснен от „вълновата теория на светлината”.

Поради това, Айнщайн допуска, че светлината е и поток от частици – фотони. Всеки фотон отдава енергията си само на един електрон. Ако тази енергия е достатъчна електронът ще бъде избит. „Виолетовите” фотони имат по-голяма честота и съответно по-голяма енергия от червените, и един виолетов фотон прави това, което безчет червени не могат. За да изчисли нужната енергия за всеки случай, Айнщайн приема, че фотонната, както радиационната енергия, е продукт на тяхната честота и константата на Планк – h.

Американският физик Робърт Миликан доказва опитно тази теория. През 1921 г., след което Айнщайн получава нобелова награда за откриването на закона за фотоелектричния ефект.

Това приложение на квантовата теория показва, че светлината е и вълна и частица. Старият спор за естеството на светлината остава в миналото.
Постепенно квантовата теория се развива и намира приложение във все повече сфери, с което учените започват да се отърсват от опасенията си.

Изследвайки фотоелектричния ефект на основата на квантовата ХИПОТЕЗА, Алберт Айнщайн използва и обобщава идеята на Планк. Неговото допускане, че енергията не само се излъчва и поглъща на „порции“ т. е. на кванти, но и се разпространява по същия начин, довежда до съвременното схващане, че светлината представлява поток от кванти, които впоследствие са наречени фотони, т.е, че светлината е вълна и поток(въкна) от частици едновременно. (така наречената двойствена природа на светлината –корпускулярно- вълновата теория).






Айнщайн разрешава и тази загадка, този път с помощта на забравената и отхвърлена корпускулярна теория на светлината. Поради този факт обаче, идеите на Алберт Айнщайн в началото са посрещнати с голяма доза скептицизъм в средата на известните физици. Но неговото обяснение постепенно се утвърждава, той дори получава Нобеловата си награда именно заради фотоелектичния ефект. Всичко това създава основата за корпускулярно-вълновия дуализъм и една голяма част от квантовата механика. Именно от този постулат на Айнщайн се ражда "широкото поле" на обсъждания, теоретични работи и експерименти, в резултат на което възниква новата област от физиката, така наречената квантовата физика.
Чрез обяснението на фотоелектричният ефект, което предлага Айнщайн убедително показва, че енергията на фотона е пропорционална на неговата честота. Неговата теория изказва становището, че въобще всичко има вълнова и корпускулярна същност и че могат да се проведат различни опити, които да показват едната или другата същност.

Корпускулярната същност е видна повече при обекти с голяма маса. През 1924 година Луи дьо Бройл прави предположение, което кара научната общност да осъзнае, че електроните също проявяват този дуализъм и са едновременно частица и вълна. Вълновата природа на електрона е експериментално потвърдена от Дейвисън и Джермър през 1927 година. Айнщайн получава Нобелова награда през 1921 година за работата си над дуализма на фотона и по-специално заради обяснението си на фотоелектричния ефект. През 1929 година дьо Бройл получава Нобелова награда заради своето предположение, че корпускулярно-вълновият дуализъм е характерен и за други елементарни частици.

В основата на квантовата механика заляга идеята за корпускулярно-вълновия дуализъм. Според тази идея електронът притежава и вълнови свойства. Това прави описанието на неговото движение по орбита несъстоятелно. Но такова описание се използва и до днес за онагледяване на процесите в атома и поради тази причина моделът на Ръдърфорд-Бор и днес се прилага в обучението по физика. Нещо повече, поради своята нагледност и поради важната роля, която квантовата физика играе през последното столетие, този модел се превърна в своеобразна емблема на научно-техническия прогрес.

Ще разкажа за това как се стига до там, датският физик Нилс Бор да използва идеята за светлинните кванти, за да обясни стабилността на атома и каква е историята на неговата теория.

След продължителни експерименти, в които се изучавало разсейването на а-частици от тънки метални пластинки, през 1911 г. английският физик Ърнест Ръдърфорд предложил модел на атома, известен като планетарен (или ядрен). В него атомът се представял като миниатюрна слънчева система, в центъра на която се намира положително заредено ядро около което обикалят електрони.

Проведените опити потвърдили съществуването на атомни ядра и позволили да се определят някои техни свойства: маса, електричен заряд, размери.

Въпреки тези положителни резултати, моделът на Ръдърфорд не предлагал подходящо обяснение за устойчивостта на атомите и дискретния (линеен) характер на техните спектри.

От детайлният анализ на предложената от Ръдърфорд теория – модел следва, че
въртящият се около ядрото електрон трябва да излъчва електромагнитни вълни и следователно енергията му непрекъснато да намалява. В резултат на това да намалява и радиуса на неговата орбита и за време по-малко от микросекундата той да „падне” върху ядрото. При такова движение на електроните, спектърът на излъчване излиза, че е не¬прекъснат, а атомът - неустойчив. И двата извода са в рязко противоречие с известните свойства на атомите.

Това означавало, че законите на Нютоновата физика, валидни за движението на планетите, не са приложими за движението на електроните в атома.

