...
ЛОГИКО-МАТЕМАТИЧЕСКИ ПАРАДОКСИ
Най-прочутият парадокс от тази група е за
„класа на всички класове, които не са членове на себе си".
Той се основава на следните предпоставки.
Класът е целокупността от всички обекти, имащи определено свойство. Така всички котки - минали, настоящи и бъдещи - съставляват класа на котките. След като сме установили този клас, останалата част от всички други обекти във Вселената могат да се разглеждат като класа на не-котките, защото всички тези обекти имат едно определено общо свойство: те не са котки.
Той се основава на следните предпоставки.
Класът е целокупността от всички обекти, имащи определено свойство. Така всички котки - минали, настоящи и бъдещи - съставляват класа на котките. След като сме установили този клас, останалата част от всички други обекти във Вселената могат да се разглеждат като класа на не-котките, защото всички тези обекти имат едно определено общо свойство: те не са котки.
Всяко твърдение, че даден обект принадлежи и
на двата класа, ще е просто противоречие, защото нищо не може да бъде котка и
не-котка едновременно.
Тук не е станало нищо необикновено: появата на това противоречие просто доказва, че е бил нарушен основен закон на логиката, но самата логика не страда от това.
Оставайки отделните котки и не-котки на мира и издигайки се едно ниво по-нагоре, нека погледнем какво са самите класове.
Лесно виждаме, че класовете могат или да са членове на себе си, или да не са.
Например класът на всички понятия очевидно е понятие, докато нашият клас на котките не е котка.
Следователно на това второ равнище Вселената отново е разделена на два класа:
Тук не е станало нищо необикновено: появата на това противоречие просто доказва, че е бил нарушен основен закон на логиката, но самата логика не страда от това.
Оставайки отделните котки и не-котки на мира и издигайки се едно ниво по-нагоре, нека погледнем какво са самите класове.
Лесно виждаме, че класовете могат или да са членове на себе си, или да не са.
Например класът на всички понятия очевидно е понятие, докато нашият клас на котките не е котка.
Следователно на това второ равнище Вселената отново е разделена на два класа:
тези, които са членове на себе си, и онези,
които не са.
Отново всяко твърдение, че един от тези класове е и не е член на себе си, ще е просто противоречие, което трябва безцеремонно да се отхвърли.
Същевременно, ако аналогичната операция се повтори още веднъж на следващото ниво, внезапно се изправяме пред катастрофа.
Трябва единствено да обединим всички класове, които са членове на себе си, в един клас, който ще наречем М, а всички класове, които не са членове на себе си - в клас N.
Ако сега изследваме дали клас N е или не е член на себе си, се натъкваме директно на прочутия парадокс на Ръсел.
Да не забравяме, че разделението на Вселената на класове на членуване в себе си и на нечленуване е изчерпателно: по определение не може да има никакви изключения. Следователно това деление трябва да е приложимо в еднаква степен за самите класове М и N.
Отново всяко твърдение, че един от тези класове е и не е член на себе си, ще е просто противоречие, което трябва безцеремонно да се отхвърли.
Същевременно, ако аналогичната операция се повтори още веднъж на следващото ниво, внезапно се изправяме пред катастрофа.
Трябва единствено да обединим всички класове, които са членове на себе си, в един клас, който ще наречем М, а всички класове, които не са членове на себе си - в клас N.
Ако сега изследваме дали клас N е или не е член на себе си, се натъкваме директно на прочутия парадокс на Ръсел.
Да не забравяме, че разделението на Вселената на класове на членуване в себе си и на нечленуване е изчерпателно: по определение не може да има никакви изключения. Следователно това деление трябва да е приложимо в еднаква степен за самите класове М и N.
Следователно, ако клас N е член на себе си, не е член на себе си, защото N е класът на класовете, които не са членове на себе си.
От друга страна, ако N не е член на себе си, тогава удовлетворява условието за членство в себе си: той е член на себе си точно защото не е член на себе си, тъй като не-членството е съществената разграничаваща характеристика на всички класове, изграждащи N.
Това вече не е просто противоречие, а истинска антиномия, защото парадоксалният резултат се основава на строга логическа дедукция, а не на нарушаване на законите на логиката.
Освен ако няма някаква скрита заблуда в цялата идея за класа и членството, е неизбежно логическото заключение, че клас N е член на себе си само и единствено ако не е член на себе си, и обратно.
Фактът е, че тук наистина е включен погрешен извод. Това става ясно благодарение на Ръсел и въвеждането на неговата теория за логическите типове.
Много накратко, тази теория постулира фундаменталния принцип, че - както се изразява Ръсел (Russell, 1910-1913) - всичко, което включва целия сбор от неща, не бива да е част от сбора. С други думи, парадоксът на Ръсел се дължи на объркване на логическите типове, или нива.
Класът е от по-висок тип в сравнение с членовете си. За да го постулираме, трябва да се изкачим едно равнище по-нагоре в Йерархията на типовете. Следователно да кажем - както направихме, че класът на всички понятия сам по себе си е понятие, не е НЕВЯРНО, но е безсмислено, както ще видим след малко. Това разграничение е важно, защото, ако твърдението беше просто невярно, тогава отрицанието му трябваше да е вярно, което чисто и просто не е така.
От друга страна, ако N не е член на себе си, тогава удовлетворява условието за членство в себе си: той е член на себе си точно защото не е член на себе си, тъй като не-членството е съществената разграничаваща характеристика на всички класове, изграждащи N.
Това вече не е просто противоречие, а истинска антиномия, защото парадоксалният резултат се основава на строга логическа дедукция, а не на нарушаване на законите на логиката.
Освен ако няма някаква скрита заблуда в цялата идея за класа и членството, е неизбежно логическото заключение, че клас N е член на себе си само и единствено ако не е член на себе си, и обратно.
Фактът е, че тук наистина е включен погрешен извод. Това става ясно благодарение на Ръсел и въвеждането на неговата теория за логическите типове.
Много накратко, тази теория постулира фундаменталния принцип, че - както се изразява Ръсел (Russell, 1910-1913) - всичко, което включва целия сбор от неща, не бива да е част от сбора. С други думи, парадоксът на Ръсел се дължи на объркване на логическите типове, или нива.
Класът е от по-висок тип в сравнение с членовете си. За да го постулираме, трябва да се изкачим едно равнище по-нагоре в Йерархията на типовете. Следователно да кажем - както направихме, че класът на всички понятия сам по себе си е понятие, не е НЕВЯРНО, но е безсмислено, както ще видим след малко. Това разграничение е важно, защото, ако твърдението беше просто невярно, тогава отрицанието му трябваше да е вярно, което чисто и просто не е така.
ПАРАДОКСАЛНИ ДЕФИНИЦИИ
Този пример за класа на всички понятия
осигурява удобен мост, по който сега можем да преминем от логическите към
семантичните парадокси (парадоксалните дефиниции или семантичните антиномии).
Както видяхме, „понятие" на „по-ниско (членско) равнище и „понятие" на следващото по-високо (клас) ниво не са идентични.
Същевременно и за двете се използва едно и също име - „понятие" - и така се създава езиковата илюзия за идентичност.
За да избегнем този капан, винаги когато има възможност за объркване на равнищата, трябва да се използват маркери за логическия тип - индекси във формализираните системи, кавички или курсив в по-общата употреба. Тогава става ясно, че в нашия пример понятие 1 и понятие 2 не са идентични и че идеята за членство в себе си на даден клас трябва да се отхвърли. Нещо повече: става ясно, че в тези случаи коренът на злото са непоследователностите на езика, а не на логиката.
Може би най - прочутият от всички семантични антиномии е тази за човека, който казва за себе си: „Аз лъжа."
Следвайки това твърдение до логическото му заключение, отново откриваме, че то е вярно само ако не е вярно;
с други думи, човекът лъже само ако казва истината и, обратното, казва истината само ако лъже.
В този случай теорията за логическите типове не може да се използва за елиминиране на антиномията, защото думите или комбинациите от думи нямат йерархия на логическите типове.
Доколкото знаем, отново Бертранд Ръсел пръв стига до решение.
В последния параграф на въведението му към Tractatus Logico-Philosophicus („Логико-философски трактат") на Витгенщайн, почти между другото, той издига идеята, че „всеки език има - както казва г-н Витгенщайн - структура, за която в езика не може да се каже нищо, но може да има друг език, занимаващ се със структурата на първия език и имащ нова структура, и тази йерархия от езици не може да има граница" (Russell, 1951, p. 23).