Датският учен Нилс Бор пръв измежду физиците осъзнава, че поведението на електрона се различава от поведението на големи¬те тела и, че неговото движение не е механично движение.

През 1913 г. Нилс Бор предлага нова теория за строежа и свойствата на атома.

В нейната основа той поставя планетарния модел на Ръдърфорд, но допълнен с идеята на Планк и Айнщайн за квантовия характер на излъчването и поглъщането на светлината.

Бор допуснка, че вътрешната енергия на атомите, подобно на енергията на светлината, се квантува - може да заема само определени стойности. Такива състояния на атома, в които неговата енергия има определени, неизменящи се във времето стойности, се наричат стационарни.

Бор свързва стационарните състояния на атомите с движението на електроните по определени орбити. За да обясни устойчивостта на атомите и наблюдаваните линейни спектри, той допуска съществуването на нови закони за движение на електроните около ядрото.


Тези закони са известни като постулати на Бор:

1. Електроните могат да се движат само по опреде¬лени орбити, наречени стационарни.

2. При своето движение около ядрото електроните не излъчват електромагнитни вълни.

3. Атомите излъчват или поглъщат светлина само при преход на електроните от една стационарна орбита в друга.

4. Енергията, която се излъчва или поглъща, е равна на разликата между енергиите на съответните стационарни състояния.


Нилс Бор прилага своите постулати за обяснение на спектъра на най-простия атом - водородния. Той се състои от положително за¬реден протон (ядро), около който обикаля електрон. Електронът може да се движи само по стационарни орбити, които съответстват на енергетични състояния Еь Ег, Ек, Еп, ... Всяка стационарна орбита се характеризира с кван¬тово число п, което заема цели стойности п = 1, 2,... Най-близката до ядрото орбита притежава квантово число п = 1.

С увеличаване на квантовото число радиусът на орбитите расте. Според теорията на Бор енергията на електрона расте с увеличаване на разстоянието му до ядрото (радиуса на орбитата).

Атомът излъчва светлина, когато електронът извърш¬ва преход от стационарна орбита
с по-голям радиус към орбита с по-малък радиус. При това честотата на излъчената светлина, в съответствие с формулата на Планк, удовлетворява равенството: hv = En-Ek.

Обратно, атомът може да погълне светлина, ако енергията, която тя му придава е достатъчна, за да се осъществи преход на електрона от една стационарна орбита в друга, с по-голям радиус.

С помощта на приетите постулати за движенията на електрона, Бор получил формула за честотата на излъчената или погълната светлина, подобна на изразите, описващи закономерностите в спектралните серии на водородния атом. Оказало се, че пресметнатата според теорията на Бор константа удивително точно съвпадала с опитно определената константа на Ридберг.

Следователно тази теория може да опише всички известни спектрални закономерности за водородния атом. Стационарните състояния на атома могат да се онагледят графично с помощта на система от хоризонтални линии, които се характеризират с определени стойности на квантовите числа. Прието е тези линии да се наричат енергетични нива. Разстоянието между всеки две от тези нива е пропорционално на излъчената при съответния преход енергия.


Казано по друг начин, Бор се опитва да обясни стабилността на атома, допускайки, че електроните не обикалят ядрото БЕЗРАЗБОРНО, А ПО ТОЧНО ОПРЕДЕЛЕНИ ОРБИТИ, по които не могат да губят енергия. Той предполага, че близо до ядрото енергийните нива са по-ниски от периферните. Ако прескочи на „по-горна”(по-външна) орбита, електронът трябва да погълне един квант енергия, т.е фотон, когато се върне, излъчва кванта енергия обратно. Това е прочутият така наречен „квантов скок”, който твърди, че количеството енергия съответства на продукта на константата на Планк и на честотата на фотона. През 1923 г. въз основа на своя модел на атома той първи успява да обясни периодичната система на елементите на Менделеев.

Количествено обяснение на многообразието на явленията в атомния свят дава квантовата механика, за чието същинско развитие заслугата на Бор и неговият институт е голяма. Главната идея на Бор се състои в това, че заимстваните от класическата физика динамични характеристики на микрочастиците - координати, импулс, енергия, не са присъщи на самата частица. Те се разкриват във взаимните им връзки с класическите обекти, за които тези величини имат определен смисъл.

В резултат се създадава обща теория, която обяснява всички процеси в микросвета в нерелативистката област и като граничен случай автоматично води до класическите закони и понятия. Поставени са и основите на релативистката теория. През 1927 г. Бор формулира най-важния принцип във физиката - принципа на допълнителността, а през 1936 г. - фундаменталната за ядрената физика представа за протичането на ядрените реакции - модела на сложните ядра. През 1939 г. съвместно с Дж. А. Уилър развива теорията за деленето на ядрото - процеса, при който се освобождават огромни количества ядрена енергия. Основател е на Института по теоретична физика в Копенхаген и създава там световна научна школа. Израсналите в неговия научен институт физици работят по целия свят. Любимият му ученик и близък приятел е Е. Ландау. Член е на Датското кралско научно дружество, а също и на много други научни дружества и академии. Получава Нобелова награда за физика през 1922 г. От 1920 до 1962 г. е негов директор. През годините 1943 - 1945 работи в САЩ. Участва в проекта Манхатън за създаването на атомната бомба.

С напредването на идеите и опитът обаче, се оказва, че „атомния модел на Бор”, е непълен и вътрешно противоречив, защото механично обединява понятия и закони от класическата физика с квантови условия. Според теорията му, електронът се движи по орбити съгласно с представите на нютоновата механика, но не излъчва енергия, както повелява електромагнитната теория. Освен това теорията на Бор се оказва неприложима за по-сложни атоми - с два, три или повече електрона.

Т.е, той се явява смес от нови постулати и стари методи - планетарият модел на атома, квантовите представи и предложените от Бор постулати, което на свой ред създава предпоставки за съдържащите се теоретични противоречия. Въпреки редицата си недостатъци обаче, той изиграва огромна роля в историята на физиката, показвайки необходимостта от отхвърляне на привичните представи, характерни за физиката на XIX век. Неговата „преходна роля” е исторически обоснована като етап в развитието на всяка една нова идея в теория. При прехода от стари към радикално нови модели и представи, чрез които намираме начин да описваме… да създаваме картина на света, началните хипотези и теории търпят развитие, промяна, несъвършенства, но това не омаловажава важността им.

Великата заслуга на Бор е, че посочва пътя, по който трябва да се създаде нова теория за атома.

Тази теория се създава десетина години след смъртта му и е известна като квантова механика. В квантовата теория на атома постулатите на Бор получават изчерпателна обосновка.

Но Планк със своя "квант на действието”, Алберт Айнщайн с корпускулярно-вълновата теория и Нилс Бор със своя атомен модел изливат основите на една нова физика, легитимирайки първите квантови идеи, създавайки условията за развитието на квантовата физика, която обяснява процесите протичащи в атомните и субатомните частици.

Много от днешните си технологични постижения дължим на квантовата теория.
Сред тях са компютърът, лазерът с множеството си приложения, електронните микроскопи, електрониката въобще. Без квантовата теория медицинската технология днес, би била немислима, като напр. ядрено-магнитния резонанс. Той показва образ на цялото тяло спестявайки на пациента поредицата от отделни прегледи. Позитронно-емисионната томография пък онагледява метаболизма. Тя локализира ракови клетки тъй като различава метаболизма им от този на здравите клетки.

Квантовата физика допринася за възникването и развитието на нанотехнологиите., както и за прогресивното смаляване на съставните части на компютрите, които в резултат ще стават все по-бързи и все по-мощни. Вече има успешни разработки на квантови компютри на бъдещето.








...

...

сряда, 2 май 2012 г.

Електромагнетизъм

...

Електромагнетизмът е дял от физиката, чийто обект на изследване е електромагнитното поле: това е полето, обхващащо цялото пространство около частици, притежаващи електричен заряд, което упражнява сила върху тях и на свой ред се влияе от присъствието и движението на такива частици.

Теорията на електромагнетизма разглежда редица електромагнитни явления, сред които могат да се обособят електростатика, магнитостатика, електродинамика, електрически вериги и др.



Електромагнитна сила


Електромагнитната сила е една от четирите фундаментални сили в природата и влияе на електрически заредени частици (лептони и кварки).

Другите три фундаментални сили са силното взаимодействие (на него се дължи съществуването на атомните ядра), слабото взаимодействие (свързано с някои форми на радиокативния разпад) и гравитацията. Всички останали сили в природата са свързани с тези четири.

Оказва се, че електромагнитната сила е в основата на практически всички явления, с които се сблъскваме в ежедневието си, с изключение на гравитацията. Грубо казано, всички сили на взаимодействие между атомите могат да бъдат сведени до влиянието на електромагнитната сила върху електрически заредените протони и електрони, от които те са съставени.

Това включва както силите, които упражняваме при "бутане" и "дърпане" на обикновени материални обекти, основаващи се на междумолекулното взаимодействие между молекулите на телата ни и тези на обектите, така и всички химични явления, които се дължат на взаимодействия между електронните орбитали.



Електромагнитно взаимодействие


Електромагнитното взаимодействие е едно от четирите фундаментални взаимодействия. Електромагнитното взаимодействие съществува между частиците, имащи електрически заряд, както и между електрически неутралните съставни частици, части от които притежават заряд.

Например, неутронът е неутрална частица, но в състава му влизат заредени кварки и затова той участва в електромагнитни взаимодействия (в частност, притежава ненулев магнитен момент).

Електромагнитното взаимодействие влияе на електрически заредени частици (лептони и кварки).

От фундаменталните частици в електромагнитни взаимодействия участват кварките, електроните, мюоните и тау-частиците, както и заредените калибровъчни бозони.

От гледна точка на Квантовата теория на полето електромагнитното взаимодействие се пренася от безмасовия бозон — фотона (символ γ).