Както видяхме, „понятие" на „по-ниско (членско) равнище и „понятие" на следващото по-високо (клас) ниво не са идентични.
Същевременно и за двете се използва едно и също име - „понятие" - и така се създава езиковата илюзия за идентичност.
За да избегнем този капан, винаги когато има възможност за объркване на равнищата, трябва да се използват маркери за логическия тип - индекси във формализираните системи, кавички или курсив в по-общата употреба. Тогава става ясно, че в нашия пример понятие 1 и понятие 2 не са идентични и че идеята за членство в себе си на даден клас трябва да се отхвърли. Нещо повече: става ясно, че в тези случаи коренът на злото са непоследователностите на езика, а не на логиката.
Може би най - прочутият от всички семантични антиномии е тази за човека, който казва за себе си: „Аз лъжа."
Следвайки това твърдение до логическото му заключение, отново откриваме, че то е вярно само ако не е вярно;
с други думи, човекът лъже само ако казва истината и, обратното, казва истината само ако лъже.
В този случай теорията за логическите типове не може да се използва за елиминиране на антиномията, защото думите или комбинациите от думи нямат йерархия на логическите типове.
Доколкото знаем, отново Бертранд Ръсел пръв стига до решение.
В последния параграф на въведението му към Tractatus Logico-Philosophicus („Логико-философски трактат") на Витгенщайн, почти между другото, той издига идеята, че „всеки език има - както казва г-н Витгенщайн - структура, за която в езика не може да се каже нищо, но може да има друг език, занимаващ се със структурата на първия език и имащ нова структура, и тази йерархия от езици не може да има граница" (Russell, 1951, p. 23).
Идеята е разработена предимно от Карнап и от
Тарски в това, което днес е известно като теория за нивата на езика.
По аналогия с теорията за логическите типове тази теория предпазва от объркване па равнищата.
Тя постулира, че на най-ниското равнище на езика се правят твърдения за обекти.
По аналогия с теорията за логическите типове тази теория предпазва от объркване па равнищата.
Тя постулира, че на най-ниското равнище на езика се правят твърдения за обекти.
Това е царството на езика на обектите. В
момента, в който искаме да кажем нещо за езика обаче, трябва да използваме
МЕТАЕЗИК и МЕТАМЕТАЕЗИК, ако искаме да говорим за този метаезик, и т. н. в
теоретично безкраен регрес.
Прилагайки тази концепция за нивата на езика към семантичната антиномия за лъжеца, може да се види, че това твърдение, макар и състоящо се само от две думи, съдържа две твърдения.
Прилагайки тази концепция за нивата на езика към семантичната антиномия за лъжеца, може да се види, че това твърдение, макар и състоящо се само от две думи, съдържа две твърдения.
Едното е на ниво обекти, а другото - на метаниво
и казва нещо за онова на нивото на обектите, а именно че то не е вярно.
В същото време, почти като фокус на магьосник, то внушава, че това твърдение на метаезика само по себе си е едно от твърденията, за които се прави метатвърдението, че само по себе си то е твърдение на езика на обектите.
В теорията за нивата на езика този вид саморефлексивност на твърденията, включващи собствена истина или неистина (или аналогични свойства, например демонстрирусмост, дефинируемост, установимост и други подобни), са еквивалентът на понятието за членството в себе си на даден клас в теорията за логическите типове: и двете са безсмислени твърдения. (Чудесен пример в контекста на взаимодействието на саморефлексивно твърдение, което отрича собственото си утвърждаване.)
Разбира се, ние с голямо нежелание следваме доказателството на логиците, че твърдението на лъжеца е безсмислено. Някъде трябва да има уловка и това чувство е дори още по-силно при друго прочуто парадоксално определение.
В малко селце - гласи историята - има бръснар и той бръсне всички мъже, които не се бръснат сами. Отново тази дефиниция, от една страна, е изчерпателна, но от друга - води директно към парадокс, ако човек се опита да класифицира самия бръснар в групата на бръснещите се сами или в тази на небръснещите се сами. И отново строгата дедукция доказва, че не може да има такъв бръснар, но ние оставаме с неловкото чувство: „Защо не?".
С това упорито съмнение наум нека погледнем поведенческите (прагматичните) последствия от парадокса.
В същото време, почти като фокус на магьосник, то внушава, че това твърдение на метаезика само по себе си е едно от твърденията, за които се прави метатвърдението, че само по себе си то е твърдение на езика на обектите.