Електромагнитното взаимодействие се отличава от слабото и силното взаимодействие със своя дълго действаш характер — силата на взаимодействие между два заряда спада едва като втора степен на разстоянието (виж Закон на Кулон). По такъв закон спада с разстоянието и гравитационното взаимодействие.

Електромагнитното взаимодействие на заредените частици е много по-силно от гравитационното и единствената причина, поради която електромагнитното взаимодействие не се проявява с голяма сила в космически мащаби е, че материята има електрическа неутралност, тоест наличието във всяка област на Вселената с висока степен на точност на равни количества положителни и отрицателни заряди.

На проводник с ток, разположен в магнитно поле, действа силата на Ампер.

На заредена частица, движеща се в магнитно поле, действа силата на Лоренц.

Източник на електростатичното взаимодействие е електричният заряд.

Силата на взаимодействие между 2 неподвижни заряда се определя от Закона на Кулон. Носител на взаимодействието е фотонът (γ-квантът), който има спин 1 h няма заряд, масата му на покой е 0 (нула), движи се със скоростта на светлината.

Съществуват теория,така наречената "Теория на великото обединение, англ. Grand Unified Theory - GUT).

Под това понятие се има предвид, която и да е от няколко сходни теории на обединеното поле, които предсказват, че при много високи енергии (над GeV), електромагнитното, слабото ядрено и силното ядрено взаимодействия се сливат в единно обединено поле.

До сега физиците са успели да обединят електромагнетизма и слабото взаимодействие в т.нар. електрослабо взаимодействие. Продължава да се работи по обединението на електрослабото взаимодействие с квантовата хромодинамика в т.нар. КХД-електрослабо взаимодействие, понякога наричано електросилно взаимодействие. Има предположения, че след великото обединение, е възможно обединение на гравитацията със другите три калибровъчни симетрии във теория на всичко.


Електрично и магнитно поле



Често е удобно да разбираме електромагнитното поле като съставено от две отделни полета: електрично и магнитно.

Около всяка електрически заредена частица съществува ненулево електрично поле, което поражда електрични сили; тези сили са в основата на статичното електричество и пораждат движението на електрични заряди (електричен ток) по проводници.

Магнитното поле, от друга страна, се причинява от движението на електрични заряди и поражда магнитни сили, които в магнитостатиката свързваме с магнитите.

Терминът "електромагнетизъм" произлиза от двете отделни компонентни полета на електромагнитното поле — електричното и магнитното.

Променящо се във времето магнитно поле създава електрично поле (това е явлението електромагнитна индукция, което е в основата на действието на електрическите генератори, електромоторите и трансформаторите). По същия начин, променящо се електрично поле създава магнитно поле.

Заради тази взаимосвързаност на електричното и магнитното полета е логично да ги разглеждаме като един единствен обект — електромагнитното поле.

Това обединяване, завършено от Джеймс Клерк Максуел, е едно от триумфалните постижения на физиката през 19 век.

То има последствия с голямо значение, едно от които е изясняването на природата на светлината: както се оказва, тя всъщност представлява разпространяващо се електромагнитно излъчване или електромагнитна вълна.

Различните честоти на трептене на вълната съответстват на различните части на електромагнитния спектър — от радиовълните с ниски честота, през видимата светлина със средни честоти, до гама лъчите с високи честоти.

Теоретичните изводи от теорията на електромагнетизма довеждат до създаването на Специалната теория на относителността от Алберт Айнщайн през 1905. - СТО



Електромагнитно поле



Електромагнитно поле — е съвкупността от електрическото и магнитното полета, които могат да преминават едно в друго. Математически този процес се описва в специален раздел от физиката, наречен електродинамика с използване на системата уравнения на Максуел.

Електромагнитното поле е област от пространството, в която се наблюдават електромагнитни взаимодействия (например взаимодействието с това поле на пробен електрически заряд, поставен в конкретна точка).

Електричните и магнитни сили действат между зарядите и когато зарядите се намират на разстояние един от друг, при това, както когато се намират във вакуум, така и когато са заобиколени от вещество.

Преносител на електромагнитните сили се явява електромагнитното поле, което съществува около всеки електричен заряд.

Свойствата на електромагнитното поле зависят от големината, положението в пространството и начина на движение на електричните заряди, които го създават. Тези свойства се изразяват в това, че електромагнитното поле действа на други електрични заряди, когато се намират или преминават през него.

Електромагнитното поле, създавано от неподвижни заряди се нарича електростатично или електрично поле.

Движещите се с постоянна скорост заряди създават освен електрично и магнитно поле.

Магнитното поле освен, че се създава от движещи се заряди има още и свойството да действа само на движещи се заряди.

Има твърди тела, около който, поради особеностите на техния строеж, съществува постоянно магнитно поле, наречени постоянни магнити.

Както електричното, така и магнитното поле се създават от електрични заряди и действат върху електрични заряди, затова те се явяват частни случаи на едно и също поле наречено електромагнитно поле.

Електромагнитното поле е съвкупността от електричното и магнитното поле, създавани от определени заряди. Нещо повече, както показва опита, между тези полета съществува връзка - променливото електрично поле води до възникване на променливо магнитно поле и обратно, което още повече дава основание тези полета да се разглеждат като единен обект.

Когато стават промени в положението или скоростта на движение на зарядите, създаващи дадено електромагнитно поле, полето се променя, но промените на полето се предават от точка до точка в пространството с крайна скорост. Разпространението на промените в електромагнитното поле в пространството се нарича електромагнитна вълна.



Електромагнитни вълни


Процесът на еволюция на смущенията, възникнали в електромагнитните полета носи името електромагнитни вълни.

Примери за електромагнитни вълни са светлината (включително инфрачервената и ултравиолетовата), радиовълните, рентгеновите лъчи.

В рамките на квантовата електродинамика електромагнитното поле е прието да се разглежда като поток от кванти светлина.

Частицата-носител на електромагнитното взаимодействия се нарича фотон - това е квантът на електромагнитното поле.

Електромагнитните вълни се отличават по честотата на промените на електромагнитното поле, които се извършват в тях. Електромагнитни вълни (подредени по намаляваща честота) са: гама-лъчите, рентгеновите лъчи, ултравиолетовото излъчване, видимата светлина, инфрачервеното излъчване и радиовълните.

Електромагнитни вълни пренасят енергия. Системата от заряди, която излъчва електромагнитни вълни намалява енергията си и това намаление е енергията, която се предава на излъчваните електромагнитни вълни.

Опитът показва, че както излъчването, така и поглъщането на електромагнитни вълни става на малки порции, наречени кванти.

Това дава основание да се приеме, че електромагнитните вълни представляват поток от частици - фотони.

Оказва се, че фотоните са съставни единици не само на електромагнитните вълни, но и на всяко електромагнитно поле. С други думи, всяко електромагнитно поле се състои от особен вид частици - фотони.




Произход на електромагнитната теория


В своя труд De Magnete (1600) Уилям Гилбърт предполага, че макар електричеството и магнетизмът да причиняват привличане и отблъскване между обектите по сходен начин, те представляват различни явления.

Моряците отдавна били забелязали, че при гръмотевчни бури стрелката на компаса полудява, но връзката между електричеството и светкавиците била потвърдена едва с експериментите на Бенджамин Франклин през 1752.

Един от първите откриватели на връзката между произведеното от човека електричество и магнетизма бил италианецът Романьози, който през 1802 забелязал, че при свързването на проводник към електрическа батерия стрелката на намиращия се наблизо компас се отклонява.

Ефектът обаче не бил широко известен до 1820, когато Оерстед провел подобен експеримент. Работата на Оерстед на свой ред повлияла на Ампер, който създал математическата основа на теорията на електромагнетизма.

Теорията на електромагнетизма, известна като класическа електродинамика, била разработена през 19-ти век от различни физици, като кулминацията представлява работата на английския физик Джеймс Клерк Максуел, който обединил всички теоретични постижения до момента в стройна единна теория и открил електромагнитната природа на светлината.

В класическата електродинамика електромагнитното поле се описва от система от четири уравнения, известни като Уравнения на Максуел, а електромагнитната сила се подчинява на закон на Лоренц.

Една от особеностите на класическата теория на електромагнетизма, е че тя трудно се съгласува с класическата механика, но е в добро съгласие със специалната теория на относителността. - СТО.

Според уравненията на Максуел скоростта на светлината е универсална константа, зависеща единствено от диелектричната проницаемост и магнитната проницаемост на вакуума. Това е в противоречие с принципа на Галилей, че физическите закони са еднакви във всички инерциални координатни системи — основен принцип на класическата механика.

Една възможност двете теории да бъдат съгласувани е предположението за съществуване на "световен етер", през който се разпространява светлината. Опитите за експериментално потвърждение на етера (сред тях най-забележителен е опитът на Майкелсън) обаче са неуспешни.

През1905, Алберт Айнщайн решава противоречието като предлага своята специална теория на относителността, в която класическата кинематика се замества от нова, която е в съгласие с класическия електромагнетизъм.

Освен това специалната теория на относителността – СТО показва, че в движещи се координатни системи магнитното поле се трансформира в поле, което притежава различна от нула електрическа компонента, както и обратно, доказвайки по този начин, че това са две страни на едно и също явления — от там е и изразът електромагнетизъм.



Проблеми пред класическия електромагнетизъм


Обаче в друга своя статия от същата година Айнщайн поставя под въпрос самите основи на класическия електромагнетизъм. Теорията му за фотоелектричния ефект (за която получава Нобелова награда за физика) съдържа твърдението, че светлината може да съществува като дискретни порции, подобни на частици (кванти) които по-късно стават известни като фотони. Тази негова теория на фотоефекта увеличава напредъка, постигнат при решаването на проблема за "ултравиолетовата катастрофа" от Макс Планк през 1900. В своята работа Планк показва, че горещите обекти имат електромагнитно излъчване и то е на дискретни пакети, което води до извода, че от т.нар. абсолютно черно тяло се излъчва точно определено количество енергия - Закон на Планк.