В теорията за нивата на езика този вид саморефлексивност на твърденията, включващи собствена истина или неистина (или аналогични свойства, например демонстрирусмост, дефинируемост, установимост и други подобни), са еквивалентът на понятието за членството в себе си на даден клас в теорията за логическите типове: и двете са безсмислени твърдения. (Чудесен пример в контекста на взаимодействието на саморефлексивно твърдение, което отрича собственото си утвърждаване.)
Разбира се, ние с голямо нежелание следваме доказателството на логиците, че твърдението на лъжеца е безсмислено. Някъде трябва да има уловка и това чувство е дори още по-силно при друго прочуто парадоксално определение.
В малко селце - гласи историята - има бръснар и той бръсне всички мъже, които не се бръснат сами. Отново тази дефиниция, от една страна, е изчерпателна, но от друга - води директно към парадокс, ако човек се опита да класифицира самия бръснар в групата на бръснещите се сами или в тази на небръснещите се сами. И отново строгата дедукция доказва, че не може да има такъв бръснар, но ние оставаме с неловкото чувство: „Защо не?".
С това упорито съмнение наум нека погледнем поведенческите (прагматичните) последствия от парадокса.
ПРАГМАТИЧНИ ПАРАДОКСИ
Парадоксални предписания
Макар че парадоксът на бръснаря почти винаги
се представя в цитираната по-горе форма, съществува поне една леко различна
негова версия.
Тя е използвана от Райхепбах (Reichenbach, 1947) и в нея - очевидно без някаква конкретна причина - бръснарят е войник, на когото капитанът нарежда да обръсне всички войници от ротата, които не се бръснат сами, но не и останалите.
Райхенбах, разбира се, достига до единственото логично заключение: „Няма такова нещо като бръснар на ротата в дефинирания смисъл."
Каквито и да са основанията на автора да представи историята в малко необичайна форма, това ни осигурява пример на преди всичко прагматичен парадокс. В крайна сметка няма причини такова предписание да не може да се даде независимо от логическата му абсурдност. Съществените съставки на това възможно събитие са следните:
Тя е използвана от Райхепбах (Reichenbach, 1947) и в нея - очевидно без някаква конкретна причина - бръснарят е войник, на когото капитанът нарежда да обръсне всички войници от ротата, които не се бръснат сами, но не и останалите.
Райхенбах, разбира се, достига до единственото логично заключение: „Няма такова нещо като бръснар на ротата в дефинирания смисъл."
Каквито и да са основанията на автора да представи историята в малко необичайна форма, това ни осигурява пример на преди всичко прагматичен парадокс. В крайна сметка няма причини такова предписание да не може да се даде независимо от логическата му абсурдност. Съществените съставки на това възможно събитие са следните:
(1) Силно взаимодопълващо се взаимоотношение
(офицер и подчинен).
(2) В рамката на това взаимоотношение се дава предписание, което изисква подчинение, но човек трябва да не се подчини, за да се подчини (заповедта дефинира войника като са-мобръснещ се само и единствено ако той не бръсне себе си, и обратното).
(2) В рамката на това взаимоотношение се дава предписание, което изисква подчинение, но човек трябва да не се подчини, за да се подчини (заповедта дефинира войника като са-мобръснещ се само и единствено ако той не бръсне себе си, и обратното).
(3) Човекът, заемащ по-долната позиция в това
взаимоотношение, е неспособен да излезе от рамката и по този начин да разреши
парадокса, като го коментира, т. е. метаком у пикира за него (това би се
равнявало на „неподчинение").
Попадналият в такава ситуация човек е в незащитима позиция. Следователно, макар от чисто логическа гледна точка заповедта на капитана да е безсмислена и бръснарят уж да не съществува, ситуацията изглежда много различна в реалния живот. Прагматичните парадокси, особено парадоксалните предписания, в действителност са много по-чести, отколкото сме склонни да мислим. В момента, в който започнем да разглеждаме парадокса в контекста на взаимодействието, явлението престава да е просто очарователно научно занимание на логика и философа и става въпрос с ярко практическо значение за психичното здраве на комуннкаторите, било то индивиди, семейства, общества или нации.
Следват няколко примера, простиращи се от чисто теоретичен модел през други, взети от литературата и близки области, до клинични случаи.