Тези два резултата изпадат в директно противоречие с класическия възглед за светлината като непрекъсната вълна.

Теориите на Планк и Айнщайн пряко предшестват създаването на квантовата механика, формулирана през 1925. Квантовата механика е фундаментална физична теория, описваща поведението на елементарните частици. При тях тя замества класическата механика на Нютон и теорията на електромагнетизма, защото те не обясняват адекватно наблюдаваните явления на атомно и субатомно ниво.

Тази теория обаче се наложило да бъде последвана и от квантова теория на електромагнетизма, която е завършена през 40-те години на 20 век е известна като квантова електродинамика и е една от най-точните физически теории






Квантова електродинамика


Квантовата електродинамика е една от двете трактовки на електродинамиката, която на свой ред е дял от физиката.

Квантовата електродинамика е част от квантовата теория на полето, която се занимава с електромагнитните (фотонните) и електронно-позитронните полета и тяхното взаимодействие. Свързана е с откриването на квантовата механика и началото и е поставено в края на 20-те години на 20 век.

В основата ѝ лежи представата, че електромагнитното поле може да се разглежда като своеобразен газ от кванти на полето - фотони, а електроните и позитроните - като кванти на електро-позитронно поле.

Поради това, че константата на взаимодействието между тези две полета е достатъчно малка, се оказва възможно теорията да бъде така развита, че да води до проверими опитно количествени резултати. Това дава възможност подробно да се изучат теоретически редица процеси, чието класическо третиране не води до резултати, например: разсейване на фотони от свободни или слабо свързани електрони (Комптонов ефект), излъчване на фотони при взаимодействие на електрони или позитрони с електростатично поле (спирачно лъчение).

Особено важен резултат на квантовата електродинамика е получаването на преместване на енергичните нива на електрона в атома, дължащо се съгласно съвременните схващания на флуктуации на фотонното и електронно-позитронното поле. Квантовата електродинамика води до нови представи за вакуума, тоест за пространството, лишено от всякакви частици. Оказва се, че в него се раждат и унищожават фотони и електронно-позитронни двойки, т.е. вакуумът не е абсолютно празен.


...

Светлината - физични теории

...


История на идеите



От незапомнени времена човекът търси закономерности в поведението на света.

Научните закони почиват на наблюдения и на теоретични предположения относно определено явление, както и са валидни докато не бъдат опровергани от други наблюдения или нови теории.

Светлината е предизвикала по-вече дискусии от всеки друг феномен.

Светлината е електромагнитно излъчване с дължина на вълната във видимия за човешкото око диапазон на електромагнитния спектър, приблизително от 400 до 750 nm.

Понякога към понятието светлина се включват и инфрачервените и ултравиолетовите лъчи.
Основни характеристики на светлината от гледна точка на човека са: яркост (възприемана от човешкото око като интензитет), дължина на вълната (или честота, възприемана от човешкото око като цвят) и поляризация (при нормални обстоятелства човешкото око не може да я регистрира).

Според съвременната физика светлината има корпускулярно-вълнов характер, т.е. едновременно се проявява като поток от частици (фотони), които могат например да избиват електрони (фотоелектричен ефект), а в друг случай се държат като вълна — наблюдават се явленията дифракция и интерференция. Според квантовата механика фотоните нямат маса, което следва непосредствено от теорията на относителността.




Физични теории


Рене Декарт (1596–1650) дава представа за светлината като механично свойство на луминисцентно тяло. През 1637 година той публикува теорията на пречупването на светлината, като грешно допуска, че светлината се движи по-бързо в по-плътни оптични среди. Той достига до това заключение по аналогия с поведението на звуковите вълни. Въпреки че допускането му за относителните скорости е невярно, той все пак правилно обяснява светлината като вълна и обяснява рефракцията с различната скорост на светлината в различни среди. Макар че не е първият, който дава подобни обяснения, неговата теория се счита за началото на модерната оптика.









Корпускулярна теория


Пиер Гасенди (1592–1655), атомист, предлага корпускулярната теория на светлината, която е публикувана след неговата смърт през 1660-те.

Исак Нютон изучава работата на Гасенди в ранните си години и предпочита неговите идеи в сравнение с тези на Декарт. Той заявява в своята Хипотеза за светлината от 1675 г., че светлината е съставена от малки частици, които той нарича корпускули, които се излъчват във всички посоки от източниците на светлина. Един от аргументите на Нютон против вълновата теория на светлината е, че вълните обикновено се пречупват или огъват, когато срещнат препятствие, докато светлината се разпространява само по права линия. Въпреки това, той обяснява процеса на дифракция на светлината (наблюдаван от Франческо Грималди) с това, че частица на светлината може да създаде локална вълна в етера.

Теорията на Нютон може да се използва за да предскаже отражението на светлината, но може да обясни рефракцията само с неправилното допускане, че светлината се ускорява когато навлезе в оптически по-плътна среда защото гравитацията е по-силна. Нютон публикува крайния резултат от изследванията си в Opticks от 1704 година. Неговата популярност и репутация спомагат за установяването на корпускулярната теория през 18-ти век. Тази теория води до допускането на Лаплас, че едно тяло може да бъде толкова масивно и с такава силна гравитация, че светлината да не може да "избяга". С други думи това, което днес е известно като черна дупка. Лаплас оттегля предположението си след установяването на вълновата теория на светлината.


Вълнова теория



Цветовете на тази паяжина се дължат частично на явлението дифракция, което е характерно за вълните.

През 1660-те, Робърт Хук публикува вълнова теория на светлината. Кристиан Хюйгенс работи над своя собствена вълнова теория на светлината през 1678 г. и я публикува в своята Монография на светлината през 1690 година. Той предполага, че светлината се разпространява във всички посоки като поредица от вълни в среда, наречена светоносен ефир. Тъй като вълните не са повлияни от гравитацията, се предполага, че те се забавят когато навлизат в област с по-голяма плътност.

Вълновата теория предсказва, че светлинните вълни могат да интерферират една с друга подобно на звуковите (както е отбелязано около 1800 година от Томас Янг), и че светлината може да бъде поляризирана ако е напречна вълна. Янг показва в своя експеримент, когато пуска светлина през два отвора, че тя се държи като вълна и проявява свойства, характерни само за вълна. Той също предполага, че различните цветове са причинени от различни дължини на вълната и обяснява цветното зрение с 3 различни цветови рецептори в човешкото око.

Друг поддръжник на вълновата теория е Леонард Ойлер. В своята Nova theoria lucis et colorum (1746) той показва, че дифракцията може лесно да се обясни с вълновата теория на светлината.

Малко по-късно, Огюстин Френел изработва независимо своя собствена теория на светлината и я представя пред Академията на науките през 1817 година. Симеон Дени Поасон добавя към работите на Френел математически изчисления за да придаде убедителен аргумент в полза на вълновата теория, надявайки се на отхвърли корпускулярната теория на Нютон.

Около 1821 година Френел успява да покаже с помощта на математически методи, че поляризацията на светлината може да бъде обяснена само с помощта на вълновата теория на светлината и ако вълната е напълно напречна, без каквато и да е надлъжна компонента.

Слабостта на вълновата теория е, че светлинните вълни, подобно на звуковите, трябва да имат среда в която да се разпространяват. Хипотетично вещество, наречено светоносен ефир или етер е предложено за тази цел, но неговото съществуване е подложено на дълбоко съмнение в края на 19-ти век с експеримента на Майкелсън-Морли.

От корпускулярната теория на Нютон следва, че светлината се движи по-бързо с по-плътни среди, докато от вълновата теория следва точно обратното. По това време скоростта на светлината не може да се измери достатъчно точно за да се каже със сигурност коя теория е вярна. Първият, който прави достатъчно акуратно измерване е Леон Фуко през 1850 г. Неговият резултат подкрепя вълновата теория, което в крайна сметка довежда до изоставяне на Нютоновата теория за частици, които изграждат светлината.




Електромагнитна теория



През 1845 година Майкъл Фарадей открива, че равнината на поляризация на линейно поляризирана светлина е завъртяна когато когато светлината се разпространява в посока на магнитното поле в присъствието на прозрачен диелектрик, явление което днес е известно като ефект на Фарадей. Това е първото доказателство, че светлината е тясно свързана с електромагнетизма. През 1846 година той предполага, че светлината може да е вид смущение на средата, което се разпространява по дължината на магнитните линии на полето. Фарадей прави предположенито през 1847 година, че светлината е високочестотно електромагнитно трептене, което може да се разпространява дори без наличие на среда.



Двете осцилиращи компоненти на електромагнитното поле - електричното (E) и магнитното (B) под прави ъгли едно на друго и перпендикулярни на посоката на разпространение на вълната.


Работите на Фарадей вдъхновяват Джеймс Кларк Максуел да изучава електромагнитното излъчване и светлината. Той открива, че самостоятелно разпространяващи се електромагнитни вълни пътуват в пространството с постоянна скорост, която е равна на измерената преди това.




Поляризация на светлината


От всичко това Максуел заключава, че светлината представлява електромагнитно излъчване. За първи път той заявява това през 1862 година в Физичните линии на силата. През 1873 година той публикува Трактат по електричество и магнетизъм, който съдържа пълно математическо описание на поведението на електричното и магнитно поле, днес известни като уравнения на Максуел. Малко по-късно Хайнрих Херц потвърждава експериментално теорията на Максуел с генериране и детектиране на радио вълни в лабораторията си и демонстрира, че тези вълни се държат по абсолютно същия начин като видимата светлина и имат свойството да се отразяват, пречупват, дифрактират и интерферират. Теорията на Максуел и опитите на Херц водят до развитието на съвременните радио, радар, телевизия, безжични комуникации и други.