Попадналият в такава ситуация човек е в незащитима позиция. Следователно, макар от чисто логическа гледна точка заповедта на капитана да е безсмислена и бръснарят уж да не съществува, ситуацията изглежда много различна в реалния живот. Прагматичните парадокси, особено парадоксалните предписания, в действителност са много по-чести, отколкото сме склонни да мислим. В момента, в който започнем да разглеждаме парадокса в контекста на взаимодействието, явлението престава да е просто очарователно научно занимание на логика и философа и става въпрос с ярко практическо значение за психичното здраве на комуннкаторите, било то индивиди, семейства, общества или нации.
Следват няколко примера, простиращи се от чисто теоретичен модел през други, взети от литературата и близки области, до клинични случаи.
Примери за прагматични
парадокси
Пример 1:
Синтактично и семантично правилно е да се
напише Чикаго е гъсто населен град, но ще е неправилно да се каже Чикаго е трисричков, защото в този случай трябва да се използват
кавички: „Чикаго" е трисричков. Разликата в тези две употреби на думата е, че в първото твърдение тя се
отнася до обект (град), докато във второто същата дума се отнася до име (което
е дума) и следователно до себе си.
Двете употреби на думата ,Чикаго" следователно са от различен логически тип (първото твърдение е на езика на обектите, второто е на метаезик) и кавичките служат като маркери на логическия тип. (срв. Nagel, 1958, pp. 30-31 и следващите)*
*На този етап трябва да се отдаде дължимото на математика Фреге, които още през 1893 г. предупреждава: „Вероятно честата употреба на кавичките ще изглежда странна. Чрез тях аз диференцирам случаите, о които творя за самия 'знак, и тези, в които говоря за неговото значение. Колкото и педантично да изглежда това, все пак твърдя, че то е необходимо. Забележително е как неточният маниер на говорене или на писане, който първоначално може да е бил използван единствено за удобство и краткост с пълно съзнание за неточността му, в крайни сметка може ди обърка мисълта, след като съзнанието се е изпарило." (Fiege, 1893, p. 4, курсивът е наш.)
Нека сега си представим странната възможност някой да кондензира двете твърдения за Чикаго в едно {Чикаго е гъсто населен град и е трисричков), диктувайки го на секретарката си и заплашвайки да я уволни, ако не е в състояние да го напише правилно.
Разбира се, тя не може (нито пък ние).
Какви тогава са поведенческите ефекти от тази комуникация? - защото това занимава прагматиката на човешкото общуване.
Глупостта на настоящия пример не бива да ни разсейва от теоретичната му значимост.
Не може да има съмнение, че комуникацията от този вид създава незащитима ситуация.
Тъй като съобщението е парадоксално, всяка реакция на него в рамката, поставена от съобщението, трябва да е еднакво парадоксална.
Просто не е възможно да се държите консистентно и логично в неконсистентен и нелогичен контекст.
- да се опита да се
подчини и, Двете употреби на думата ,Чикаго" следователно са от различен логически тип (първото твърдение е на езика на обектите, второто е на метаезик) и кавичките служат като маркери на логическия тип. (срв. Nagel, 1958, pp. 30-31 и следващите)*
*На този етап трябва да се отдаде дължимото на математика Фреге, които още през 1893 г. предупреждава: „Вероятно честата употреба на кавичките ще изглежда странна. Чрез тях аз диференцирам случаите, о които творя за самия 'знак, и тези, в които говоря за неговото значение. Колкото и педантично да изглежда това, все пак твърдя, че то е необходимо. Забележително е как неточният маниер на говорене или на писане, който първоначално може да е бил използван единствено за удобство и краткост с пълно съзнание за неточността му, в крайни сметка може ди обърка мисълта, след като съзнанието се е изпарило." (Fiege, 1893, p. 4, курсивът е наш.)
Нека сега си представим странната възможност някой да кондензира двете твърдения за Чикаго в едно {Чикаго е гъсто населен град и е трисричков), диктувайки го на секретарката си и заплашвайки да я уволни, ако не е в състояние да го напише правилно.
Разбира се, тя не може (нито пък ние).
Какви тогава са поведенческите ефекти от тази комуникация? - защото това занимава прагматиката на човешкото общуване.
Глупостта на настоящия пример не бива да ни разсейва от теоретичната му значимост.
Не може да има съмнение, че комуникацията от този вид създава незащитима ситуация.
Тъй като съобщението е парадоксално, всяка реакция на него в рамката, поставена от съобщението, трябва да е еднакво парадоксална.
Просто не е възможно да се държите консистентно и логично в неконсистентен и нелогичен контекст.
Докато остане в рамката, поставена от нейния
работодател, секретарката има само две алтернативи:
- разбира се, да се провали, или да откаже да го напише.
В първия случай може да бъде обвинена в некомпетентност, а във втория - в неподчинение. Трябва да се отбележи, че от тези две обвинения първото внушава интелектуален дефицит, а второто - злонамереност.
Това не е твърде различно от типичните обвинения в лудост или лошотия. И в двата случая е вероятно тя да реагира емоционално, например като се разплаче или се разгневи. На всичко това може да се възрази, че никой със здрав разум няма да се държи като този въображаем шеф.
Това обаче е обаче е nоn sequitur. (от латински - отговор, който няма релевантност на предхождащото; в логиката - заключение, което не следва от предпоставките. - Б. пр.)
Защото поне на теория - а много вероятно и от
гледна точка на секретарката - съществуват две възможни реакции на такова
поведение: или шефът си търси претекст, за да я уволни, и използва този гаден
номер за целта, или той не е на себе си. Забележете, че отново лошотията или
лудостта сякаш са единствените обяснения.
Съвършено различна ситуация възниква, ако секретарката не остане в рамката, определена от предписанието, а го коментира, с други думи, ако не реагира на съдържанието на заповедта на шефа, а комуникира за неговата комуникация.
Така тя излиза от контекста, създаден от него, и не е хваната в капана на дилемата.
Това обаче обикновено не е лесно.
Първо, е трудно да се комуникира за комуникацията. Секретарката ще трябва да посочи защо ситуацията е несъстоятелна и какво й причинява това, макар че сам по себе си този акт ще е голямо постижение. Друга причина метакомуникацията да не е просто решение на ситуацията е, че шефът, използвайки властта си, може много лесно да откаже да приеме нейната комуникация на метаравнище и да я определи като още едно доказателство за некадърността или нахалството й.
Това преживяване на блокиране на метакомуникациите, за да се попречи на някого да се измъкне от несъстоятелна ситуация, е добре известно на Луис Карол.
След като Черната и Бялата царица са довели Алиса до лудост със своите въпроси те й веят с клонки листа, докато тя идва на себе си, и промиването на мозъка й продължава: - Сега вече дойде на себе си – каза Черната царица. - Знаеш ли чужди езици? Преведи на френски „фидъл-ди-ди"!
Съвършено различна ситуация възниква, ако секретарката не остане в рамката, определена от предписанието, а го коментира, с други думи, ако не реагира на съдържанието на заповедта на шефа, а комуникира за неговата комуникация.
Така тя излиза от контекста, създаден от него, и не е хваната в капана на дилемата.
Това обаче обикновено не е лесно.
Първо, е трудно да се комуникира за комуникацията. Секретарката ще трябва да посочи защо ситуацията е несъстоятелна и какво й причинява това, макар че сам по себе си този акт ще е голямо постижение. Друга причина метакомуникацията да не е просто решение на ситуацията е, че шефът, използвайки властта си, може много лесно да откаже да приеме нейната комуникация на метаравнище и да я определи като още едно доказателство за некадърността или нахалството й.
Това преживяване на блокиране на метакомуникациите, за да се попречи на някого да се измъкне от несъстоятелна ситуация, е добре известно на Луис Карол.
След като Черната и Бялата царица са довели Алиса до лудост със своите въпроси те й веят с клонки листа, докато тя идва на себе си, и промиването на мозъка й продължава: - Сега вече дойде на себе си – каза Черната царица. - Знаеш ли чужди езици? Преведи на френски „фидъл-ди-ди"!
- " „Фидъл-ди-ди" не значи нищо -
отговори важно Алиса.
- Кой казва, че значи? -отвърна Черната
царица.
Алиса помисли, че най-после е намерила начин да излезе от затруднението.
- Ако ми кажете на какъв език е
„фидъл-ди-ди", аз ще ви го преведа на френски!" - извика тя
тържествуващо. Но Черната царица се дръпна и важно каза:
- Човек не се пазари никога с
царици!"
...
следва продължение
...