Специалната теория на относителността - СТО



Вълновата теория успява да обясни почти всички оптични и електромагнитни явления и е голям успех на физиката на 19-ти век. В края на 19-ти век обаче се оказва, че съществува един минимален брой явления, които не могат да бъдат обяснени или са в пряк конфликт с тази теория.

Една от тези аномалии е противоречието, свързано със скоростта на светлината.

Постоянната скорост на светлината, изведена от уравненията на Максуел и потвърдена от опитите на Майкелсън-Морли противоречи на законите на механиката, известни и непроменени още от времето на Галилео Галилей, които постулират, че всички скорости са относителни по отношения на наблюдателя.

През 1905 година Алберт Айнщайн разрешава този парадокс като ревизира модела на Галилео за време и пространство и законите на Нютон за движение сдобавката за постоянна скорост на светлината.

Айнщайн формулира своите идеи в специалната теория на относителността, която дава съвсем нов поглед върху понятията време и пространство. Айнщайн също така показва равностойността на маса и енергия с широко популярното си уравнение: , където E е енргията, m е обикновено масата в покой или релативистката маса и c е скоростта на светлината във вакуум.



Втори прочит на корпускулярната история


Друга аномалия е фотоелектричният ефект, при който ако повърхността на метал се освети, се освобождават електрони от тази повърхност и протича електрически ток. Експериментите показват, че енергията на индивидуалните електрони е пропорционална на честотата вместо на интензитета на източника на светлина.

Под една определена честота, взависимост от метала, не протича електрически ток, независимо от интензитета. Това противоречи на вълновата теория и върху този проблем физиците работят в продължение на много години за да намерят обяснение.

През 1905 година Айнщайн разрешава и тази загадка, този път с помощта на забравената и отхвърлена корпускулярна теория на светлината. Поради този факт обаче, идеите на Алберт Айнщайн в началото са посрещнати с голяма доза скептицизъм в средата на известните физици.

Но неговото обяснение постепенно се утвърждава, той дори получава Нобеловата си награда именно заради фотоелектичния ефект. Всичко това създава основата за корпускулярно-вълновия дуализъм и една голяма част от квантовата механика.




Квантовата теория


Третата аномалия която се проявява в края на 19-ти век е противоречието между вълновата теория на светлината и измерванията на електромагнитния спектър на тела, които излъчват при нагряване или така наречените абсолютно черни тела.

Физиците дълго време се мъчат да разрешат този проблем, неуспешно, който по-късно става известен като ултравиолетова катастрофа. През 1900 г. Макс Планк създава нова теория за излъчването на абсолютно черно тяло, която обяснява експерименталния спектър. Тя се основава на идеята, че черните тела излъчват светлина само дискретно (а не непрекъснато) в отделни пакети енергия. Тези пакети той нарича квант и дава име на частицата на светлината фотон за да има същото звучене като електрон и протон. Енергията на фотона E е пропорционална на неговата честота f и се дава с формулата E=hv , където h е константата на Планк, е дължината на вълната, а c скоростта на светлината. Импулсът p на фотона е пропорционален на неговата честота и обратно пропорционален на неговата дължина на вълната:

През 1918 година Макс Планк получава Нобеловата награда за физика за неговата роля в основаването на квантовата механика.



Корпускулярно-вълнов дуализъм


Модерната теория обяснява същността и природата на светлината с дуализма частица-вълна, описан от Алберт Айнщайн в началото на 1900-те и основан на неговите изследвания на фотоелектричния ефект и резултатите на Планк. Айнщайн убедително показва, че енергията на фотона е пропорционална на неговата честота.

Неговата теория изказва становището, че въобще всичко има вълнова и корпускулярна същност и че могат да се проведат различни опити, които да показват едната или другата същност. Корпускулярната същност е видна повече при обекти с голяма маса.

През 1924 година Луи дьо Бройл прави предположение, което кара научната общност да осъзнае, че електроните също проявяват този дуализъм и са едновременно частица и вълна. Вълновата природа на електрона е експериментално потвърдена от Дейвисън и Джермър през 1927 година. Айнщайн получава Нобелова награда през 1921 година за работата си над дуализма на фотона и по-специално заради обяснението си на фотоелектричния ефект.

През 1929 година дьо Бройл получава Нобелова награда заради своето предположение, че корпускулярно-вълновият дуализъм е характерен и за други елементарни частици.



Квантова електродинамика



Представите за светлината продължават да еволюират и през 1920-те и 1930-те, и достигат своя връх със създаването през 1940-те на теорията на квантовата електродинамика.

Квантовата теория на полето е една от най-успешните, от теоретична и експериментална гледна точка.

Учените с най-големи приноси в разработването ѝ са Ричард Файнман, Фриймън Дайсън, Джулиан Швингър и Шиничиро Томонага. Файнман, Швингър и Томонага си поделят Нобеловата награда за физика през 1965 г. за приносите си в развитието на квантовата електродинамика и квантовата теория на полето.


...

източник на информация: Уикипедия

...